2. Първата глобална битка за океаните*

През 1494 г. Испания и Португалия под егидата на папския авторитет разпределят на сфери на влияние световните пространства извън Стария свят. Другите европейски държави, имащи излаз към океана, в съответствие с международното право от това време се оказват притиснати в Североизточния Атлантик. Реформацията обаче им дава възможност да оспорят монопола на римокатолическите галеници в проучването и усвояването на планетарното кълбо. Светогледите, които са актуални в определен период, вероизповеданията, идеологиите твърде често са оказват в пряка зависимост от икономическите интереси, тяхната пропагандна обосновка и политическата им реализация.

Подобно на Пиринейския полуостров, Британските острови имат географско разположение, което естествено влече към навлизане сред морската шир в западна посока. По-големият от тях - Велика Британия, с благоприятната си в геостратегическо отношение близост до континента осъществява контрол върху корабоплаването между северното и южното крайбрежие на Европа, без да бъде особено уязвим от вражески сухопътни сили. В южната и централната част на този остров се формира държавата, която ще изгради най-могъщата морска империя на всички времена.

Англия до средата на ХV век все още контролира на континента множество френски провинции, а на Британските острови трайно е поставила под зависимост Уелс и Източна Ирландия. С утвърдените си по това време колониални традиции в края на столетието тя се включва в търсенето на пътища през океана. Първоначалните резултати от проучването на Северна Америка са обезсърчателни за англичаните, но през втората половина на следващия век те осъзнават значението на презокеанските комуникации както за колониална експанзия и експлоатация, така и за собствената им сигурност, и започват да изграждат мощен флот.

Още в началото на столетието на Реформацията английското духовенство се отклонява от католицизма. Две десетилетия по-късно, през 1534 г. “развратният” крал Хенри VIII скъсва с Рим и се провъзгласява за глава на англиканската църква. Временна реставрация настъпва при управлението на дъщеря му Мери I (Мария Тюдор), която дори се омъжва през 1554 г. за испанския престолонаследник Филип, заел скоро след това престола на баща си. Но в 1558 г., когато Англия губи последното си европейско владение – Кале, тя умира и се възцарява природената й сестра Елизабет. Елизабет I решително ще възприеме реформизма, за което ще бъде отлъчена от Римокатолическата църква. Разривът с папската институция ще позволи на Англия да не се съобразява с испано-португалския приоритет при завладяването и усвояването на новооткритите земи. Започва първата всесветска битка за океаните.

За краткото време на “медения месец” в отношенията между Англия и Испания английските търговци навлизат свободно в Карибието и го опознават. Когато стават нежелани там, на тяхно място залочват да се подвизават английските пирати. Особено дързък е каперът Франсис Дрейк. Пиратските действия са оценени от Елизабет I като възможност да бъдат разстроени испанските комуникации. През 1572 тя възлага на Дрейк тази задача. Пет години по-късно той преминава през Магелановия проток в Тихия океан и ограбва множество испански градове по западното крайбрежие на Южна Америка. Впоследствие се опитва да открие североизточен път към Атлантика и достига до днешния Ванкувър (Канада). Там се отказва и е принуден да извърши второто след Магелан околосветско плаване. По пътя си минава през Филипините и Островите на подправките (Молукските о-ви), където сключва изгодни договори за износ на подправки и след тригодишно пътуване триумфиращо се завръща в родината си. Географските и търговски секрети на иберийските кралства са разкрити.

През 1585 г. Дрейк отново се отправя към Средна Америка и опустошава крайбрежието при залива Маракайбо, Флорида и о. Испаньола (Хаити). Той ограбва личното съкровище на Филип II, който е почти разорен. Междувременно Елизабет се ангажира в антииспанска коалиция с унията на въстаналите северни провинции на Нидерландия. Ответната реакция на Испания срещу английския държавен бандитизъм е подготовка за превземането на Британските острови. От Мадрид активно подпомагат ирландските бунтовници католици, а Филип II се решава да нахлуe в Англия по море половин хилядолетие след Вилхелм Завоевателя. Извършва се колосална работа за събирането и изграждането на огромен флот. В разгара на подготовката обаче Дрейк изненадващо напада пристанището Кадис и унищожава голяма част от корабите, съоръженията и запасите за предстоящия поход.

Въпреки загубите, през 1588 г. в Лисабон се съсредоточава една от най-големите флотилии за времето си, прочула се с наименованието “Великата” или “Непобедимата армада”, а тогава назовавана “Щастливата”. С пренасяната от нея двадесетхилядна армия тя мудно се отправя към нидерландското пристанище Дюнкерк, откъдето трябва да поеме и испанския корпус, разположен в тази провинция, готвейки се да дебаркира в устието на река Темза пред Лондон. Успешният десант би решил съдбата на непокорната кралица, имаща твърде много вътрешни врагове. Армадата обаче е пресрещната в Ла Манша от многоброен и повратлив английски флот, който й нанася загуби и разстройва тактическите й замисли. Тя се добира до залива на френското пристанището Кале срещу английския бряг при Дувър, където испанците се надяват да дочакат нидерландския корпус. Без да изчаква, Дрейк, назначен вече за вицеадмирал, изпраща няколко подпалени кораба към струпаните на едно място разнобразни испански морски съдове. За да не бъде изпепелена, многобройната флотилия панически се разпръсва. Оттегляйки се безредно на север, тя отново е пресрещната от маневрените английски кораби, нанасяйки й поражения. Целта е пропусната и освен това, навлязла в Северно море, армадата е постигната от жестоки бури, които потапят над 40 от корабите й. Останалите се завръщат в Испания, заобикаляйки Британските острови. Филип е сломен. Преследван от злополучната участ на баща си, през следващото десетилетие той подготвя още две армади и довежда страната си до нов финансов банкрут, с какъвто е и започнало неговото управление. Първата от тях е подпалена от англичаните в Кадис, а втората е сполетяна от страхотна буря на път за Англия и за сетен път се завръща безславно. Скоро след това Филип II умира. Последната утеха на този аскетичен владетел, ревностен католик, устройвал аутодафета, в които са изгорени хиляди протестанти, вероятно е бил неоспоримият факт, че английската кухня остава твърде безвкусна в сравнение с испанската.

След осъзнаването през ХV - ХVI в. на изключителното значение на съобщенията през Атлантика и другите открити морски пространства за промяна на геополитическите и стопанските реалности в света, през ХVII в. се начева първият глобален раздор и надпревара за проучване и доразпределяне на неусвоените все още територии и най-вече за преразпределение на зоните на влияние и изместване на първопроходците Португалия и Испания от ключовите райони, предпоставящи по-нататъшна експанзия. Същевременно в Европа настъпва застудяване на климата, което се отразява неблагоприятно на земеделието. В тази епоха започва и демографски преход, характеризиращ се с бързо увеличаване на числеността на западноевропейското население поради нарастналата продължителност на живот. Съчетаването на тези и ред други фактори възбужда миграционните нагласи сред жителите на Стария континент и Новия свят добива социална значимост като “Обетована земя”, приемаща аутсайдерите и авантюристите, за да им даде нови възможности и перспективи. Преселването на значителна част от европейците в колониите наистина ще им позволи да се реализират на попрището на пионери и разпространители на ценностите и достиженията на Западната цивилизация.

Експлоатирането на колониите се оказва доходно дело за частните предприемачи. Навлизането на северноевропейските народи в екзотичните страни и южните морета се осъществява предимно от сдружения на търговци и производители, които търсят както нови пазари, така и обилни източници на евтини суровини. Те организират множество експедиции и поемат инициативата за устройване на фактории. Буржоазните прослойки се явяват движещата сила на колониалната кампания и възприемат модерни подходи при осъществяването й. По това време испанските колонии се бюрократизират и затварят за външния свят.

Освен англичаните и французите през ХVI - ХVII век в новооткритите морета навлизат холандци, немци, датчани, шведи. Особено активни са мореплавателите на получилите независимост северни провинции на Нидерландия, чийто съюз успява да надделее военно над Испания. Холандия има развито корабостроене и корабоплаване, просперираща манифактурна текстилна промишленост, търговски и лихварски традиции и капитал. Амстердам наследява Антверпен (останал в испанската част на Нидерландия) като най-голям пристанищен и комерсиален център на континента.

Усещайки слабостта и уязвимостта на португалската колониална империя, попаднала под испанска зависимост, холандците масирано нахлуват в португалската зона и създават в близост до португалските бази свои кантори, а в някои ключови пунктове ги изместват. Източна Бразилия, Западна и Южна Африка, Мавриций, Южна Индия, Цейлон, Малака, Ява, Тимор, Молукските о-ви, Формоза са само най-важните обекти на проникването им в португалската сфера на влияние. Те навлизат и в испанската зона, предимно в Северна (където основават днешния град Ню Йорк) и Средна Америка, предизвиквайки дори бунтове на местното население срещу испанската корона. Техните мореплаватели проучват океаните от северните покрайнини на Атлантика до южните простори на Пасифика и откриват множество непознати земи, между тях Австралия и Нова Зеландия. Холандците, макар и за кратко, стават новите повелители на моретата като в единодействие с англичаните изтласкват до голяма степен заварените им стопани.

В 1640 г. Англия и Холандия подкрепят въстаническите брожения в Португалия и възцаряването на нова династия, за да излезе империята извън суверенитета на испанската корона. Мадрид се лишава от контрола върху колониалната мрежа в източното полукълбо и повсеместно заема отбранителна позиция спрямо динамичните си конкуренти. Холандците влизат в съюз с португалците, които са останали без собствена флотилия, и закономерно с мира от 1648 г. демаркационната линия в Тихия океан, установена от 1529 г., вече разграничава Испания с Холандия. Англичаните, които още в средата на ХII век подпомагат с малка флотилия португалците да отвоюват Лисабон от маврите, а от 1386 г. имат договор за сътрудничество в корабоплаването и търговията с периферното европейско кралство, също се ангажират с неговите дела и все повече започват да го възприемат като бъдещ придатък и проводник на собствената им колониална политика.

След неуспешна война с калвинистка Шотландия, от 1642 г. Англия е въвлечена в антимонархическа гражданска война. Първоначалното разстройване на държавните дела поради размириците скоро е изместено от нарастваща мощ и агресивност. Диктаторът Оливър Кромуел обединява Англия, Шотландия и Ирландия в унитарна държава. При неговото управление се издава Навигационен акт, според който целият внос в страната трябва да се извършва с английски кораби. Този монопол е оспорен от Холандия, но при военното й противопоставяне след поредица поражения в няколко морски сражения нейните брегове били блокирани и тя е принудена да отстъпи.

При Кромуел се начева нова колониална политика на активно поддържане от държавата на колониалните инициативи на предприемаческите сдружения. Изпратена е флотилия, която отнема от Испания остров Сент Яго (Ямайка), а още преди тази експедиция вече са овладяни Барбадос, Бахамите, Бермудите. Сключени са търговски споразумения с Дания и Швеция за допускането на английското корабоплаване до Балтийско море. Договор с Португалия я поставя фактически под английска зависимост. Провежданата всестранна протекционистка политика показва предимствата на етатизма при стимулирането на националните икономики от капиталистически тип.

През втората половина на века противоречията между Холандия и Англия, които доскоро били ту партньори, ту конкуренти, се задълбочават. По това време холандският флот е най-многобройния в света, холандското корабоплаване обслужва преобладаващия дял от презморския превоз на стоки и хора и дори негови военни кораби охраняват френските търговски съдове. Всичко това предизвиква нарастващо раздразнение сред политическите среди и предприемаческите слоеве на островното кралство, където след буржоазния преврат бързо нараства фабричното производство и се засилва търсенето на пазари, докато холандската манифактурна индустрия постепенно изостава. Същевременно финансовият министър на Франция Колбер започва да провежда политика за стопанското укрепване на страната и издига високи митнически бариери пред вноса на сукно, което идвало предимно от Холандия и Англия. Той се стреми Франция също да се превърне в колониална империя и естествено се опитва да уязви малката нидерландска държава. Холандия изведнъж се оказва изправена пред двама могъщи противници, което е непосилно за нея.

След поражението в сблъсъка с Кромуел, холандците са притиснати от морския си съсед. Отнети са северноамериканските им владения с център Нови Амстердам, преименуван на Ню Йорк. Отваря се втора морска война, при която англичаните опожаряват през 1666 г. край един от холандските острови 140 морски съда на противника. Войната се води с разменен превес и завършва с взаимни отстъпки като холандците дори си възвръщат правото да посредничат в търговията на островната държава. Пет години по-късно Франция организира антихоландска коалиция, в която влиза и Англия. Силите по море са изравнени, ала френската армия с бърз марш нахлува и окупира Амстердам. Тогава холандското правителство излиза с призив към съотечествениците да разрушат дигите към морето и да наводнят голяма част от страната си. Пред тази непреодолима преграда окупаторите са принудени да се оттеглят, но изтощението от поредицата конфликти подрива водещите позиции на Нидерландия в световното корабоплаване, търговия и колониално дело. Англия заема нейното място на първостепенна морска сила.

Съвременното разпределение на сушата по повърхността на земното кълбо е сравнително по-равномерно от състоянието при предходни геологически ери. Двата основни сухоземни къса - Афроевразия (4/7 от сушата) и Америка (2/7) са поместени донякъде срещуположно в меридионалните полукълба като между тях се простират обширни трудно преодолими океани. Най-малкият от тях, обхващащ Арктика, е непроходим поради целогодишната си обледененост. Средният - Атлантическият - заемащ четвърт от водната площ на планетата, е разсечен от широки и бързи течения, докато Тихия океан се разстила върху половината от морските пространства и се характеризира със силните си щормове.

Ако в древните исторически епохи цивилизационните пулсации до голяма степен са се разгръщали в крайбрежните райони на континентите или пък в недрата им в географски зони, предполагащи бързото придвижване и усвояване на техните природни ресурси, то през Новото време, настъпило след 1492 г., световните политически и икономически средоточия на интереси и напрежения все повече се отклоняват към океаните, които препятстват общенията, но позволяват на технологично напредналите общества да установят редовни комуникации и обмен между различните култури, развиващи се своеобразно из разнообразните сухоземни формирования. Естествено, в началната фаза на тази епоха, продължаваща и до днес, Атлантическия океан се оказва възлов в глобалните отношения. Дали през Третото хилядолетие от съвременното летоброене Пасифика ще го лиши от средищната му свръхзначимост, бъдещето ще покаже.

Когато Америго Веспучи осъзнава в началото на ХVI в., че откритите от Колумб Индии нямат нищо общо с Индия или с Източна Азия, в Толедо (тогавашната столица на Испания) бързо се ориентират да продължат издирването на пряк път през Западното полукълбо към най-големия и богат материк. Откривателят на Бразилия Висенте Пинсон (достигнал я три месеца преди Кабрал) се впуска през 1508 г. в проучване на моретата и земите, прилежащи зад Карибските острови, и се опитва да намери в района на Централна Америка свободен път на северозапад, но географските реалности се оказват разочароващи. През следващото десетилетие издирването продължава на юг по протежението на бразилския бряг, но и тук сушата препятства плаването в западна посока. Междувременно, през 1513 г. конкистадорът Васко Балбоа пресича Панамския провлак, достига до западния му бряг и съглежда необозримия океан оттатък, който се оказва толкова близък по суша и така отдалечен по вода. Все пак в края на 1520 г. Фернандо Магелан преминава през протока между южния връх на континента и остров Огнена земя. Преодолявайки го, експедицията навлиза в спокойните води на океана на запад от Америка, наречен прибързано Тихи. Дълго време този маршрут е известен и използван само от испанците, докато Дрейк не го открива половин столетие по-късно, а едно десетилетие след него околосветско пътешествие извършва и Томас Кавендиш. В началото на ХVII век Америка заобикалят холандците, които дори минават на юг от Огнена земя през бурните води на пролива, проучен за пръв път от Дрейк. Въпреки че става общоизвестен, този воден път остава предимно с регионално значение за обслужване на западното крайбрежие на Америка поради обширността на Тихия океан и отдалечеността на Азия от южния край на Новия свят.

Северноевропейските държави проявяват особено голяма настойчивост в търсенето на свободен морски път на север от Америка и Евразия, чрез който да се избегне заобикалянето на Африка и Южна Америка при пътуванията към Източна Азия, която, при все огромните си богатства, бива прекалено недостъпна и се усвоява със забавени темпове. През първата половина на ХVI в. две френски експедиции, на Джовани Верацано и на пирата Жак Картие, се опитват да достигнат Китай, плавайки през северните ширини, но това се оказва невъзможно. След тях най-упорити са английските мореплаватели (Фробишър, Дейвис, Хъдсън, Байлът, Бафин и др.), които, освен да проучат североизточните канадски брегове и архипелага около тях, не постигат по-голям напредък. Въпреки неуспехите, въпросът за Северозападния морски път не престава да бъде актуален и спорадично ще се поставя през следващите столетия, за да получи своето окончателно, ала незадоволително разрешение чак в началото на ХХ век.

Интензивно бил проучван и Североизточния морски път. В средата на ХVI век английска флотилия водена от адмирал Уилоуби се впуска в авантюрата да заобиколи Евразия от север неподготвена за арктическите студове и замръзва при Колския полуостров. След тази трагедия още няколко английски експедиции пробват да се промъкнат между ледовете и брега, от които тази на Хенри Хъдсън достига най-далеч, ала съвършенно недостатъчно за да постигне целта си. Холандецът Вилям Баренц също намира смъртта си в северното море, което ще получи неговото име. Впоследствие тази задача е оставена в изпълнение предимно на руснаците и скандинавците. Изходът от усилията да се заобиколи Евразия през Северния ледовит океан е твърде сходен с резултатите от проучването на Северозападния морски път, но за него нещо повече в някоя от следващите статии.

Опитите за откриване на пряк път към Тихия океан се превръща в мъчителен неуспех за колониалните сили. Едва с прокопаването на Суецкия и Панамския канал страните от Северния Атлантик получават достъп до сравнително по-къси маршрути към водите на Пасифика и неговите брегове. Географското разположение на Америка се оказва изключително препятствие за връзките между двата велики океана, както и за съобщенията по море между източното и западното й крайбрежие. Все пак именно в това разположение се състои нейното стратегическо предимство.