4. Англосаксонското настъпление (Британската доминация и внезапният американски възход)*
След отминаването на размирното ХVІІ-то столетие в английското кралство настъпва епоха на вътрешно стабилизиране и бърз икономически растеж. Възцаряването на Хановерската династия преустановява династичните борби и окончателно налага парламентаризмът, доколкото монархът постепенно губи контрол над законодателната и изпълнителната власт, с което отслабва влиянието му при определянето на политическия курс на страната. След като в 1698 г. се проваля опитът на Шотландия да завоюва собствена колония в района на Панамския провлак, през 1707 г. тя окончателно влиза в уния с Англия и от тогава е прието да наричат обединеното кралство Великобритания.
От началото на новото столетие британците започват да обграждат Европа откъм морето със свои бази, за да сдържат експанзията на континенталните държави към колониалния свят. През 1703 г. с подписването на Метуенския договор Португалия трайно е обвързана Англия и почти се превръща в неин протекторат като освен това й отдава търговията си с колониите. По същото време, възползвайки се от войната за испанския престол, английският флот завладява Менорка, най-северния от Балеарските о-ви, и Гибралтар, които с Утрехтския мир (1713 г.) остават подвластни на Обединеното кралство. То получава изключителното право да извозва роби в Америка, както и възможността да търгува с испанските колонии там. Великобритания поема голяма част от световната презокеанска търговия.
Междувременно френски колониалисти са навлезли дълбоко в Америка и в южна Индия. Тяхната бърза инвазия довежда до сблъсъци с англичаните, чиито колонии в Северна Америка се оказват заградени от френските владения по поречията на Мисисипи, Сейнт Лорънс и около Големите езера. В 1756 г. противоречията прерастват във война, която не след дълго обхваща основните европейски сили. В Канада британските войски успяват да превземат главните отбранителни пунктове на своите противници, които са подкрепяни от индианските племена. При сключването на мира Обединеното кралство получава Канада и всички територии до река Мисисипи, а също отнема Флорида от испанците, които пък вземат френските земи оттатък Мисисипи и за първи път трайно навлизат в сърцевината на Северна Америка. Уви! Твърде късно. Англосаксонците са се укрепили в най-благоприятните за населяване райони и през следващото столетие ще доминират над Новия свят. В Индия военният неуспех на бенгалските съюзници на французите в битката при Плеси довежда до изтласкването им от тази най-привлекателна за колониално усвояване страна.
Седемгодишната война в Европа се развива с променлив успех и независимо от някои неуспехи на английския съюзник пруския крал Фридрих ІІ, тя демонстрира военните му умения и предвещава бъдещото издигане на прусаците като първостепен фактор в Централна Европа. Великобритания отново успява да балансира в свой интерес противопоставянето между континенталните сили, за да си осигури надмощие в други райони на света, въпреки ограничените й демографски ресурси.
Две десетилетия по-късно Франция и Испания получават частичен реванш във войната за независимост на американските колонии, а испанците дори си възвръщат остров Менорка и Флорида. Но по същото време оттатък Ламанша се осъществява небивал технологичен скок, който ще подсигури британското лидерство за още 150 години напред. Индустриалният преврат, осъществен на острова, подпомогнат от огромните приходи от колониите и от техните суровини и пазари, ще преобрази света и заслужено ще възвеличае англосаксонската предприемчивост, находчивост и новаторски дух.
През ХVІІ век от Холандия, където са забегнали част от иберийските евреи, някои от тях започват да се преселват към Англия, а впоследствие към нейните колонии. Там те намират подходящи условия за развиване на банкерска и търговска дейност и съществено подпомагат местната икономика. Навлизането им в стопанския, а по-късно и в политическия живот на кралството, полага началото на сътрудничеството между двата етноса, за които след време ще се наложи мнението, че съвместно управляват световните дела. Евреите, добиващи по традиция висока образованост, във времето на Просвещението и в последвалата епоха на промишлената и научно-техническата революция получават значително влияние във възлови за икономиката браншове и постепенно навлизат във висшите кръгове на множество от държавите, които населяват, а с това заемат все по-ключови позиции, откриващи им възможност за насочване на глобалната геополитическа надпревара в удобно за еманципирането на тяхната етнорелигиозна общност русло.
Великобритания, откъсната от зоната на европейската гражданска война, водеща се спорадично от Реформацията насам, съхранява своите ресурси и наблюдава със самоувереност континенталните разорения и кръвопролития, но нейният елит е ужасен пред изявите на военния гений на Бонапарт и от неговата настойчивост да унищожи империята като нахлуе и окупира метрополията. Именно затова на Виенския конгрес от 1815 г. британската дипломация се стреми да обезсили Франция и Прусия, които непосредствено биха могли да застрашат имперския остров, и не се противопоставя на сформирането на Свещенния съюз, в който водеща роля имат Русия и Австрия. В годините на Наполеоновите войни британците са овладели Йонийските острови и Малта в Средиземно море, а в Северно море са отнели от Дания остров Хелголанд. Тези придобивки са запазени с мирните договори от 1814-15 г. като чрез тях съществено се допълва системата от бази, обграждащи континента.
Освен в Средиземноморието, Великобритания заема множество острови из океаните и ключови, бариерни пунктове по крайбрежието на останалата суша, чрез които държи под надзор комуникациите в съответните зони и осъществява при нужда бърза и ефективна интервенция към прилежащите континенти. За да поддържа равновесието между претендентите за отвъдокеанска инвазия тя не се противи останалите морски сили да провеждат колониална експанзия в райони с по-ниска стратегическа или прагматична стойност, за да ангажират вниманието и ресурсите си с тяхното усвояване.
През ХІХ век британците вече трайно са се укрепили в Индия и отместват своите амбиции към другата изключително богата азиатска страна - Китай. Възползвайки се от забраната на китайските власти върху продажбата на опиум, те предизвикват война с Поднебесната империя, в която имат явно технологично превъзходство, и през 1842 г. получават о. Сянган (Хонконг) и ред други отстъпки, отварящи крайбежието на Китай за британската търговия. При нова опиумна война петнадесетина години по-късно Обединеното кралство в съюз с Франция съкрушават окончателно манчжурското величие. Императорският дворец в Пекин е опожарен от френските войски. В резултат съюзниците разширяват зоните си на влияние, а обширната империя на династията Цин се превръща в полузависима държава.
Прокопаването на Суецкия канал, открит официално от французите през 1869 г., съществено скъсява морското трасе от Европа към Южна и Източна Азия. През 1875 г. англичаните успяват да откупят на безценица делът от канала, принадлежащ на хедива на Египет, с което добиват равностойно участие в управлението му. В 1876 г. те окупират Кипър, отстояващ подстъпите към канала. С Берлинския договор от 1878 г. островът е предаден под тяхно управление. През 1882 г. английски войски влизат в Александрия, Кайро и в района на Суец. Египет попада подбританска окупация. Така е поставен под контрол и този нов воден път от Средиземно море към Индийския океан. По същото време кралица Виктория е провъзгласена за империатрица на Индия. След тези актове не остава никакво съмнение, че малкото островно кралство се е превърнало в световна империя, установила тотално надмощие над своите съперници в океаните.
Възходящото нарастване на влиянието и мощта на Британската колониална империя достига един от върховете си в средата на ХІХ век, когато европейска коалиция, доминирана от Обединеното кралство, сломява Русия в Кримската война. По това време Англия е най-модерната и напредничава страна, която е набраздена от плавателни канали, железопътни и телеграфни линии. Успокоението от временното елиминиране на евроазиатския колос обаче е заменено от безпокойството, което предизвиква възраждането на единната германска държава под водачеството на Прусия и изненадващият, изключително бърз преход на САЩ от скромния им уровен на регионален фактор в Новия свят към статуса на Велика сила с подобаващи й амбиции за глобална роля.
Когато Великобритания печели Седемгодишната война в Северна Америка, в Лондон едва ли са очаквали толкова наскоро и така ненадейно преобладаващата част от колониите там да се изплъзнат от сюзеренитета на короната. В победната 1763 г. властите забраняват на колониалистите по източното крайбрежие на континента да се заселват зад Алеганските планини (Апалачите), което предизвиква тяхното недоволство. Увеличеното данъчно бреме и пренебрегването на интересите на местните предпиемачи за сметка на търговците от метрополията довежда до политическо самоорганизиране на местния елит. Колониите обявяват бойкот на английските стоки и чрез него постигат първия си успех. За едно десетилетие конфликтът дотолкова ескалира, че от методите на търговската война се преминава към въоръжена съпротива и някой щати обявяват отделянето си от империята. На 4 юли 1776 г. конгрес на доскорошните колонии приема “Декларация за независимост” и тринадесет щата се обединяват в конфедеративна република. Новата държава присъединява териториите, простиращи се между Апалачите и река Мисисипи, и притендира за канадските провинции. Предизвиканата от революцията в колониите война е един от най-кризисните моменти в историята на Великобритания. В крайна сметка англичаните се оттеглят опозорени, а Съединените американски щати стават втората независима англосаксонска държава.
Историята рядко предоставя такъв шанс. Една модерна, сравнително гъсто заселена страна с изградена стопанска инфраструктура се оказва свободна от множество затормозяващи политически традиции и институции. Либерализмът получава широко поле за проявление на градивните си заложби. Елитът на САЩ се оказва призван както да изпробва във вътрешността на страната възможностите на тази социална доктрина, така и да разпространява влиянието на новата система чрез икономическа, военна и пропагандна експанзия.
По време на Наполеоновите войни младата република се включва в антибританската коалиция и прави нов опит да присъедини канадските колонии. Дързостта й е заплатена с опожаряването през 1814 г. на столицата Вашингтон от дебаркиралия английски експедиционен корпус, а конфедерацията е заплашена от разцепление. Все пак мирният договор от края на годината възстановява довоенното положение.
В началото на ХІХ век пък САЩ закупуват от Франция Луизиана (териториите на запад от река Мисисипи), която малко преди това й е възвърната от Испания. Впоследствие американците навлизат във Флорида, но предпочитат да заплатят на Испания откуп за тази провинция. Те се пазарят за закупуването и на Куба, но тук вече срещат твърд отказ.
По време на Наполеоновите войни Великобритания прави опит през 1806 г. да анексира испанските колонии в Новия свят, но претърпява две поражения при Буенос Айрес, което предотвратява по-нататъшното й военно настъпление в Латинска Америка. След нахлуването на Наполеон І в Испания, нейните американски колонии започват да се самоуправляват, ръководени от местни хунти. Когато Мадрид възстановява своите права върху тях, там избухва национална революция, която бързо довежда до разпадането на испанската, а и на португалската колониална империя на континента. През 1823 г., възползвайки се от потушаването на революцията в Испания, Свещенния съюз се подготвя за нова колониална интервенция в Латинска Америка. В този момент президентът на САЩ Джеймс Монро излиза с декларация, че неговата страна няма да допусне намеса на европейските сили в американските дела. Доктрината Монро прокламира принципът “Америка на американците”, ала както по-късно се оказва, в нея под названието “американци” трябва да се разбират преди всичко “представителите на САЩ”, чиято “предопределена съдба” е да владеят голяма част от континента и да доминират над останалата.
Заявеният през 1823 г. принцип за хегемонизъм в Новия свят е последван от настъпление на североамериканците в западна посока към Тихия океан. Присъединяването към съюза на откъсналата се от Мексико република Тексас предизвиква мексиканско-американска война, при която мексиканците губят северната половината от своята територия, включително Калифорния (без полуострова). Така в средата на века САЩ са първата Велика сила, която получава безпрепятствен широк излаз на Атлантика и Пасифика и възможност за проникване в световния океан от собствена територия в двете направления. С това янките се очертават като основен конкурент на британците в доминирането над морските пространства.
Гражданската война, която без малко да доведе до разпадането на съюза след формирането на конфедерация на южните щати, подкрепяни почти открито от Лондон, забавя американското проникване в региона на Тихия океан. Ала след нейния край Северът, подпомаган по време на войната от руския цар Александър ІІ, получава картбланш за навлизане в колониалния свят, а трансамериканската железница достига СанФранциско. През 1866-67 г. Америка закупува от Русия Аляска и обхваща Североизтока на Пасифика. Новата империя вече е подготвена да заяви своите претенции за световна хегемония.
Изненадващият американски възход до голяма степен се дължи на бързото нарастване на населението на щатите, което осигурява постъпателното движение към вътрешността на континента. Основната част от популационния прираст се осигурява от постоянното попълнение от европейски емигранти. Непрестанната миграция от Стария континент към “страната на свободните възможности” фактически представлява демографско изсмукване на европейските народи, осъществявано от североамериканските англосаксонци, които превръщат страната си в огромен “котел за претопяване” на инородци и така преодоляват своята популационна ограниченост. Този демографски модел ще се превърне в генератор на американския растеж и национална мощ.