Завръщането на Европа*
Антон Ж. Иванов

Отвличането на Европа

През май 1945 г. сред разрушенията и унижението в Берлин и покрай задоволството от удовлетворението на отмъщението, обхванало Лондон и Париж, приключи епохата на четиривековната световна европейска доминация, която за първи път в засвидетелстваната история обедини земните пространства в единна цивилизация на глобална колониална интеграция и капиталистически възход. Всъщност още в началото на същата година в Ялта новите хегемони на планетарната политическа постановка разпределиха зоните на влияние и впоследствие наложиха дълготраен нов световен ред, какъвто се стремеше да създаде противниковия блок на Тристранния пакт. Най-важното постижение на режима, въведен от въздигналите се свръхсили, беше подялбата на Стария континент и осъществяването на плътен контрол над окупираните европейски държави, съпроводен от постепенно разлагане на колониалните империи, останали в първите десетилетия след войната поне привидно извън хватката на двете могъщи съюзни (федерални) държави. Метафорично казано, разпокъсаната Европа бе отвлечена върху гърбовете на два бика, завлечена в леговищата на американския бизон и на руския зубър.
 
През втората половина на 40-те години планетата бе поделена на два свята с раздалечаващи се социално-икономически системи и на границата между тях се формираха дълбоки разломи. Особено травмиращо беше разделението в центъра на Европа, където се прекъснаха утвърдени икономически и културни връзки. Формиралата се в продължение на хиляда и петстотин години европейска общност понесе удар, подобен на дезинтегрирането на средиземноморската цивилизация при варварските нашествия, допринесли за разпадането на Римската империя. Но този път Изтока бе по-засегнат от Запада.
 
Пепелищата от 1945 г. и рязката промяна на политическата разстановка в света обаче бяха само бледа сянка на възможното гибелно разрушение, което можеше да предизвика най-голямата война на всички времена. Потенциалът за това хуманитарно крушение се съдържаше в успешния военнополитически и технологичен скок на Третия райх, Японската империя, Великобритания и САЩ. Безспорните бойни достижения на тактическата иновация „блицкриг” (светкавична война) с масирано използване на бронетанкова и летателна техника, както и бързото развитие на военнопромишления комплекс на обединилата се наново Германия и на вече увлечената в експанзия островна държава на изгряващото слънце, доведоха към края на 1941 г. силите от Тристранния пакт почти до ръба на военния триумф. При успех на германското проникване на изток и на японската експанзия на юг и запад, те щяха да установят контрол над основния континентален масив Евразия-Африка и над обграждащите го океански пространства, заграждайки застрашително американския индустриален колос. Изходът от този победен марш можеше да е само един – дълготрайна глобална война с многократно използване от двете противникови страни на атомно оръжие. През тази война Лондон, Берлин, Торино и София вероятно щяха да са изпепелени. И не само те… Чрез унищожителния „справедлив” американски ответен удар Европа би била превърната в мъртъв континент.
 
Чудодейното спасение на Стария континент през 40-те години на ХХ век
Именно през превратната 1941 г., поставила света на кантара на унищожението, нелогичната реакция на три източни сили осуети изпълнението на указания твърде вероятен и може би предварително прогнозиран, но несъстоял се сценарий за разрушаването на Европа. Тези държави, излъчени от провидението да изиграят историческата роля на буфер пред възможността за осъществяване на почти светкавично в исторически план и същевременно извънредно съкрушително и жестоко космополитизиране на планетата, бяха СССР, Турция и Япония.
 
През втората половина на 1941 г. съветското командване, въпреки потресаващите армейски загуби и разпадането на отбранителната му линия в първите седмици след германската инвазия от 22 юни с. г., успява в условията на бързо отстъпление пред вражеския напор да прегрупира военния си потенциал и да възстанови отбраната на страната. През зимата Червената армия преминава в масирано контранастъпление на множество участъци от фронта и особено в противостоящ натиск на основното направление на придвижване на главните сили на Вермахта – западните околности на съветската столица. Именно декември 1941 г. трябва да се приеме за изходната точка на прелома във Втората световна война. След японското нападение над Хаваите на 7 декември 1941 г., във войната бяха въвлечени САЩ. Съвпадането на предизвикателната японска агресия в Тихия и Индийския океан с провала на хитлеристкия блицкриг край Москва, наклони везните на превъзходството към сформиращата се антихитлеристка коалиция.
 
Една от големите загадки на Втората световна война е защо Япония предпочете да се ангажира във въоръжен сблъсък с англосаксонските държави, преди да съкруши съвместно с Германия Съветския съюз. През 30-те години сближаването и търканията на съветската и японската сфера на влияние възбужда нови конфликтни огнища в Джунгария (в северозападната част на Китай), съветския Далечен изток (Приморския край) и Монголия. Напълно естествено е през 1941 г. японците да потърсят не само реванш за осуетените инвазии, но и подялба между тяхната милитаристична империя и средноевропейската нацистка автокрация (величаена като Третия райх на германския народ) на огромните централни и северни евразийски пространства, принадлежащи на СССР. Според съветската митология отпорът на Червената армия срещу японските военни провокации при Халхин гол и езерото Хасан са накарали военните стратези в Токио да бъдат особено внимателни по отношение на плановете си за инвазия в съветското пространство.
Ако японската агресия през 1941 г. беше насочена към Тихия океан и Индокитай, а не към вътрешността на Азия, то това едва ли се дължи на внушителността на съветските военни сили в Далечния изток. Изглежда японския военнополитически щаб, основавайки се на разузнавателни данни и стратегически анализ, е преценил че е необходимо да се насочат главните сили за атака към Пасифика и към западното крайбрежие на САЩ в решителен опит за съкрушаване на конкурентната индустриална империя от западното полукълбо. Нещо повече. Поведението на японците през следващите години доказва, че те съзнателно са щадили и дори подпомагали СССР (Рихард Зорге вероятно е бил умело манипулиран от японските секретни служби), не само за да си осигурят тила по река Амур, но и да съхранят способността си да лавират при евентуален военен провал и разгром, като им остане възможността да се възползват от противопоставянето на въздигащите се свръхсили. Тази преценка е била изключително далновидна, доколкото в действителност американците, противопоставяйки се на СССР през Студената война, подпомогнаха Япония в следвоенното й възстановяване до там, че тя осъществи невиждано по темповете си икономическо и технологично чудо. Запазвайки през 1941-1942 г. Съветския съюз, японците предпазиха света от ядрено ожесточаване на войната (какъв парадокс, те единствени пострадаха от атомни бомбардировки) и налагането на еднолична американска глобална хегемония. Ядрената заплаха всъщност трябва да е главния мотив, възпрял японците да настъпят към езерото Байкал през 1941 г. и отчаяно да се опитат да осуетят настъпването на очертаващото се американското ядрено могъщество.
В края на тридесетте години на ХХ век нараства безпокойството в средите на военнополитическите стратези около възможността да се създаде свръхоръжие на основата на ядрения разпад, което рязко би нарушило равновесието на силите в световен мащаб и ще промени методите за водене на война, както и пораженията от нея. Проучванията на перспективите за изработване на атомно оръжие изглежда започват преди началото на Втората световна война, макар че големият пробив в тази научна област идва чак през 1939 г. в навечерието на войната, а едва след първите германски победи британски учени разкриват, че необходимото количество обработен ядрен материал за постигане на верижното делене на атома е твърде по-малко от дотогава предполагаемото. И все пак за изработването на атомна бомба се е изисквало наличието на колосален военнопромишлен потенциал. Вероятно именно това е причината Япония решително да атакува САЩ, доколкото американците са имали възможността да осъществят най-ресурсно осигурена и многостранно ориентирана програма за разработване, въвеждане и експлоатиране на технологии за обогатяване на уран и плутоний, което се и случва. Войната се превръща в надпревара с времето като оръжейните разработки на противниковите страни водят към все по-значително нарастване на разрушителните им способности. Парадоксално, но по всичко изглежда, че тази тенденция към нарастване на военния риск спасява Европа от по-унищожителна развръзка при участието й в световния конфликт, тъй като японските военни сили не нахлуват нито през 1941, нито през 1942 г. в далекоизточните простори на СССР и това позволява на Червената армия да се съвземе и да осуети пълния си разгром при блицкрига, а впоследствие да осъществи обрат след битката на Волга (Сталинград).
За да бъде пресечено германското проникване в централните и южните райони на Съветския съюз значителна роля оказва и отказът на Турция да се присъедини към силите на Тристранния пакт. Въпреки усилията на фон Папен (германски посланик в Анкара) турските правителства не се решават да се намесят във войната и да воюват отново с руснаците в Кавказ. Несъмнено, принос за тази им позиция има и британското влияние върху политическата ситуация в Анадола и край Босфора. Въвличането през 1941 г. на Турция във войната на страната на Оста би позволило на германците да овладеят Близкия изток, Суецкия канал, Кавказ (с нефтените находища край Баку), впоследствие да проникнат към Поволжието, Централна Азия и Индия, с което Британската империя и СССР биха изпаднали във фатален шок. Но не би.
В крайна сметка САЩ и СССР бяха големите печеливши от провалените планове за преустройване на световния ред, докато Европа затъна помежду им. Но само едно десетилетие след края на войната немските военновременни проекти за единно европейско пространство получиха реализация, сякаш за да се докаже продуктивността на голяма част от нацистките стратегически замисли. Все пак германската геополитическа школа притежаваше несъмнени достойнства и достижения, които й позволяваха да съперничи на англосаксонската и да извежда модели, опониращи на тезите за таласократично надмощие и контрол над световните простори.
Краят на европейското притаяване
След Втората световна война западноевропейските сили изпаднаха в дефанзивна позиция. Всички техни опити да се съпротивляват на свръхсилите се сблъскваха с невъзможността да излязат от рамките на Студената война, която застрашаваше да се превърне в свръхгореща. Раздуването на ядрените арсенали, надпреварата във въоръжаването, достигнала до алогични измерения, се оказа главния фактор, способствал да бъде подложен на изнудване целия свят. Посредством свръхвъоръжаването на двете хегемонистични империи и на поддържането на напрежението между тях се блокира изменчивостта на политическите системи и се замрази естественото развитие на блоковите конфигурации и противопоставяния, а с това се възпрепятства уравновесяващото балансиране на силите. Военнополитическото законсервиране похаби преждевременно основните играчи в Голямата игра и тяхната хегемония протече ускорено. През ХХІ век горивото на рускоамериканската доминация на противостоенето може би е на привършване (въпреки опитите за реанимирането й) преди да е изтекло и едно столетие от въздигането на тази двойка. Може би е настъпило времето за завръщането на Европа като водач на световните дела. Старият континент има най-благоприятното геостратегическо разположение, съхранил е стопанския и културния си потенциал, а застаряващото му население, сякаш създава предпоставки именно от него да се управлява света посредством умереността на мъдростта. Дали!?
През втората половина на ХХ век европейските държави постепенно осъзнаваха необходимостта от интегрирането си в единен стопанско-политически съюз, който да им позволи да консолидират своя потенциал, да окрупнят способностите си за съпротива по отношение на външните намеси и влияния, както и да запазят възможностите за икономическа експанзия във всички посоки на стесняващото се глобално пространство. В края на 1989 г. двуполюсното разделение на континента пропадна в източната му половина, а това позволи да се развие процесът на еманципиране и в западната част. Сплотяването на разноликите и разнокалибрени държавни структури на европейските народи беше форсирано и днес Европейския съюз обхваща на изток Кипър, Балканите, Прибалтика и Финландия и най-после потвърждава географския смисъл на названието си.
Въпреки своето средищно място сред световната суша и предимствата от близостта на морето за по голямата част от територията й, Европа има геостратегически и геостопански недостатъци. Нейните природни дадености предполагат уязвимост и зависимост, ако бъде изолирана от останалия свят. Този фактически субконтинент трудно би могъл да се уповава само на собствения си потенциал и е обречен да бъде обърнат навън, към други култури и други суровинни бази, за да може да се развива и да се съхрани като един от глобалните центрове. За да преодолее значителна част от своите естествени (природни) слабости, на Европейския съюз днес му остават две възможности за перспективно екстензивно развитие, две посоки на компенсаторно за вътрешния застой придвижване – атлантическата (американската) и евразийската (насочена към Източна Европа, Северна, Западна и Централна Азия).
За да оцелее в надигащата се велика конкуренция (а може би и сблъсък) на култури, Европейският съюз може да разчита да намери простор и възможности за възходящо и стабилно развитие в двата региона, контролирани до голяма степен от свръхсилите. Америка, доминирана от САЩ, и Северна Азия, във владение на Русия, са двете най-приемливи насоки (разбирай, предразполагаща среда за партньорство) за кооперативно задържане на остатъците от европейското политическо и икономическо превъзходство.
Несъмнено, сътрудничеството на страните от Стария континент със североамериканските държави поддържа до голяма степен функционирането на съвременната глобална стопанска и политическа система и е в основата на съвременната цивилизация. Погледнато от друга гледна точка обаче, американците подтискат с огромния си икономически, военен и иновативен потенциал регионът, от който самите те произхождат. Докато разпадането на СССР и изолираността на Русия дават на Европа онзи неповторим шанс, спохождащ само способните на велики дела в нужния им неповторим момент на крайна нужда и може би на единствена или последна възможност. Подобно на 40-те години (когато се яви в ролята на спасител), в началото на ХХІ век Русия сякаш е призвана да даде на континента, към който самата тя принадлежи, необходимото пространство и ресурси, посредством които да се продължи европейския възход и да се запази продуктивната културна напредничавост на европейците. За да бъде цялостно и хармонично интегрирането на североевразийското пространство, към европейския стопански и политически блок е необходимо да бъдат привлечени и другите две държави с ключова роля през Втората световна война – Япония и Турция.
Руското пространство в геостратегическите перспективи
Идеологическата криза, настъпила в Русия след краха на комунистическата конфесия и формирането на олигархическа структура на собствеността върху средствата за производство и ресурсите на огромната страна, доведоха народите и гражданите на евразийската империя до най-дълбока мотивационна криза по отношение на поддържането на съюзните отношения във федерацията, поставяща въобще под съмнение нейната виталност й и основателността за просъществуването й. Още след 1991 г. се възродиха апетитите към руските пространствата като ресурсен придатък, подлежащ на колониализиране и експлоатация от Западния свят. Тези проекти твърде натрапчиво напомниха за плановете от първата половина на ХХ век за поделянето на сфери на влияние на Съветска Русия. Геостратегическият смисъл на гражданския конфликт в Русия от 1917 до 1939 г. всъщност бе външното желание (без да омаловажавам и вътрешният стремеж на националностите в руската империя към еманципация и независимост) да се спре възходът на най-обширната империя в Евразия (дори чрез рефрагментирането на руското пространство) и тя да бъде превърната в суровинен придатък на Западния свят, който да получи допълнителни източници за експлоатация на природни ресурси, работна ръка и пазари.
Още на 23 декември 1917 г. (45 дена след идването на власт в Петроград на болшевиките) Британската империя и Франция сключват тайно споразумение за определянето на сферите им на влияние в Южна Русия. Великобритания си запазва правото над Кавказ и казашките територии около реките Дон и Кубан, а Франция предпочита да контролира Украйна, Бесарабия и Крим. Но тези империалистически замисли са изпреварени от германския военен и политически натиск, който довежда до извеждането на Русия от войната и сключването на Брестлитовския мирен договор от 3 март 1918 г. Според него тя губи голяма част от западните и южните си европейски територии. След капитулацията на Германия в края на 1918 г. бившите съюзници на Русия от Антантата потвърждават конвенцията от декември 1917 г., а междувременно провеждат военна интервенция за задушаването на съветския режим. Умората от приключилата световна война обаче ги принуждава да се изтеглят, изоставяйки Русия в кръвопролитията на възбудената не без тяхно съучастие гражданска война.
През 1921 г. на конференцията в Генуа Германия, САЩ и Великобритания обсъждат създаването на консорциум за икономическа експлоатация (възстановяване) на Съветска Русия. Съветската дипломация успява да се споразумее с германците за привилегировани икономически взаимоотношения и двете страни разкъсват следвоенния обръч. Ала едва на 23 август 1939 г. с подписването на пакта за ненападение между СССР и Германия приключва подставеното отвън гражданско противопоставяне в съветизираната руска империя и тя се завръща през задния вход сред големите играчи в геополитическата надпревара, за да триумфира само след 6 години като най-мощната сухоземна сила. Как се стигна до този глобален геостратегически поврат?
След наполеоновите войни европейските сили с ужас осъзнаха, че Руската империя се е превърнала в свръхдържава с огромен военноикономически потенциал и перспективи без да е положила за това твърде големи усилия. През ХVІ век Московското царство се възползва от западането на държавите по Волга, когато търговията между Изтока и Запада през вътрешноконтиненталните пътища замира, и излезе на Урал и Каспийско море. През следващото столетие руските пионери навлязоха в Сибир и достигнаха до Далечния изток без да срещнат упорита съпротива от местните народности. Населението на североазиатските региони бе оредяло от стихийните инфекциозни епидемии (предимно едра шарка, унищожила стотина години по-рано индианците в Америка), а стопанството на тези земи беше опустошено от настъпилото застудяване на климата. Едва при проникването си към Черно море, Кавказ и Средна Азия руснаците се сблъскаха с ожесточена съпротива, но частичното модернизиране на една от последните християнски феодални държави на континента подпомогнаха осъществяването на нейното настъпление, осигурявайки успех във военните конфликти с Османската империя, Кримското ханство и Персия. Разширение беше постигнато дори на западното направление, където немците все пак успяха да възпрат руското проникване към средноевропейското континентално ядро. Само за три столетия на териториална експанзия царството овладя многократно по-големи територии от собствената му и с право се провъзгласи за империя с претенции за приемственост от Римската империя. Но бремето на управлението, развитието и опазването на тези територии предизвика прекомерно изтощение и през миналия век на два пъти периферните региони се откъсваха от метрополията. Последният път (1991) успешно и трайно. Остатъкът от руския териториален разлив все още представлява най-обширното държавно пространство, към чийто потенциал са насочени множество външни погледи.
Съвременната Руска федерация в географско отношение е естествено продължение на Европа отвъд линията Таганрог – Нарва, но тя също така е неразривно свързана духовно и стопански с европейската християнска цивилизация, въпреки седемдесетгодишната изолация и самоизолация по времето на етатисткия режим. Комунистическата конфесия, наложена и пропиляна през тези десетилетия, отдалечи Русия от европейските ценности. Но това се случи не поради нейната несъвместимост с мирогледната и аксиологическа система на задгранична Европа, а поради догматичното възприемане и прилагане на комунистическото учение, поради което не беше осъществен консервативният вариант на реформиране на крайно егалитаристката система – конвергенция с либералната доктрина (докато в Китай сравнително бързо намериха допирни точки между просоциалистическия етатизъм и конфуцианството). Наместо постепенно сближаване спрямо принципите на свободния пазар и демократичното общество, след 1991 г. в Русия сякаш предпочетоха да се завърнат към опита от ХVІІІ-ХІХ век, когато преобладаваха едрите регионално-отраслови монополи, облагодетелствани и закриляни от държавата за сметка на свободната конкуренция. Олигархичната структура на икономиката и обществото както тогава, така и сега, вкараха империята (федерацията) в руслото на спираловидно пропадане, при което периодите на временен подем се възприемат за разцвет на имперската мощ и за тържество на специфичния руски (евразийски) път на развитие.
Днес Русия се намира в кризисно състояние подобно на това от края на ХІХ век. Само че тогава все още не я угрозяваше демографска катастрофа. В началото на новото хилядолетие руският народ е уморен и изтощен от непрестанните усилия да опази имперското единство и мястото на Святата Рус сред лидерите в световните дела. Меркантилната идеология и практика, наложени му през последните две десетилетия, несъответни на руската душевност, водят до разрив между руския човек и държава. Православието едва ли ще съумее да запълни отварящата се пропаст, доколкото и православната църква не е склонна да възприема промените, произтичащи от модернизацията, и всъщност се явява основният консервиращ фактор в източнохристиянските национални общности. От това състояние на национална парализа във вътрешен план ще се възползват малцинствените народности на федерацията, чиито стопанска, демографска и социокултурна значимост ще продължи да нараства и е възможно да се стигне до пълното им еманципиране, водещо най-вероятно към федерално дезинтегриране или до дерусификация на управлението на империята (при съществуващия олигархичен модел този поврат е напълно допустим). Много по-опасни обаче са евентуалните външни интервенции или поставянето в изолация зад нов санитарен кордон. Русия е пред избор. Тя трябва спешно да намери съюзници, чрез които да балансира разцентроването на собственото си вътрешно равновесие и загубването на мястото и ролята на свръхсила на световната политическа сцена.
В началото на 90-те години Западна Европа (Европейският съюз) естествено потърси разширение на възможностите си за стопанско развитие и увеличаване на политическия потенциал чрез приобщаване на източната половина на континента. Досега сблъсъкът с Русия в тази зона беше притъпяван от американското присъствие, което възпираше руската страна да отговори със сила на нахлуването в нейната сфера влияние. Всъщност Русия отстъпи пред американския натиск, но от отстъплението спечели повече европейският блок, докато САЩ затънаха в проекти за обкръжаване на Русия и дори за разделянето й на няколко държавни образувания. Ако бяха по-внимателни и находчиви американците можеха да привлекат „новите руснаци” под крилото на американската помощ за възстановяване и нормализиране (изглежда при Клинтън и Елцин такъв подход бе отчасти приложен), използвайки парвенюшкия им нагон към елитарно припознаване и потребление, както и стремежът на руското население към по-отворен и благосъстоятелен живот. Олигархичната система обаче твърде бързо възстанови антиамериканските настроения както във върховете, така и сред низините на руското общество. С идването на власт на Путин и Буш-младши руско-американските отношения се завърнаха в руслото на антагонизма, а Русия се зае сама да осъществи икономически реформи, завръщайки се към някои практики на етатисткото регулиране на стопанството.
Засега Руската федерация се ориентира към отправяне на съюзнически тангенти в югоизточна посока – Китай, Индия, Иран, но тя едва ли има интерес от продължителното поддържане на това сближаване, поради опасността постепенно да бъде привлечена в орбитата на тези въздигащи се световни сили и да бъде усвоена като необходимия им пространствен и суровинен придатък. Наложително е да се предотврати по-нататъшна ескалация на претенциите за подялба на руското наследство. Русия е част от европейската цивилизация и трябва да присъства като съставен, макар и специфичен дял от европейското държавно-политическо единение.
Бързото намаляване на руснаците и невъзможността на централната власт да овладее социалните процеси, за да осигури добър жизнен стандарт за преобладаващия дял от руското население и да привлече имигранти, поставя под въпрос бъдещето на руската федерация, която се опитва да възвърне външнополитическото си влияние без да е решила вътрешните си проблеми. Надигането на Китай, Индия, Иран, Турция и арабският свят в близост до постсъветското пространство създава възможност в недалечна перспектива азиатските владения и сфера на влияние на Русия да бъдат разпределени между тези претенденти за нови регионални лидери, които несъмнено търсят нови простори за развитие. Домогнат ли се те до Средна Азия, Сибир и Далечният Изток (а защо не и до Кавказ, Урал и Поволжието) ще се стигне до окончателно преместване на средоточните центрове на световното производство, пренастройване на геостратегическите отношения и разбалансиране на силовите масиви и линиите на взаимодействие помежду им.
При подобен развой на ситуацията Европейският съюз е застрашен да остане изолиран в западната периферия на Евразия и да се превърне в задокеански остров на американската неохристиянска цивилизация. Снизходителното отношение към Стария континент както на Запада, така и на Изтока, не след дълго ще го превърне в социален резерват за застарялото му население с разноезична култура и овехтели традиции. Но преди да се състои гореописаната тъжна ситуация, европейците все още имат шанса да възстановят глобалното си влияние, да установят наново своето политико-културно превъзходство, ако съумеят да изградят североевразийски блок, кооперирайки се с Русия и с други азиатски сили. Чрез реализирането на североевразийския проект, членовете му ще заемат по естествен път централно място в международните взаимоотношения, доколкото ще са включени в най-значителното стопанско-териториално формирования с превъзхождаща позиция и перспективи. При успешно интегриране между участниците в този блок, той ще представлява най-мощната и стабилна структура на смесена таласо-телурокрация (до момента тази позиция се заема от САЩ, които в съюз с Канада биха оформили втори подобен блок –североамериканския).
Една изумителна потенция стои пред тези две прогнозируеми съюзни структури, свързана с бъдещото развитие на най-северните зони на планетата. Евентуалното значително затопляне на климата и разтопяването на ледения масив в Северния ледовит океан би създало по бреговете му нов център на цивилизацията, една втора „средиземноморска” общност, която ще притежава редица предимства – близост между бреговете и крайбрежните територии в околовръст на най-малкия океан, лесен достъп и къси пътища към северните райони на Атлантика и Пасифика, както и междинно разположение между тях с посреднически функции. Европейският съюз, който е отдалечен от Индийския и Тихия океан, трябва да запази възможността за развитие в северна посока като не допусне по евразийското крайбрежие на Ледовития океан излаз на конкурентни сили. Русия едва ли сама би се справила с тази задача през следващите столетия.
Япония и Турция – укрепващите шини на североевразийския съюз
Странно съвпадение е, че в началото на ХХІ век Япония и Турция, съвместно с Русия (трите сили подпомогнали оцеляването на европейската общност през Втората световна война), сякаш са призвани да се обединят с Европейския съюз при изграждането на политико-икономически алианс за стабилизирането на разбалансирания глобален ред. Полицентричният свят, все по-ясно изявен през настоящата финансова криза, навлиза в епоха на промяна на трасетата и направленията на капиталовите и стоковите потоци и на засланящите ги политически (силови) баражи и изнесени постове със съответните им съпроводителни осигурителни акции.
 
Най-голямата и най-глупавата световна икономическа криза, която отбеляза крахът на идиотизма на либерализма без ограничения, създава условия Западна Европа да се възползва от вътрешните американски проблеми, за да се еманципира окончателно и да извърши пробив в отношенията не само с Русия, но и да привлече другия голям васал от следвоенната американска сфера на влияние – Япония. Европейската и японската високотехнологични икономики са в състояние да допринесат за ускорената модернизация на Русия и за разработване на нейните огромни ресурси, докато тя от своя страна би осигурила тяхната безопасност и би респектирала опитите за силово нарушаване на принципите на конкурентността. Дъгата (оста) от Токио до Лондон (стига англичаните да се припознаят в достатъчна степен за европейци) ще обедини традиционните Велики сили, които бяха засенчени през изминалото столетие от американската мощ, и ще осигури приемствеността на модерната цивилизация.
 
В географско отношение слабините на Европа се намират предимно в южната й полуостровна зона. Старият континент е особено уязвим от външно въздействие в района на Балканите и Северното Причерноморие. Дори при сегашните технологии на въоръжение и на водене на война, именно тук Европа може да бъде разделена и от тук да бъде контролирана. Необходимо е този регион да бъде стабилно защитен. Европейският съюз се нуждае от тесен съюз с Турция, която несъмнено ще стане член на общността, ако европейците заложат на дългосрочните си интереси и стратегическото подсигуряване прерасне в изключителен приоритет.
С привличането на Турция ЕС ще проникне до Кавказ, ще доближи Персийския залив и ще затвърди контрола си над Източното Средиземноморие. Германската мечта от края на ХІХ век за пробив на изток посредством изграждането на Багдадската железница ще бъде почти реализирана. Резервите към ислямската турска република могат да бъдат преодоляни при стриктно следване от нейна страна на лаицизмът, въведен от Ататюрк. В този смисъл, италианската позиция по отношение на турското членство е по-обоснована, отколкото френските обструкции. Разбира се, напълно очаквано и оправдано е съседните на Турция християнски държави да наложат в присъединителния й договор ограничения върху свободата на движение (заселване) на турски граждани на тяхна територия поради съществуващите исторически наслоения на подозрителност и опасения за демографско поглъщане, но в Анкара едва ли биха се противили продължително на подобни предохранителни условия.
След приемането на Турция, европейската общност може да продължи да се разширява по посока на Близкия изток, включвайки при проевропейска ориентация задкавказките републики, Ливан и Израел (ако своевременно разрешат териториалните си спорове и вътрешни конфликти). Към североевразийския блок биха гравитирали републиките от Средна Азия, Иран и Афганистан, чиито индоевропейски и тюркско-алтайски народи могат да подхранят с младежко население застаряващите европейски националности.
Как би могъл да стартира интеграционният процес? Дали страните по него са осъзнали в достатъчна степен общите си интереси и затрудненията пред процеса на сливане на потенциала и усилията им? В момента ЕС и Русия са готови да започнат разговори за съвместяването на стратегическите им интереси, но стартирането на преговорите бе осуетено от провокацията на Саакашвили. Американската съпротива на интегрирането на североевразийското пространство би могла да се прояви и в други чувствителни пунктове на евразийското обединяване – Кюрдистан, Украйна, ПРО и руските ответни мерки (съществуването на военнополитическиа алианс НАТО не би трябвало да е непреодолимо препятствие за формирането на новото политико-икономическо формирование в Евразия), проектите за продуктопроводи към Европа и пр. От другата страна на континента все още спорни остават четирите южни острова от Курилите и неподписаният мирен договор между Москва и Токио. Натрупаните спорни въпроси обаче са преодолими.
Налагането на доминацията на общите интереси, а не на политическия натиск и икономическата експлоатация е правилният модел на отношения между големите европейски държави и Русия, който би дал нов тласък на европейската цивилизация. Последните две десетилетия бяха трудни както за Европа, така и за Русия и Япония, доколкото реформирането на глобалната политическа система и натрупването на дефекти през годините на половинвековното противопоставяне доведоха до стопански и социални затруднения и забавяне на икономическия растеж в североевразийския регион. Време е да се навакса изоставането. Навлизаме в нова епоха на стагниране на стопанското и иновационното развитие, на непредвидими природни катаклизми и на нарастване на влиянието на множество нови сравнително млади унитарни и съюзни държавни и междудържавни политически субекти. В такова размирно време светът се нуждае от стабилни и уверени имперски (наднационални) структури, от ползотворно взаимодействие между тях и от намиране на допълнителни стимули за възход и просперитет. Интеграцията в регионални междудържавни мегаблокове е една от най-вероятните възможности в търсенето на подходи за продължаване на развитието, поне докато експанзивното нарастване на световното население и на неговото потребление и еманципирането на Третия свят не забавят съществено хода си (след като младите националности преодолеят последиците от демографския преход и от еуфорията на националното самовъздигане). През следващото столетие глобализацията би могла да доведе до обединяване и на мегаблоковете, но е допустимо също така да се стигне до нова фрагментация на света. Засега обаче регионалното консолидиране на трудовите и природните ресурси е повече от желателно. Въпросът е само по какъв начин ще бъде осъществено то.
18.11.2008

*Публикувана със съществени съкращения и редакторски добавки в Геополитика&Геостратегия, бр.1/2009, с. 39-46.