Надвисналата неяснота какво следва от приключването на Студената война породи множество футурологични спекулации като перспективни проекции за развитието на политическите процеси и структури в световен план. Либералният мираж за настъпването на „края на историята” – некоректно интерпретирана в коментарния поток хипотеза за вероятното погасяване на международното политическо противопоставяне като определяща характеристика на настъпващия нов ред – набързо отстъпи пред натрапващите се обстоятелства на промъкващи, провиращи се отвсякъде политическа центробежност, антагонизъм и конфронтация в региони с повишаваща се конфликтност и дезорганизираност. Твърде разочароващо се установи, че в постсъветския свят (планетарния политически терен лишен от ориентировъчната двоична идеологическа противопоставеност) са заложени, заварени или пък възникват множество устойчиви противоречия, доколкото несъвместимостта между различни конфесионални учения и културни практики нараства с раздалечаването на цивилизационните им устои и ориентири,[†] Тези кризисни тенденции и ситуации предполагат дори разрастване на предпоставките за недалечно крушение на изградената планетрна политическа, стопанска и социална организация като реализациянаназряващия още от ХХ век катастрофален изход от свръхексплоататорския модел на функциониране на човешката общност в условията на ограничен пространствен, ресурсен и концептуален фундамент.

Предчувствието, заложено в разработките на Римския клуб, за изчерпване на възможностите на настоящата цивилизационна конфигурация да се възпроизвежда, съхранява и просъществува, вероятно ще получи потвърждение в частичното сбъдване на направените прогнози и предупреждения за изтощаване на способите за подържане на непрестанно възходящо екстензивно развитие, възпирано от недостига на суровини, но също и поради препятстване на изнамирането и приложението на нови организационни подходи при структуриране и функциониране на социалните общности. Капитализмът остарява и поражда собствения си упадък чрез неустоимо форсиране на надпреварата за капиталова адекватност (непрестанен стремеж към нарастване на печалбата), което се сблъсква в строгия му вариант с изискванията на макро и микро общностите за подобряване на жизнените условия. 

Нарастващата сложност на обществения бит и производство правят все по-уязвимоподхранването, подържането и възстановяването им при евентуална разрушителна интервенция, саботаж, злополука или мощен катаклизъм. Катастрофалните аварии в ядрени електроцентрали в СССР, САЩ и Япония са само предизвестие за предстоящия сблъсък с масови поражения при неблагополучия в технологичните цикли на опасни производства или излизане от работа на жизненонеобходими системи. Засилването на проявите на природни отклонения от привичното, опознато поведение на естествената среда, зачестяването им, създава непредвидими рискове за различни по.обхват и характер общности. Множат се сценариите, при които бърза и рязка промяна на климата или колосални природни катаклизми внезапно биха катализирали разпадането на съвременната цивилизация.

Бързото нарастване на населението и особенона гъстотата му в някои пунктове и райони на съсредоточаване все повече ще затруднява функционирането на обществените системи. Снижаването на влиянието на семейството, религиозните и образователните институции в урегулирането на поведението на членовете на тези общности предзизвикванравствен упадък и дезорганизация. Неспособността на държавните и общинските власти да осигурят законност, равнопоставеност, недискриминация, ред и дисциплиназастрашава интегритета и стабилитета на националните и локалните съдружия. Трескавото търсене на модели на устойчиво развитие е показателно за нарастващата неустойчивост и несигурност на бързо променящите се съвременни общества. 

Новото хилядолетие поднесе още на старта си множество кризисни събития и явления. От въздушната атака на 11 септември 2001 г. срещу символни за американското превъзходство и величие сгради, през цунамито в заранта след Рождество Христово на 2004 г,, помело с неочаквана мощ бреговете на Индийския океан, до банкрута на банката Лемън Брадърс, заявен на 15 септември 2008 г., разтворил недрата на бездна пред американската финансова система, измъкнала се от рухването в нея може би само по силата на Провидението. Зачестяването на природните бедствия и социалните неблагополучия изглежда се превръща в присъща характеристика на ХХІ столетие.

Несъмнено най-голямата реална, непосредствена опасност за разрушаване на съществуващата цивилизация напоследък се проектира в прогнозите за близкото бъдеще от неприкриваната склонност към употреба на ядрено оръжие за намаляване на геостратегическия натиск и възстановяване на военнополитическия паритет от страна на Русия спрямо основния антагонист в съперничеството за контрол над традиционно приспадащи й досега сегменти от глобалния терен след задълбочаването на съперничеството за украинските позиции и релации. Според някои по-изнервени наблюдатели през отминалата година в степите на север от Черно море започна Третата световна война.

След 2001 г. в общественото съзнание наместо сладникави либералниочаквания за тържество на демокрацията, свободното производство и търговия се настаняват на широко есхатологични нагласи за настъпване на „Последните времена” или поне за предстоящо дългосрочно лутане в нова Тъмна епоха. Тези кошмарни тревоги произлизат както от осъзнаването на упоменатата прекомерна сложност и уязвимост на социалната организация на обществото, което го изправя пред угрозата от крушение в резултат на естествени катаклизми или военни конфликти, така и от опасенията за ново разграждане на международното сътрудничество и обмен, каквото просъществува 40 години през Студената война. Безпокойството от последните десетилетия за пренатоварването на финансовата система е съпроводено от притеснения за евентуално намаляване на впръскването в глобалния социален двигател на горивото на съвременната цивилизация – иновациите, за постепенно затлачване на потребителския механизъм, за нарастване на културното многообразие при агресивно доминиране на примитивните модели и образци, за задънване на семейното възпроизводство в развитите страни и прочие и прочие, Възвръщащия се хаос в североатлантическия пояс след повече от половнн столетие на умиротворяване и възход възбужда припомнянето за Ранното средновековие, през което новите (варварските) европейски държавни, религиозни и стопански структури изпадат в икономическа и културна стагнация (някъде дори деградация), също така в трайна политическа изолираност от все по-замогващата се Азия. И днес повече от всякога се възобновява въпросът, който кънтиот едно столетие:“Предстои ли Запада да залезе?”

Портите на Ада се разтвориха на Видовден

Когато лятному предразположена Европа научава, че престолонаследникът на Хабсбургския престол и съпругата му са застреляни в балканското градче Сараево от невръстен сръбски младеж, никой не се и досеща занастъпващия ужас през последвалите четири десетилетия на световни кървави конфликти, брутални политически преобразувания и съпровождащите ги хуманитарни бедствия, в които преждевременно ще загубят живота си поне сто милиона човека, а други стотици милиони ще преживеят голяма част от живота си в небивали от векове масови страдания, лишения и нравствена деградация. В разгара на бел епок малцина провиждат възцаряването не просто на практиките на масовите убийства (отрепетирани при колониалните завоевания), а на демона на самоубийствените тотални военни конфликти. Сблъсъкът между колониалните сили в резултат на привършването на възможностите за колониална експанзия и желанието за преразпределение на зависимите територии, свидетелства за задълбочаване на порочността на модела за развитие, наследен от времената на първичното натрупване на спекулативен, индустриален и компрадорски капитал посредством силово разширяване на сферите на влияние във взаимодействие с местните колаборационистки ориентираниелити, наместо да се търсят вътрешни способи и резерви, за да се проправят собствени просеки към просперитет и национален виталитет. Единствено Втория германски райх, притежаващ обширна територия и многобройно население, успява да си осигури стопански възход основаващ се предимно на местна стопанска инициативност, ала именно това го възправя срещу останалите колониални сили.

Страховете на Германия обаче са, че надвисналата над Европа Русия ше я последва и изпревари в непосредствено съседство. Северноамериканската конфедерация като бивша колония е подценена. Съдбовна грешка! С рухването на Руската империя, обхваната през март 1917 г. от безредици, последвани от детронация и продължително, ескалиращо революционно насилие, съпроводено от организационна деструкция, тя незабавно е подменена сред кръга на Великите сили от САЩ, включнли се на следващия месец в Европейската война. Според много анализатори епохата на американска глобална доминация започва от 1914 г., но това се свързва с нарастването на икономическия превес в световното стопанство на Щатите, обслужващи Европейската война отстрани. Възползвайки се от военните поръчки и завишеното търсене на капитал, задокеанските производители и банкери постигат планетарна икономическа хегемония, осигуряваща постепенно налагане на световно политическо надмощие. Но едва през 1917 г. военният и дипломатически потенциал на Вашингтон е плътно ангажиран с касапницата на Стария континент. Американските щати определят нейното приключване в полза на Антантата не само с военния си принос, но и чрез примамващата дипломатическа инициатива за мир, установяващ нов ред на самоопределение и самоуправление на европейските и близкоизточните народи, свободен режим на корабоплаването и търговията в световен план – Четиринадесетте точки на президента Уилсън.

Лекомислието, с което руският цар[‡] и германският кайзер вкарват народите си в скотобойната, подпомага изгряването на звездата на Вашингтон на международната политическа сцена в продължилия три десетилетия (с прекъсвания) световен конфликт, въпреки американския изолационизъм след 1919 г. Парадоксално, но именно тези три сили, отстранени на мирните преговори от равноправно регулиране на новия международен режим, ще определят динамиката и изходът на назряващата нова световна война (всъщност в междувоенния период те прикрито си сътрудничат за ревизия на порочната парижка договорна система), доколкото през следващия четвърт век ще приложат множество политически, социални и индустриални иновации, докато самодоволните триумфатори от Версай ще затънат в застой, безинициативност и социални крамоли. През 1945 г. от великолепната тройка на столетието окончателно ще отпадне централноевропейския колос и ще се заформи диктата на двете свръхсили на ХХ век.

Осъщественото от САЩ и СССР разрушаване на европейската система за подялба на световното пространство посредством контрол над морските пътища и комуникации представлява най-драматичната промяна в устройването на международния ред след епохата на Великите географски открития. В резултат постепенно се повишават властовите завихряния в множество региони, излезли от сянката на колониалните метрополии, но също започва въздигането на нови сили, с което се увеличава несигурността и неустойчивостта сред бившите колонии и поизостаналите полузависими страни, въпреки американосъветските усилия за подържане на общоприемлив йерархичен порядък на взаимоотношения с и между новите държавни субекти.

Съперничеството между свръхсилите извайва новия международен ред със средствата на върховна политическа конфронтация, конспирация и манипулация, докато една от двете не се огъне под тежестта на собствените си пороци, деформации, комплекси, отклонения и не рухне сред присмехулното облекчение и снизхождение при околните й претенденти за превъзходство. Първа беше СССР, ала мнозина очакват през новия век САЩ да ги последват, докато претендентите се множат. 

Защо Америка?[§]

На превала между двете хилядолетия политическата планета се озова в уникалната ситуация на установяване на глобалното лидерство на една всепроникваща, всеобщо налагаща своите норми, стандарти и изисквания империя, намираща се в криза на собственото си битие и механизми на функциониране, същевременно обладана от месиански провиденциализъм и съхранила в голяма степен магнетичното си обаяние от времената на въздигането й към световния връх. Съществуват различни обяснения за бурния възход на задокеанската свръхдържава, които, разбира се, не могат да обхванат напълно онази плетеница от обстоятелства, представляваща (предпалагаемо) цялостната факторна обусловеност, Несъмнено географското й позициониране и насоките на първоначална експанзия са измежду основните нейни предимства, при това твърде прикрити, с трудно доловима стойност качества, за да успеят от тях да се възползват съперниците й. Но макар тази публикация да е предназначена за периодично издание с ориентация към геополитическата тематика, тук предпочитам да изтъкна други основания, стимули, подбуди, мотиви за взривното разрастване на американската социално-политическа феерия след края на Гражданската война в средата на 60-те години на ХІХ век.

Съединените американски щати са може би единствената държава, в която бе проведенарешително и продължително буржоазно-демократична правова, имуществена, пропопулистка революция. При това глобална революция, която даде възможност на милиони обременени и угнетени от неравноправния ред в страните им, вдъхновени от надеждите си човешки същества, да открият място, обещаващо им възможности за нов живот, бърз просперитет, достойно, пълноценно, независимо съществувание. Непрестанният миграционен наплив,[**] подхранван от бързата индустриализация, осигурява демографския потенциал за усвояването на огромната собствена територия, чиито основни структурни формирования – щатите, са присъединени на равностойни начала и имат право на самостоятелно устройване. Правовият и либерален режим, подържаната дискутабилност и алтернативност на насоките за развитие, културното многообразие и съвместяването на множество поведенчески модели за лично, семейно и общностно възпроизводство, превръщат САЩ в най-смелия и успешен експеримент в епохата на освобождаване от съсловните зависимости. Там се състоя същинската световна революция и не случайно от тук тя се разпространи през миналия век из останалите континенти. Само за столетие след Наполеоновите войни, в края на които британската армия унизително превзема и подпалва Вашингтон, бившите английски колонии се превръщат в световен образец на обществен порядък, в глобална работилница, определяща темпа на световната стопанска динамика и в мощна държава, способна да мобилизира при необходимост огромен военен потенциал. Многоезичната, но монолитна, млада и новаторска империя посяга към световна доминация.

В американския случай елитаристкото разбиране за основната движеща сила при функционирането на обществените механизми насочва към необичайното за други географски координати институционализирано сътрудничество между елитарните кръгове на водещите общности, без да се игнорира напредничавата роля на конкурентното начало. Нещо повече. По всичко изглежда, че американският проект е с дълбока традиция, видимо захождаща от финансовите центрове на предренесансовата средищна зона на Италия околовръст на линията на снаждане между Апенинския полуостров и континента. Неговите междинни свързващи пунктове преминават от Венецианската лагуна през долните течения на Рейн и Темза, за да достигнат до устието на Хъдсън. А този проект изглежда е непрестанно търсене на медианите, която уравновесяват стойността и производството, растежа с устойчивостта, просперитета с перспективата, духовността с нищетата на битието, традицията с обновлението. 

За разлика от САЩ, при очерталия се основен опонент за геостратегическо превъзходство – Русия, през първата половина на ХХ век се възбужда крайно противопоставяне между дворянската и интелигентската прослойка, между росиянския (православния) и еврейския (модернистичния) елит, като предприемаческата класа се озовава притисната между двете враждуващи групировки и е пресирана последователно, за да потъне към края на 20-те години трайно в недрата на сенчестата икономика. Особеният трагичен път на Бялата империя, която рязко се преобразява, обагряйки се в гамата на червените отенъци, за да се запази, възхожда към триумфа от 1945 г. благодарение на волята и далновидността на един решителен, способен, но суров държавник.[††] След него настъпва полувековен упадък.

Погледнато ретроспективно от днешна гледна точка към ключовата 1945 г., при най-вероятния вариант на протичане на политическото развитие, през втората половина на ХХ век САЩ би трябвало да са постигнали пълно стопанско, политическо и военно превъзходство и да са установили глобална хегемония. Привидно след 1991 г. американците се доближиха до подобна разстановка на съотношение на силите в планетарен мащаб. Всъщност те пропуснаха да наложат всеобхватна доминация,заложиха множество недостатъци в социално-икономическата си уредба, които биха могли да предизвикат бъдеща отпадналост, придобиха в обширни райони неблаговидния престиж на агресор (за войните от Виетнам до Ирак, но също за множеството им тайни операции) и в крайна сметка, въпреки разпадането на военнополитическия съюз на Варшавския договор и на СССР, придонесоха за формирането на противодействащ им блок, състоящ се от мощни и динамични държави, който оспорва тяхното върховенство и наложения международен порядък. За шест десетилетия Вашингтон пропиля в излишна конфронтация невероятната стратегическа възможност да приобщи и култивира срещуположната свръхсила. Това вероятно ще се окаже решителния фактор за размиването наамериканските преимущества и водеща позиция. Три последователни, макар разностойностни грешки отклониха звездата на Новия свят от бляскавия път на великодушния триумф.

Хари С. Труман. Нервозният тик на отритване на неудобния съюзник.

Нарастващото разбирателство и единодействие между Рузвелт и Сталин в хода на световната война оформя архитектурата на следвоенния свят, която в голяма степен се запазва до днес. Посредством тежестта им във военнополитическо отношение двете континентални свръхдържави изместват Британската империя в периферията на следвоенното диспозициониране на силите. С приемането от Чърчил[‡‡] на Атлантическата харта през лятото на 1941 г., американците си осигуряват продължаването и задълбочаването на либерабната програма, заложена в нереализирания документ Четиринадесетте точки на Уилсън. Именно решителността на американския политически актив да се приведе изпълнението на нейните препоръки изглежда допълнително ще усложни отношенията между съюзниците от антихитлеристката коалиция. 

Ненавременната кончина на Рузвелт обръща хода на следвоенното уреждане на света. Макар при последните президентски избори той да е принуден от управленците в сянка да подмени част от екипа си с радикално настроени към съветската заплаха съветници, неговото присъствие в поствоенната регулация значително би смекчила противоборството със Сталин. Провинциалисткият подход на новия президент Труман към световните проблеми ще приплъзне разорената и изнурена Европа, а впоследствие и останалата част от планетата към изпитанията на по същество трета по ред всемирна война, при това по-разтеглива от целият период, обхващащ предишните две.

Според някои от съвременните изследователи помрачаването на атмосферата на сътрудничество между победителите в световния конфликт, което предхожда и поражда Студената война, възниква поради недоразумения между съюзниците. Всъщност пропагандните и идеологически наслоявания от преди 1941 г. несъмнено са повлияли на взаимните антипатии на съветската и западната страна при срещата на войските им в Централна Европа. Съветските успехи също дразнят англоамериканските политици, чиито разчети за отвоюване на Европа са провалени.[§§] Но най-шокираща е решимостта на Сталин на мястото на предвоенния санитарен кордон, изолиращ СССР от Стария континент, да създаде буферен пояс пред силно милитаризираната му централна част, дори с прилагане на крайни средства срещу суверенитета на държавите в този сектор. Действията му незабавно скандализират Запада, чиято агентура попада под ударите на рестрикциите и репресиите, въпреки че зоните на влияние са договорени до голяма степен на срещите в Техеран, Москва, Ялта и Потсдам. Влизането на Югославия и Албания в Източния блок и излазът на СССР през тях на Средиземно море е особено обезпокоително за Лондон.

И все пак кои са фундаменталните основания за възбуждането и ожесточаването на Студената война и нейното продължително задържане като най-влиятелния фактор в международните отношения за повече от четири десетилетия? Постепенно след конференцията в Потсдам отношенията между бившите съюзници силно охладняват. Между тях надвисва ядрената заплаха.[***] При сключването на мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 г. взаимозависимостите отпадат и разривът е неудържим. Сталин няма желание да се конфронтира със САЩ, но му е наложено да премине в отбранително настъпателна активизация. Променена е ситуацията на позициониране на силите поради примитивния, но действен американски натиск за разбутване на интернационалната конструкция.

Основната компликация на следвоенната интрига е преразпределението на световните пространства, от което ще зависи способността на силите да се развиват и да утвърдят победните си достижения. Американците и руснаците са обединени в необходимостта да се проведе бърза и решителна деколонизация, докато британците и французите отстояват запазването на колониалните си империи. Лондон обаче успява да настрои не особено опитната нова администрация покрай р. Потомак срещу кремълския тиранин, следвайки своята традиционна тактика да противопоставя съперниците си. Представяйки се като застрашени от червена инвазия, западноевропейските държави дори съставят военен съюз през 1948 г., който инициира образуването на Северноатлантическия алианс на следващата година. 

Много е вероятно във Вашингтон да са предполагали, че подобно стечение на ситуацията ще улесни американското проникване в Азия и Африка. Но парадоксално, спускането на Желязната завеса посредничи за налагането на задокеанската воля повече в Западна Европа, отколкото в останалата част на света. Големият пропуск за въздигащата се свръхдържава на монополистичния капитал се оказва фактът, че не се е споразумяла с другата свръхсила за единодействие, посредством което да бъдат елиминирани не само останалите велики държави, но в оборота на преобразованията самият СССР би могъл да изпадне в зависимост. Съветската федерацияпри този вариант би попаднала в капана на съгласието и сътрудничеството. Благонастроените лицемерни отношения, съчетани със старостта и тщеславеието на диктатора, при разорението и умората на страната, биха поставили не след дълго Московията в положението на Мексиканските щати, привързани посредством търговския обмен към американския си съсед и традиционен неприятел.

Наместо това, конфронтацията предизвиква доизграждане на самозадоволяваща се икономическа конструкция в Източния блок. Автаркичното стопанство е особено устойчиво поради изолацията и самодостатъчността си, поне докато не проличи изоставането му в технологично и организационно отношение. Освен самоизолация, съветският (социалистическият) модел предполага централизирано планиране и финансиране на държавните стопански субекти, като рискът от икономическата им активност се разпределя и поема от държавата, с което се подържа висока заетост и устойчивост на стопанските взаимоотношения.

Отпадането на задръжките за съветския експанзионизъм ще осъществят може би най-важната трансформация в зоната на зависимите държави. Кремъл подкрепя китайските комунисти, изтикани през войната в периферията на разпадналия се Китай и само за две години те овладяват най-многолюдната държава в света, а после налагатг отново китайско управление в Централна Азия до съветските граници. Съюзът между Русия и Китай поставя Хартленда под общия им контрол. 

Поражението за американските интереси в Източна Азия обрича концепцията на Белия дом за меко възпиране на съветския военнополитически възход чрез пропагандно-психологически натиск и компрометиране (стратегията за сдържане на Джордж Кенан, 1947), заменяйки я с твърд курс към противостоене (предписанията на директивата на Пол Нитце, 1950). Разгърналата се по целия Корейски полуостров кръвонапоителна война с патови резултати указва безперспективността и на този подход. Едва при президентстването на Айзенхауер и след смъртта на Сталин американците започват да се ориентират към по-гъвкави методики за укротяване и дресиране на раздразнения мечок.

Роналд Уилсън Рейгън. Необмисленото заиграване с бързото изтощаване.

В последните години на управлението си Сталин влиза в открит конфликт с културните гилдии, които са доминирани от представители на еврейската общност. Обвинявайки ги в космополитизъм, което ще рече, че обслужват плутократичния американски интерес, той изпада в параноичен ступор в отношенията си с широки елитарни слоеве, лишавайки се от подкрепата им и новаторския принос. Постепенно възстановящият си антисемитизъм сред съветското ръководство отново ще разцепи елитарното било на управлението, ще наруши взаимодействието и концентрацията във високотехнологичните сектории ще снижи държавническия имунитет на червената империя.[†††]

Още Маленков и Берия, след тях Хрушчов, след смъртта на Сталин започват да търсят сближение със САЩ, отваряйки път към разведряването. Доколкото СССР не показва признаци на разложение и видима слабост, американският ответ е да се приеме частично разведряването като се подържат огнищата на напрежение в Източна Европа и се изчака догматизма на съветската стопанска система да изтощи противниковата страна. Вътрешно идеологията и поредъкът на безкритичност са провокирани чрез прояви на свободомислие предимно от дейци на изкуството и науката, подриващи устойчивостта на еднопартийния режим. Пребладаващата част от опозиционерите, дисидентите, неформалитеса от еврейски произход. Сблъсъкът на елитите продължава.

Западането на съветския строй, въпреки постиженията му във военното дело, бързо проличава в нарастващите различия с развитите държави при производството на потребителски стоки и на културни продукти. Предизвиканото от несъотвествието при задоволяване на потребностите на населението разложение през 70-те години е съпроводено от нов пристъп на разведряването. В началото на 80-те години егалитаристката система е пред рухване и е узряла да бъде погълната от западното консуматорско общество под прикритието на теоретичните блуждаения около достижимостта на конвергенцията между социалистическата и капиталистическата обществена система. Във вътрешността на съветското общество също изглежда има сили, подготвящи трансформация. Необходим им е външен тласък, външен съюзник, без самият той да е уведомен или да осъзнава коалирането на усилията.

Предполага се, че нахлуването в Афганистан и вълненията в Полша, при които възникна “Солидарност”, състояли се на ръба между 70-те и 80-те години, са инициирани или инспирирани от тясна групировка във върхушката на КГБ. В СССР, както и в сателитите вече са се формирали широки, разнообразни по състав прослойки, желаещи и търсещи промяна. Те приемат върховните политически трусове в началото на 80-те като възможност за бърза развръзка на агонията на скапалия се еднопартиен режим. Източния блок, разтрисан от напрежения и противоречия, занемява в очакване на западната реакция. Разорачованията от 1956 и 1968 г. са все още пресни. Недомислено, при президента Рейгън САЩ се връщат към тракането на оръжия. Първо, разполагането на ракети със среден обсег в Европа[‡‡‡] и после заплахата за разработване на космическата оръжейна програма. Според някои небалансирани оценки тези и други действия на администлацията на Белия дом са предизвикали капитулацията на СССР. По-вероятно е обаче те да са забавили либерализацията в съветския лагер и да са дали технологично време за разработване и провеждане на катастроечните преобразувания, в края на които собствеността върху ресурсите на Русия попадна у изключително тясна прослойка, странна смес от новоруснаци и съветски евреи. Двата елитарни потока на империята отново се насъбраха... около плячката. Заедно с нея целият военен и политически потенциал на възкръсналата Московия бе овладян от подновения събор на самодержавието. 

Настъпването на НАТО в източна посока, западната подкрепа за чеченските бунтовници, войната срещу СР Югославия опровергаха илюзиите, че Русия ще успее да се вмести в новия световен ред като запази територията и влиянието си безапелационно. Социалното и демографско изтощение, междуетническите разпри и сепаратистки движения, ограничената икономическа база с приоритет на добивния сектор сякаш обричат в края на управлението на Елцин руската федерация на затъване сред развиващите се държави. През новото хилядолетие обаче хлабавата руска федерация се възроди като единна, съсредоточена свръхсила с дипломатически и военен авторитет, който във Вашингтон не могат да пренебрегват.

Джордж Уокър Буш. Непредпазливият замах към обтягане на международния кибит.[§§§]

Постепенното безответно изтласкване на Русия от постсъветското пространство бе преустановено при президента Путин. Неговата изострена реакция срешу американския натиск към територии в обхвата на бившата съветска сфера въвлече руските съпротивителни сили в поредица от политически и военни сблъсъци в Кавказ, Украйна, Прибалтика. Същевременно САЩ решиха да разпробият центъра на евразийско-африканския масив като вкарат в хаос арабската териториална панделка, простираща се от Атлантика до Среден Нил, Персийския залив и Анадола. Окупацията на Ирак,разпадането на Судан, Арабската пролет, гражданската война в Сирия съществено уязвиха руските позиции в региона. Това беше третия алармен сигнал, че Кремъл губи позициите си на световното силово поле.

Надигащата се икономическа вихрушка позасенчи имперската поза на Белия дом. Изтъкваната физическа прилика на президента Буш-младши с фасона на римските императори беше част от психологическия натиск върху останалата част от света той да приеме цивилизаторската доминация на северноамериканската конфедерация. Приплъзването на стопанските и финансови центрове, на производствените мощности към Източна и Южна Азия обаче помрачихаприпламването на бляна за PaxAmericanaкато наследник на универсализма заложен в концепцията за PaxRomana с припомнянето, че дори преди две хилядолетия в Китай беше производствения и консумативен фокус на планетата. Истинската, Средната (Поднебесната) империя. 

Няма съмнение, че редом с военния потенциал на Русия, стопанското въздигане на Китай се явява основната конкурентна сила срещу американската доминация. При това този основополагащ фактор на опозициониране е с еднопартийна централизация и устойчивост, със съществена държавна намеса в икономическите отношения и твърдо ограничителна регулация на социално-културната сфера. Китайското хетерогенно общество почти отрицава и засенчва изчистената от дамгите на “ню дийл”-реформизма либерална система, налагана отвъд океана. 

Изплъзването от американски контрол на Европа, Япония и Латинска Америка допълват ретроградната картина на залязващата американска хегемония. За да възпре разрухата на американската глобалистка конструкция и концепция, Вашингтон се нуждае от свръхинтелектуални, ултраинтердисциплинарни подходи за обвързването на световната политическа мрежа, за да продължи източването на ресурси от периферията към глобалния връх. Срещуположният масив на военнополитическа тежест и стопанско богатство, разпростиращ се в северната част на Евразия, е значително по-обширен и разнолик. Америка го контролира посредством фрагментирането и противопоставянето на елементите му, за да не допусне еволюрането му до агрегатно състояние, в което би представлявал равностоен противник. И така водещата американска политическа идея се оказва доктрина на разделението.

Разпадането на СССР предостави много нови възможности за разконцентриране на евразиатското могъщество. От делтата на река Дунав до езерото Балхаш се разпростря пояс от дестабилизирани постсъветски държави. Надпреварата за съветското наследство противопостави големите сили в региона. Германия, Франция, Обединеното кралство, Полша, Турция, Иран и Китай в една или друга степен посегнаха на руините на бялочервената империя. Американците се намесиха като покровител на местните и арбитър за външните участници в преструктурирането на сърцевината на най-големия континент.

Основният възел на противоречия между Европейския съюз и Русия бе и си остава Украйна. Там някъде е дамарът, който трябва да бъде нацелен от Вашингтон с премерен удар, за да се разпадне и преодолее съпротивата на възстановяващите се след погрома от световните войни велики държави. Оттам се поставят под удар слабините на Русия – Кавказ, Южна и Средна Волга, би могло да се неутрализира черноморския й флот, застрашава се целият й южен фланг. Тук противопоставянето между Източна и Западна Европа е особено завързано поради исторически, национални и геостратегически съображения и притегляния. При подходящо въздействие и настройване Украйна може да се превърне в американскатаDeus ex machinaна срещуположния край на Северното полукълбо за разцепването на Европа и усмиряването на възбудените на Стария континент настроения за ново уравновесяване на силите и излизане от моноцентричния глобален политически формат. 

Странните барикадни маневри в Киев през зимата на 2013/2014 г., при коитонескопосаните действия на президентът Янукович и другите органи на властта доведоха до преминаването на Украйна в американската сфера на влияние, а неуравновесените акции на част от опозицията позволиха на Путин да анексира Крим, показаха, че съвременните форми и средства на водене на провокационни и пропагандни квазивойни, насочвани от спецслужбите, са озадачително разнопосочни, заплетени и нееднозначни в целите и резултатите си. В крайна сметка Белия дом и Пентагона си запазиха възможността по всяко време да атакуват нарушилата украинския суверенитет Русия, въвличайки я при необходимост в пълномащабна война, докато Кремъл постигна затвърждаване на черноморските (включително средиземноморските) си позиции. Сепаратисткият военен сблъсък в Донбас допълнително усложни украинския казус и сблъсъка на интереси в причерноморската степ. Развръзката изглежда предстои след излизането от кръглата резиденция на предпазливия президент Обама, обвиняван в нерешителност.

Цикличност на развитието – предсказуемост, прогнозиране, програмиране, политическо внедряване и начини на употреба.

Американският икономически устрем след Първата световна война изглежда неудържим. Германия е поставена под дългова зависимост. Русия изисква капитал и ноу хау за модернизация, изтощените Франция и Великобритания са неконкурентноспособни и свалят някои от ограниченията пред свободната търговия, от което се възползва предимно Уолтстрийт. Американските стоки и капитали шестват по световните пазари. До “черният четвъртък” на 1929 г. За една седмица, от 24 до 29 ("черният вторник") октомври фондовата борса в Ню-Йорк се срутва. Започва небивала до тогава икономическа криза, която ще обхване целия свят, ще го държи в задушаващата си хватка до Втората световна война и поради това остава в историята с названието Великата депресия. Тя е дотолкова велика,че до днес продължава да стряска управленците и предприемачите, особено след събитията от 2008 г. Новата голяма криза в някои абсолютни измерения надвишава старата, но надеждите са продължителността, упорството, настойчивосттай да не увредят така трайно световния стопански организъм, а също социалните и политическите ефекти да са с по-ниска отрицателна хуманитарна стойност и последствия. 

Според британския историк Арнолд Тойнби големите войни се провеждат с интервал от 57.66 години (57 г. 8 м. – б.а.). Това му съждение е донякъде произволно, но подобна цикличност, обвързваща значителните военни конфликти с икономическите кризи изглежда все пак съществува, въпреки някои условности и забележки, които могат да се отправят към коректността на такъв генерален извод.[****] Ако следваме модела на Тойнби, може да се изградят четири редици[††††] от екстремни политически и икономически събития от епохата на американската независимост и френската революция насам, разделени помежду им с периоди от около 55 – 60 години:[‡‡‡‡]

1. 1783 (край на войната за независимост на тринадесетте щата от британските американски колонии) – 1836, 1842 (начало на двете вълни на чартисткото движение в Англия) – 1899-1902 (Втората бурска война) – 1956 (Суецката криза) – 2014 (Украинската криза) – ~2072;

2. 1796 (начало на Наполеоновите войни) –1853-1855 (Кримската война), 1857 (световна криза започнала в железопътната индустрия на САЩ) – 1914-1918 (Първа световна война)– 1973-1975 (войната в Близкия изток, петролната криза и дълбоката световна икономическа криза, предизвикана в голяма степен от скока в цените на горивата)– ~2031;

3. 1814 (край на Наполеоновите войни[§§§§]) – 1870-1871 (Френско-пруска война), 1873 (световна криза, започнала на виенската фондова борса) – 1929 (начало на Великата депресия), 1931 (Япония окупира Манчжурия – начало на Втората световна война в Азия) – 1987 (Черният понеделник /19 октомври/, най-големият срив на промишления индекс за американския фондов пазар Дау Джоунс), 1989-1991 (разпадане на Източния блок и наСССР, начало на кризата вЯпония) –~2047;

4. 1825 (икономическа криза в Англия) – 1882 (световна икономическа криза) – 1939-1945 (основния етап на Втора световна война) – 1997-2000 (последователни кризи в Далечния изток, Русия, Аржентина, интернет-индустрията), 2001 (самолетната атака на Ал Кайда срещу американски обекти), 2003 (окупацията на Ирак от войските на американската колиция) – ~2061.

Разбира се, тази спекулативна постройка е твърде нагласена и все пак темпоралните ритми са явни и видими при непредубедено разглеждане, макар да са донейде размити. По-дискусионно е вмъкването в схемата на кризите на свръхпроизводство, доколкото те са значително повече на брой, а размерът на интервалите между тях се колебае, като след 1945 г. се скъсява. Въпреки това има достатъчно основания тези редици да бъдат използвани за прогнозиране на евентуални бъдещи ключови стопански или политически събития. За настоящия анализ по-важен е въпросът, дали това вече не се прави?

Още през 1989 г. наблюдателите бяха впечатлени от точно шестдесетте години, които разделяха началото на Великата депресия от нежните революции в Източна Европа и мирния щурм на Берлинската стена. По-късно американската атака във втората война срещу Ирак беше твърде точно прицелена на 20 март 2003 г. – почти 57 години и 7 месеца след края на Втората световна война (2 септември 1945). Всъщност, запознатите с ритъма на Тойнби тогава имаха очакването за времевото фокусиране на военните действия през пролетта. Войната за Багдад бе предизвестен факт. Ала тя не успя да предотврати голямата ипотечно-банкова паника от 2007 – 2008 г., предизвикана от нарасналата употреба на финансови инструменти без обвръзка с реалната икономика. Макар че войната за Двуречието изглежда трябваше да конструира стабилна политико-икономическа платформа и да предотврати нова голяма криза. Уви! Естеството не може съвсем да бъде надлъгано. Само временно и локално. После равновесието на олюляването се възстановява. 

По време на Арабската пролет през 2011 г. възникнаха догадки, дали масовите вълнения в градовете на Тунис, Египет, Либия не са свързани с фазата на слънчевите петна, при която се отбелязва (вероятно обусловено от въздействието на слънчевите изригвания) повишена екстремна, пасионарна (саможертвена) обществена активност? И дали външни фактори, подготвящи промяната в Северна Африка, не са се възползвали от тези не особено популярни в същината им зависимости и знанията за тях?

Демонстрациите на Майдана в Киев започнаха 57 години след Суецката криза[*****], но също след антикомунистическото въстание в Будапеща от 1956 г. Три месеца по-късно опозицията завзе властта в Украйна. В отговор Русия анексира Крим, а след месец-два Донбас се отцепи от Украйна и започна гражданска война. Запада предприе санкции за блокиране на руския пазар и икономика, от което пострадаха най-вече Европа и Русия, но икономическото възстановяване оттатък океана набра скорост. Последва срив в цената на нефта и икономическите анализатори замряха в неведение какво следва от това? Задълбочава ли се кризата или изнурените икономики получиха бонус? А може би волатилността на цените на нефтопродуктите да е прелюдия към гореща война в някои от районите на производство? 

Възобновеният натиск срещу Русия отново сплоти и мобилизира руските патриотични сили. Но разцеплението с Европейския съюз минира усилията Голямата Европа да преодолее конфронтацията от последното столетие и да потърси пътища за обединение. Северноатлантическата доминанта все още превъзхожда и последните събития сякаш са планирани във връзка с нейното утвърждаване. Очаква се натискът за сключване на трансатлантическо споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС да се засили. След плътното прилепване на Русия към Китай, глобалната диспозиция вече придоби такъв вид, че прозира как двата дяла на Кимерика си поделят северноевроазиатското пространство, с което са готови да погълнат света.

Ще има ли настоящата проява на циклична криза продължителна „опашка” на вълната, подобно на Великата депресия, продължила с колебания до 1942 г.? Надделее ли икономическото възстановяване и умереността в действията на Белия дом при реставрирането на твърдите линии на политическо позициониране се запази, обстановката може за дълъг период да се успокои. Защо не, поне до 2030 г. (вж. втората редица)? Продължи ли икономическото буксуване или дори задълбаване в поредна рецесия, ако страните по украинската безизходица задържат агресивното си разположение, напълно възможно е вооенните алтернативи да получат шанс за изява. Изключително рисков изход! 

Кризисните тенденции като проекция на неосъзнатите погрешни избори.

Голямото отклонение каквото представлява Студената война в късата американска външнополитическа традиция по-вероятно е премислена (ала неудачна) стратегия за еднолично глобално лидерство, отколкото трагикомедия от недоразумения. Тя отнема инициативата на съветската военна победа чрез неблагоприличните средства на дипломатическите сплетни, подмолното разстройване и пропагандното пресиране на противника. Първоначалните резултати обаче в значителна степен са неочаквано обратни на зададените цели. Едва след смъртта на прозорливия диктатор и неговото опозоряване отвътре стабилитетът, инициативността и инерционността на американската възпроиозводствена система извеждат САЩ в превъзхождаща позиция. Постепенно и логично надделяват предимствата на свободния пазар и начин на живот, на демократичния обществен и алтернативния личен избор, на отворените социални и културни отношения и откритите иновационни писти. 

Същевременно северноамериканската федерация, която форсира световната икономика, за да низвергне Съветите в ъгъла на планетата, впоследствие се опитва да устои на конкуренцията на новите икономически сили, произлезли от собствената йполитика за развитие на широкопроизводителни и високотехнологични местни икономики околовръст на Източния блок. Диалектично експлоатацията във вътрешността на Щатите експлоатация нараства, значителна част от стопанските структури западат, вътрешните отношения се влошават и призракът на социалната катастрофа от 30-те години на ХХ век нееднократно надвисва над американските домове. Изходът е да се продължи политиката на източване на ресурси отвън посредством монетарното (валутното) доминиране, ала по-малките участници в световния търговски обмен започват да отказват да съучастват на собственото им сокоизсмукване и да се противопоставят на доларовия империализъм. 

Свръхконцентрацията на капитала в САЩ води до неконтролируемо нарастване на неравнопоставеността между отделните социални прослойки. Смисълът на общия образ на съпреживяване на “американската мечта” започва да се губи сред несравнимите по обхвата си възможности и перспективи на индивидите. Разпада се усещането за съпринадлежност. 

Разноречието и разнобоят между американския елит през десетилетието след войната за Багдад едва ли е бил толкова значим след 1941 г. Икономическите затруднения и големите финансови измами снижиха доверието в системата на обезпечаване на социално-икономическия стабилитет. Дори мисионерите на Венецианския проект донеотдавна стратегически прехвърляха част от своите предприемачески инициативи, активи и перспективни намерения към Шанхай и други крайбрежни зони в Китай, за да уравновесят шансовете и рисковете за собственото си присъствие и развитие в Тихоокеанския регион и да запазят възможността си за лавиране в световното икономическо пространство при евентуален колапс на американската стопанска тежест. 

С израстването на голямото следвоенно поколение Америка се оказва измежду страните преживели най-чувствителна и забележителна нравствена, поведенческа, културно-мирогледна промяна въвела урбанистичните й центрове в ултрамодерното общество. Твърде бърза промяна, за да устоят на въздействието й стопанската и културната периферия, която се оказва повече в континенталната средина, затворена между обширно проточилите се по меридиана планини. Провинцията и градовете около крайбрежията се раздалечават, отчуждават и се създават предпоставки за деструктуриране, дезинтегриране, фрагментиране, дори сепариране на основополагащите държавни звена – щатите. 

Нарастват общностите с различен от базисния расов, религиозен и културен идентитет, като множеството от техните членове остават в ниските слоеве на обществената стратификация. Асимилацията им е все по-бавна и несигурна. Въпреки законодателните и институционални усилия за предотвратяване на расовата дискриминация, противоречията и противопоставянето между профанно дефинираните расови групи се задържа на опасно високи нива. 

Различните източници на разлагане и разпадане на сложната щатска функционална организация и социално общежитие биха са обединили при продължителна, мъчителна криза. Готова ли е Америка да посрещне деструктивните прояви на нова Студена война при всичките опасения, че тя може прекомерно да се разрасне до прикрита, тиха война или дори до горещ сблъсък и да порази обекти и съобщности на американска територия? През последното столетие САЩ се превърнаха в световен център на икономическата деятелност, но и на луксозния, хедонистичен живот. Дали американците ще са склонни да рискуват предимствата и просперитета си в голяма съвременна война, изпълнена с множество рискове и заплахи?

Днес оттатък океана дилемата дали да се води голяма война, която да изчисти натрупаните противоречия чрез налагането на волята на по-силния, е по-актуална отвсякога след 1953 г., но опасенията от пирова победа поради огромните разрушения и разстройство на собствения и глобалния социално-икономически организъм ще продължават да възпират подръжниците на този сценарий. Нетипичните средства за водене на неявна война – икономически, психологически и социални въздействия, атаки посредством въздействие върху водите на световния океан, проводимата твърд на земните недра или върху атмосферата (климата) и пр. са трудно доловими или неуловими, за да допускат превенция и в голяма степен са непредотвратими. Те правят уязвими гражданските обекти и индивиди като ефектът и изходът от подобни удари са непредвидими и трайни, остатъчни. Новите методи за воюване вероятно са толкова опасни за тонуса на планетата, колкото и ограничената употреба на ядрено оръжие.

Вече едно столетие Русия е поставена в изолация от Запада, в каквато би изпаднала дори ако се беше наредила сред страните победителки в Европейската война, доколкото домогванията й към Проливите биха я противопоставили на останалите сили с интереси в Средиземноморието. Днес ръководството в Кремъл се стреми да намери компромисната линия между защитата на границите и интегритета на руската федерация, също и равностойното участие в международния политически конструктивизъм със сътрудничеството и взаимодействието със западните сили. Разместването на пластовете в световната стопанска стратификация и формирането на нови коалиции и фронтови линии естествено поставя Русия в центъра на интернационалните конфликти и военно-политическия прагматизъм, доколкото продължава да представлява основната ключова държава в международното позициониране. Продължителният й икономически и социален упадък след 1945 г. обаче я поставя в положение на догонващ, компенсиращ изоставането играч на планетарното поле, който се нуждае от отбор, за да успее да продължи играта. От изборът й къде и как ще потърси сдружаване ще зависи по-нататъшното й просъществуване. Събитията от 1913 – 1914 г. трябва постоянно да я алармират за погрешните избори, които би могла да направи. 

Възможността нашето поколение да преживее още една студена война (България все попада на фронтовата линия) указва за преломността на епохата, в която живеем. Приключването на времената на колониализма и на хегемонията на Западния свят вещае продължително и изтощително пренареждане на международната политическа конструкция до постигането на ново равновесие и трайно споразумение. Възможно е възстановяването на положението на студена война да допринесе за подобно развитие. Стига тя да не прерасне в гореща. Засега историята ни подсказва именно това. Дали?

Проблемът за историята се опитва да изясни способно ли е миналото да съществува само по себе си, със собствена същност, извън нашите преживявания, представи и разбирания. Историческата наука има за цел да го реконструира без да е изяснено как въобще се случва това, без да е потвърдена допуснатостта да се прониква във времето посредством свидетелствата, дори там някъде преди сега-просъществуването да лежи предходно "в себе си" и "за себе си". Дали писаната история не е само една съвременна сладникава приказка, плод на разюздана хипотетичност, която се разпростира безоснователно през тук-битието? Опитите чрез историята да се конструира настоящото, са не само подвеждащи, но и опасни. Съвремието е длъжно да се самовъзпроизведе с възможни внимателни ретроспекции за предполагаемото минало, но винаги с усет за актуалната неотложност на предстоящото.

17.03.2015

(1) Трите фатални грешки на Америка и кризата на съвременния свят. - Геополитика & Геостратегия, бр. 4/2015, 132 - 138 с. Публикувана с редякторски съкращения и намеси.