Четири столетия след началото на повсеместното налагане на европейския колониален ред, белите петна на непроучените и неусвоени територии из планетата е сведен до минимум. Светът е обхванат в мрежата на натрапливия християнски културно-религиозен модел и капиталистическия начин на стопанско възпроизводство. В навечерието на тоталния геополитически сблъсък от 1914 – 1945 г. континенталните и океанските пространства вече са поделени на три основни сфери на хегемония. Обединеното кралство контролира морските пътища на запад, юг и югоизток от Евразия и Африка между Дувър и Хонконг и повечето от прилежащите в близост територии. САЩ са поставили под доминация преобладаващата част от крайбрежието на Новия свят (особено след прокарването на Панамския канал, завършен в1914 г.) и притежават до голяма степен континенталната средина на Северна Америка, а Русия е излязла срещу северните и североизточните води околовръст на най-големия земен къс и е овладяла континенталната му сърцевина (т. нар. хартланд). Тя обаче плътно се е доближила към южното крайбрежие на великия континент и застрашително е надвиснала над Индийския океан. През 1907 г. руснаците, които уверено проникват в Персия, се споразумяват с Лондон да установят своя зона на влияния в северната половина на страната. Отстоянието оттам до Персийския залив е на един експедиционен хвърлей. Междувременно в Далечния изток се прокарва жп линия до Владивосток, преминаваща само през собствена територия, с което се укрепват транспортните подходи към Тихия океан. Излазът и на юг би превърнал Бялата империя в най-важния геополитически фактор на планетата.

Освен Персия, през 1908 - 1913 г. е дестабилизирана и Османката империя, чиито значителни териториални загуби заплашват статуквото и равновесието в Близкия Изток. В края на 1912 г. българската войска достига до Проливите, а на следващата година новата граница между ислямския и православния свят минава на няколко десетки километра от тях. От север Русия вече предвкусва пробива си в посока на Византион, жадуван от векове. Православният колос е на път да се превърне, подобно на САЩ, едновременно в континентална и океанска свръхсила, но при благоприятно развитие на политическата ситуация би имал в повече излаз към Индийския океан и Средиземноморието. Същински кошмар за британците. Ала той не е единственият.

Срещу триадата повелители на световното пространство се възправя германската нация, чиито бързо нарастващи индустриален и военен потенциал й дават упование за атака за промяна на световния ред. Голямата война, която тя подема през лятото на 1914 г. е прогнозирана с цялата си небивала разрушителност още в края на предходното столетие. Въпросът е дали тя е провокирана и от кого? Европа предвидимо е обречена да приключи поредния цикъл на световната си доминация със самоунищожителен вътрешен сблъсък. Само че британците остават все така отделени от континента и колизиите, които ще последват, ще ги засегнат в несравнимо по-малка степен. Освен това те са създали на четири от останалите континента обширни зони на англосаксонска цивилизационна общност. Дълбокият им тил ги прави трудно уязвими и една обща европейска война само би укрепила поразклатените им позиции. С формирането на Антантата Лондон открива формулата за елиминирането на руско-германската заплаха чрез прокарването на тенденцията на руско-германския телурократичен конфликт. Препоръките на канцлера Бисмарк, Германия да търси подкрепата на Русия, са пренебрегнати от кайзер Вилхелм ІІ (а също и от цар Николай ІІ) и двете континентални сили са въвлечени в невиждана касапница.

Във войната Германия, въпреки ограничените си ресурси, се сражава твърде продължително на два фронта и е принудена да подпомага своите съюзници от Четворния съюз на второстепенните бойни линии в Италия, Предна Азия и на Балканите. Тактическият прийом за “светкавична война” (блицкриг) обаче е осуетен в кравопролитните битки на подстъпите към Париж. Стратегическите цели на Берлин са окончателно да елиминира Франция, да съкруши и дезинтегрира Русия и да изолира Англия и САЩ от Европа. Превръщайки се в единствен фактор на Стария континент, германците, необезпокоявани в тила и по фланговете, биха проникнали през Кавказ и Турция на юг към Индийския океан. До есента на 1918 г. те постигат някои от набелязаните цели, но след каскадното излизане на съюзниците им от войната, без да е сразена на бойното поле, Кайзерова Германия рухва. Какво се е случило?

Междувременно, през 1917 г., започва най-значителният обрат в световната история след откриването на Америка, резултатите от който ще станат видими през 1945 г. и отново са свързани с Америка. Именно там е държавата с потенциал да извърши този преврат и сред нейния политически елит вече изкрастилизира програмата за използване на европейските противоречия при изтласкването на европейците от глобалните им позиции. В САЩ, които са заявили своите изключителни интереси в Западното полукълбо, се оформят две политически течения – изолационистко и универсалистко. Изолационистите са за запазване на дистанция от европейските разпри и за придържане към неутралитет в световната война, докато империалистическото крило вижда възможност чрез включване във военния конфликт да разшири експанзионистките си домогвания в световен мащаб. Тази позиция е обоснована с необходимостта от промяна на несправедливия световен ред.

В началото на март 1917 г. в Русия избухва революция. Угрозата, Източният фронт да се разпадне, нараства и през април американците встъпват във войната. Руският колапс обаче ангажира усилията на двата противостоящи блока, доколкото царското наследство е с изумителна стойност, а източноевропейският боен театър поне засега осигурява баланса на силите. Германците пропускат през своя територия група конспиратори, завръщащи се в Русия. Между тях е Владимир Улянов – Ленин, който е лидер на радикалното социалдемократическо крило, известно като “болшевики” По същото време от Северна Америка пристига и Лев Бронщайн – Троцки и се внедрява в болшевишката партия. Докато временното правителство на Александър Керенски прави опити да възстанови руската военна инициатива, болшевиките, водени от Троцки и Ленин, се домогват до властта с въоръжени акции и с обещания за мир. През есента армията е крайно изтощена и деморализирана. Болшевиките се възползват от хаоса и извършват военен преврат в Петроград и Москва.

В края на 1917 г. Русия, която е очаквала да излезе от войната с териториални придобивки (включително Проливите и Константинопол, обещани й от съюзниците), започва да се разпада. Освен вече окупираните Полша и Южна Прибалтика, от държавата на съветите се отделят Украйна и Финландия. Антантата и Четворния съюз се подготвят за подялба на бившите имперски територии. На 3 март 1918 г., въпреки обструкциите на Троцки, съветските делегати подписват в Брест Литовск мирен договор с представителите на противниковия лагер. Откъснати са още Северна Прибалтика и част от Задкавказието, малко по-късно и Бесарабия. Украйна и Финландия се признават за независими. Унизителният мир разпалва гражданска война.

Мирът и революцията обаче се оказват заразителни. Изтощението и демобилизацията сред страните от Четворния съюз бързо нарастват, независимо от излизането на Русия и Румъния от войната и експлоатирането на част от техните суровинни бази. Паралелно се разпространява илюзията за бързо и сравнително взаимоприемливо прекратяване на войната, посеяна от предложението на американският президент Уудро Уилсън за мир, изложено в началото на 1918 г. в документ, съдържащ 14 точки. Той предвижда връщане на Елзас и Лотарингия на Франция, автономия на народностите в Австро-Унгария и Турция, възстановяване на Русия според волята на нейните граждани, независимост на Полша, урегулиране на колониалните проблеми с право на самоопределение на народите, свободна търговия и корабоплаване. Възприемането на “14-те пункта” биха поставили САЩ в ролята на световен арбитър – във войната и в бъдещия световен ред. Парадоксално, но руснаците с неблагополучията си и американците с наивността си относно вековните европейски вражди и дрязги вече диктуват съвместно насоката и ритъма на геополитическата надпревара.

Американското предложение ще се окаже ефимерно и Антантата ще наложи много по-сурови условия за мир. Ала надеждата за достойно омиротворяване ще катализира разложението. Неговото парализиращо въздействие застига първо България, чиято отбранителна линия в Македония се срива без армията да е претърпяла особено решително поражение. Изолирана от съюзниците си, Турция приема смазващи условия за примирие. Следва Австро-Унгария, раздирана от национални сепаратистки тежнения. Последна е Германия, чийто кайзер забягва в Холандия. Антантата тържествува, нонай-големият печеливш изглежда, че е Великобритания, чиято световна хегемония и динамичност сякаш се възвръщат. Предполага се, че англо-германо-руското противопоставяне за дълго е преодоляно.

След края на Голямата война световната държавно-политическа конфигурация съществено е изменена. Разпаднали са се Хабсбурската и Османската империя. Германия и Русия са в институционална криза. Германските колонии в Африка и османските владения в Арабия са поделени основно между Британия и Франция (британците постигат непрекъснат коридор от колонии, доминиони и подмандатни територии от Персийския залив до нос Добра надежда). Япония поема мандат въру тихоокеанските групи острови, принадлежали на Райха. САЩ прокарват проекта си за Общество на народите. Тези четири държави обаче по естествен път изострят съперничеството помежду си. Търканията са особено очевидни между американския и европейския блок. Възмутени от англофренската арогантност по време на мирните преговори, американците отново се оттеглят в своя изолационизъм и намират утешение в следвоенния си икономически бум. Те се подготвят за преодоляване на колониалното превъзходство на европейския блок, възприемайки британската тактика на възбуждане на непрестанно тлеещия европейски конфликт. Безпокойството им е, че в тила им от към Тихия океан все по-нараства агресивната активност на другия млад колос – Япония.

Японците, подобно на италианците, не са удовлетворени в достатъчна степен от развоя и резултатите от войната, въпреки че по силата на съюзните си отношения с Обединеното кралство подпомагат Антантата. Те търсят компенсация. Възползвайки се от руските неразбории японските войски дебаркират във Владивосток, навлизат в Приморския край и Приамурието и настъпват към Байкал. Неуреденото международно положение на Съветска Русия им дава основания да се надяват да анексират този район и да създадат база на материка, от която да продължат своята инвазия в Източна Азия. Правителството в Москва не желае още един фронт и маневрира. В региона на крайния изток е създадена Далекоизточна република, която поема суверенитета върху тези територии. Японците са принудени да отстъпят, но не се отказват от континенталните си попълзновения.

Междувременно Русия преживява най-големите преобразования в своята история. Първоначално болшевиките подриват държавността и националната сигурност, ала надделявайки в гражданската война, те бързо схващат, че е наложително да възстановят в максимална степен териториалния обхват на империята отпреди войната. Мирният договор от Брест Литовск е анулиран. Ленин застъпва тезата, че социализъм е възможно да се построи и в една страна. Утопията за отмирането на държавата е изоставена. Червената армия се отправя в походи срещу Украйна, Полша (единственият траен провал на революционната офанзива), Задкавказието и Средна Азия. Русия се възвръща към империалистическата парадигма, от която просто няма излизане. Следва настъпление към Монголия, получила независимост под съветска опека. Сключени са дружески договори с Персия и Афганистан, които гарантират тяхната независимост и допускат дори руска военна интервенция при външна агресия. Далекоизточната република се включва към Руската федерация. Малко по-късно, в края на 1922 г., се образува Съюз на съветските социяалистически републики. Империята е възстановена.

Бързото реанимиране на евроазиатския гигант принуждава Антантата да изгради политически санитарен кордон по западната граница на Съветска Русия, за да предотврати болшевишкото проникване в Източна и Централна Европа. Западните сили се опитват да изолират доскорошния си съюзик от международния живот, за да задушат неговата възстановяваща се експанзивност. В отговор през 1922 г. в Рапало Русия се споразумява с Германия взаимно да се откажат от претенциите си по-стари договори и задължения и да си сътрудничат в икономическо отношение при най-благоприятни условия. Двете континентални сили започват сближение, което може да придобие опасна ревизионистка насока.

През 1921-22 г. се провежда Вашингтонската конференция, която урежда положението в тихоокеанския регион. След нея се разпада англо-японския съюз, имащ антиамериканска и антируска насоченост, и се възстановява суверенитета на Китай. Пасифика се демилитаризира. През 20-те години изглежда сякаш епохата на военно противопоставяне отминава и в близко време ще настъпи всеобщо разоръжаване. В действителност стремежът за налагане на пацифистката тенденция е опит на Антантата да задържи следвоенното статукво, при което Великобритания и Франция доминират над света. Само че променената през 1917-18 г. конфигурация на силите съвсем скоро ще ги запрати в редиците на второстепенните играчи на световната геополитическа сцена.

В Съветска Русия през 1921 г. приключва опитът да се прокара комунистическа форма на производство и разпределение. Ленин обявява Нова икономическа политика (НЕП), която оставя национализираната едра промишленост в ръцете на държавата, но производството и търговията със селскостопанска продукция и други стоки за широко потребление се либерализира. Започва масова електрификация, провежда се програма за бързо и повсеместно ограмотяване на населението. Етатизмът, съчетан с премерена доза либерализъм, позволява на Русия бързо да се възстанови и да изгради бюрократично-егалитаристка система, оказала се за момента по-свойствена и приемлива за руския народ пред крайния либерален модел. Умерената модернизация обаче е съпроводена с преследвания не само срещу бившата управляваща аристократична прослойка, но и срещу традиционните религии и техните институти и служители, а това ерозира националната споеност. Наложената комунистическа (марксистка) идеология не успява да замени и отмени религиозното чувство сред множеството от населението, въпреки че тя външно придобива формата на религиозно-догматична система.

След смъртта на Ленин в началото на 1924 г. (а всъщност още след напредване на заболяването му през 1921 г.) постепенно като държавен ръководител се утвърждава Йосиф Джугашвили – Сталин. Той ще се окаже ловък участник в геополитическата игра, но е принуден да се справя с огромни вътрешни затруднения и опозиция в управляваната от него страна. Победителят от Гражданската война Лев Троцки е изместен от водещите си позиции и той пробва да се задържи на гребена на революционната вълна като издига тезата за необходимостта от световна перманентна революция. Няма съмнение, че разгарянето на революционните брожения в Европа би обслужило предимно американските интереси. Сталин обаче не желае отново да влошава международното положение на изолирания Съветски съюз и провежда твърда офанзива срещу левичарското троцкистко отклонение. По същото време неговата политика за незабавно и решително индустриализиране на стопанството е атакувана и от дясно от групата около Николай Бухарин, който се застъпва за по-разумни темпове на индустриализацията и колективизацията в аграрния сектор като се наблегне върху производството на стоки за потребление, докато приоритетната отбранителна промишленост се нуждае точно от обратното – развитие на енергийната база, машиностроенето и технологиите. Все пак линията на Сталин намира широка подкрепа сред управляващата Всесъюзна комунистическа партия (болшевики). Заложена е бъдещата военна мощ на СССР и на неговия военно-промишлен комплекс.

В средата на ХІХ век някои евреи с висок професионален и образователен ценз получават право да живеят извън западните руски губернии и се заселват в Петербург, Москва и други големи градове. Много от тях се вливат в столичния културен и политически елит, а след 1917 г. болшевиките с еврейски произход заемат ключови позиции в управлението на държавата. Съветска Русия се оказва втората страна след САЩ, чиято политика до голяма степен се определя от значително по-космополитно ориентирани държавници. СССР е раздвоен между телурократизма и космополитизма, между консерватизма и модернизма. Каква трагедия ще произлезе от разминаването им!

В края на 20-те години златното време на класическия капитализъм приключва с катастрофален колапс. Борсовият крах в Ню Йорк от края на 1929 г. е последван от невиждана по размерите си световна икономическа криза, известна като Голямата депресия, засегнала особено тежко американските щати. През 1932 г., когато кризата достига своя връх, Британската империя се опитва да се огради от нейното разрушително разпространение като издига високи митнически бариери пред чуждестранния внос из всичките си колонии и доминиони, с което обаче още повече влошава световния икономически климат. В този момент американското търпение към бившия съюзник явно се изчерпва. Но някои в Америка имат и друг повод да търсят ревизия на следвоенното статукво.

През 1917 г. британският външен министър Артър Балфур отправя декларация към Ционистката организация в Обединеното кралство, гарантираща създаване на еврейска държава в Палестина (Ерец Израел). След войната британците изпълняват част от обещанието си Палестина да се превърне в “Национален дом на еврейския народ”, но забавят създаването на еврейска държава и впоследствие, поради арабските протести, започват да възпрепятстват масовата имиграция на евреи в историческата им родина. Тяхното двойнствено поведение предизвиква възмущението на еврейските общности по целия свят. Лондон трябва да бъде принуден да изпълни условието на мандата, получен при предаване на Палестина под негово управление, предвиждащо еврейското репатриране.

В началото на 1933 г. на власт в САЩ и Германия идват двама политици, които ще управляват страните си през следващите 12 години, определяйки световните съдбини. Техните държавнически изяви дотолкова ще бъдат паралелни и преплетени в този период, че дори смъртта им ще се състои по едно и също време – април 1945 г. Губернаторът на Ню Йорк Франклин Делано Рузвелт е виден представител на универсалисткото течение в американската политика и през четирите мандата като президент на Щатите той ще направи решителни стъпки, за да ги отклони завинаги от изолационисткия им провинциализъм. Неговият “Нов курс” ще реформира стопанската система на страната, която ще стане много по-етатистка и социална, придавайки нова динамичност на американската нация.

През 1932 г. в Германия на два пъти се провеждат парламентарни избори, на които недостатъчен превес получава Националсоциалистическата работническа партия на Германия. Независимо от това, нейният лидер Адолф Хитлер, подкрепян от местни финансови кръгове и от не съвсем ясно идентифицирани външни сторонници, на 30 януари 1933 г получава мандат да състави правителство. Не след дълго той установява нацистка диктатура и се провъзгласява за фюрер (водач) на германската нация. Още през двадесетте години в програмния си труд “Моята борба” Хитлер е очертал основните насоки на бъдещата си политика: ревизия на Версайския договор, обединяване на немците в една държава, борба с болшевизма и евреите, извоюване на “жизнено пространство” за германския народ. Той твърди, че шест години след вземане на властта ще започне война за изпълнение на целите си. Дали неговите открито заявени планове не са били умишлено употребени за възбуждане на нова ерупция на световния геополитически сблъсък?

Междувременно в Далечния изток се начева ревизия на установения след войнта ред. През 1926-27 г. Чан Кай Ши обединява разпокъсания Китай, но установява диктаторски националистически режим на партията Гоминдан. Две години по-късно китайците налагат пълен контрол върху железопътната линия, минаваща през центъра на Манчжурия,която до тогава е управлявана съвместно със СССР и влошава добросъседските отношения, установени при Сун Ят Сен. В последвалия военен конфликт китайските националисти са разбити от Червената армия и статутът на линията е възстановен. След още две години обаче японците провокират инцидент по южноманчжурския железопътен клон и нахлуват в Северен Китай. Войските на бързо корумпиралия се Гоминдан са изтласкани на юг и в Манчжурия е образувана марионетна държава. Япония най-после добива обширна континентална база, от която може да продължи настъплението си на материка във всички посоки. През 1937 г. самураите атакуват Пекин, Шанхай, Нанкин и окупират Източен Китай. На следващата година проникват и в южните райони на страната. Империалистическата война в Азия изпреварва европейската колизия.

Успехите на Съветския съюз в индустриализацията са ограничени поради недостиг на инвестиции и на пазарни стимули, особено при неудолетворителния износ. Но кризата на Запада и възходящото развитие на изостаналото съветско стопанство дават основание да се втвърди етатисткия режим. Свободното предприемачество постепенно е премахнато, раздадените на външни компании концесии са прекратени, чуждестранните специалисти са отпратени. Този рязък поврат бележи началото на една по-ясна империалистическа програма с претенции за континентална доминация и изолация от разлагащото въздействие на атлантическия пръстен от развити държави, докато Русия възстанови социалното си равновесие и стабилност. Въпросът е дали тя ще успее да изгради уравновесено и зряло общество при набелязаната като основна цел ниска степен на реазслояване.

Липсата на ясно очертани обществени прослойки, разместването на социалните пластове и бързата урбанизация довеждат до взрив на маргиналността в първата социалистическа държава, която тя така и няма да превъзмогне. Провеждането на последователна политика при такива условия е почти невъзможно. Усилията на Сталин да изгради модерна, централизирана и целеустремена държава срещат съпротива на всички нива и това едва не проваля геополитическия му евразийски проект.

Необходимостта от извличане на капитали от селското стопанство предпоставя форсирането на колективизацията на аграрната собственост. В южните райони на Русия и в Украйна, където земеделските стопани владеят земята от столетия, реакцията срещу нейното обобществяване е особено ожесточена. За да се наложи, режимът е принуден да изсели в Сибир и други неплодородни райони милион “кулаци”, а при засушаването от 1932-33 г. непокорните райони са изолирани и настъпва катастрофален глад, взел други милиони жертви. Югът на съветската държава е жестоко травматизиран и дезорганизиран, с всичките произтичащи от това негативни последици за националното единство и сигурност. През следващите години Сталин е на път да бъде дезавуиран в собствената му партия и той, за да се задържи на власт и да проведе империалистическата си програма, е принуден да разгроми болшевишкото й ядро, окончателно превръщайки се в диктатор. Заплашен от конспирации в армията, където някои от заговорниците изглежда са били свързани с германски военни и дори с тайните служби на Берлин, диктаторът, вероятно поддържан от германските антагонисти (тържествуващи заради провала на германо-руското сближение от Рапало) се разправя с генералитета. Накрая се заема и с Коминтерна – развъдник на международни интриги и шпионаж. Отсега нататък революцията е поставена в служба единствено на неговите имперски планове.

По същото време в Централна Европа Хитлер постига значително по-внушителни успехи. Възприемайки етатисткия икономически подход той възстановява германското стопанство, ремилитаризира го и преодолява безработицата, а това довежда до завидно национално спояване и доверие към режима. Успоредно със социалните постижения започват антиеврейски гонения. През 1935 г. евреите са лишени от гражданство и повсеместно са дискриминирани. Много от тях напускат родината си. Така германският научен и въобще интелектуален потенциал е съществено стеснен, което ще се окаже твърде неблагоприятен дефект при предстоящите ревизионистични военнополитически начинания.

Хитлер обаче е изпълнен с решимост. През 1935 той отправя искане към британците, Германия да получи колонии, необходими за нейното развитие. Въпреки отказът, този въпрос е поставен и пред американците. След две години той предлага план за преразпределяне на Африка – отново безрезултатно. Постепенно обаче някаква твърде странна отстъпчивост и смиреност обхваща англосаксонците и французите, та фюрерът намира множество слаби места за осъществяване на политически пробив. Безпрепятственото премахване на ограниченията във въораженията, както и в западните части на страната (Рейнланд), поставени под особен режим според мирния договор от Париж, му дава основание да поиска същинско териториално разширение на юг и на изток. Аншлусът на Австрия действително превръща Германия в Трети райх, който съвсем скоро приютява и сънародниците от Судетите. Изоставената в Мюнхен през есента на 1938 г. Чехия след половин година също е приобщена под немското си име Бохемия към единното германско пространство.Централноевропейската протекторна зона е овладяна от мегаломана от долината на Ин.

През тези години Италия също търси възможности за териториално разширение и колониална експанзия. Още през 1926 г. фашисткият вожд Мусолини претендира за преразглеждане на световното статукво и предоставяне на колонии на неговата страна. Аспирациите му обаче съвсем не отговарят на възможностите на средиземноморския първенец. През 1935 г. дучето атакува изостаналата Абисиния и с големи усилия успява да я подчини, което му коства международно порицание и изолация. През пролетта на 1939 г. е окупирана и Албания. Провъзгласената за империя Италия бленува още за Корсика, Ница, Тунис. Италианската активност в Средиземноморието и Източна Африка противопоставя все повече фашистката държава на британската система за сигурност на подходите към Индия.

Друг разлом в атлантическата геополитическа конфигурация се отваря след изборната победа на левичарския Народен фронт в Испания в началото на 1936 г. В средата на годината командващият войските в Испанско Мароко генерал Франко възглавява военен метеж срещу републиканското правителство. Притиснати от настъпващите метежници, които получават подкрепа от Германия, Италия и Португалия, републиканците рязко олевяват и приемат военна помощ от СССР. Великобритания и Франция обаче заявяват своя неутралитет в Гражданската война и обричат на задушаване съпротивата на законното правителство, което е способно да осъществи опасен пробив в изолационния пояс около телурократичния евразийски гигант, използващ марксистката идеология за излизане от изолацията и разширяване на периметъра си на влияние.

Ограничен от всички посоки, през 30-те години на ХХ век Съветският съюз се явява една от основните ревизионистични сили. На запад и на юг стремежът на Москва за международно стопанско и културно общуване се препятства от санитарни кордони, зад които стоят Лондон и Париж. На изток са враждебно настроените гоминдановци и японците. Първоначално зони на напрежение възникват именно там. През средата на 30–те години съветите проникват в западнокитайската провинция Синцзян (Източен Туркестан), но се оттеглят. В края на десетилетието се сблъскват с японските агресори на монголската и на собствената си граница. Обсаден отвсякъде, Сталин се надява на преобръщане на блокадната тенденция, за да осъществи така необходимата за поддържане на екстензивния модел на развитие инвазия спрямо съседните страни.

През 1936 г. Германия и Италия се споразумяват за разграничаване на сферите на влияние в Югоизточна Европа, а Япония и Германия сключват Антикоминтерновски пакт. На следващата година към него се присъединява и Италия като сговорът им прераства в съюзническа ос Берлин-Рим-Токио. Последните две сили предпочитат регионалните пробиви в статуквото, но Хитлер ще ги въвлече в небивал по размерите и ожесточението си тотален глобален конфликт.

През 1939 г. Великобритания е по-отстъпчива и от Лондон предлагат да се обсъдят колониалния въпрос, проблемът за преразпределянето на световната суровинна база, както и германските аспирации за “жизнено пространство” в Европа. Фюрерът усеща британската отстъпчивост за интервециите му в източна посока и сполучливо експлоатира надеждите за повторение на изнурителния вътрешноконтинентален сблъсък между Германия и Русия. Когато пристъпва към уреждане на претенциите спрямо Полша, англичаните вече са убедени, че са го увлекли в поход на изток. Тогава той и Сталин осъществяват един от най-смайващите дипломатически обрати в световната история – ажиотаж, който неимоверно повишава геополитическата тежест на страните им. Пренебрегвайки идеологическия антагонизъм между двата режима, на 23 август 1939 г. техните представители Йоахим фон Рибентроп и Вячеслав Молотов подписват договор за ненападение и секретен допълнителен протокол за разграничаване на сферите на влияние в Източна Европа. Актуалността на Антикоминтерновския пакт отпада. Санитарният кордон само след месец рухва. Германия получава спокоен тил, за да проведе реваншисткия си проект срещу Франция и Великобритания.

На 1 септември 1939 г. Вермахта нахлува в Полша, а след две седмици Червената армия заема източните полски провинции.. Германия и СССР осъществяват четвъртата в историята подялба на полската държава. Западните съюзници обявяват война на Германия, но армиите им се спотайват зад линията “Мажино”, докато лидерите им очакват континенталните хулигани да се сборичкат за плячката в зоната помежду им. Наместо това Сталин изпраща войските си на финландска територия и въпреки ожесточената съпротива, отнема райони, които подсигуряват стратегическата отбрана на Ленинград и незамръзващото пристанище Мурманск.

През пролетта на 1940 г. германската армия извършва скок на север към Дания и Норвегия. Окупирането им засилва позициите на Райха в Северния Атлантик, което способства за разширяване на военноморския му обхват. Веднага след това Вермахта най-после осъществява образцово плановете за блицкриг. С бързи пробиви на танкови съединения през територията на Люксембург, Холандия и Белгия линията “Мажино” е заобиколена и германците излизат в тила на френската отбранителна система, а британските войски са притиснати към морето, от където едва успяват да се измъкнат през Дюнкерк. Париж е изоставен от правителството, но става ясно, че положението е безнадеждно и Франция капитулира. Две трети от страната е окупирана, а на юг е създадена марионетна държава с център Виши.

Междувременно Италия се е включила в самия край на войната и независимо от липсата на военни успехи, Мусолини изисква да й се предадат френските колонии в Африка и средиземноморския флот. Хитлер се опасява, че колониите и флотът ще преминат на британска страна и му отказва, но обещава след края на войната Средиземно море да се превърне във вътрешноиталиански басейн като Италия получи Северна и Западна Африка, а Германия ще присъедини териториите на юг от Екватора. Японците не изчакват благословията на Фюрера и принуждават френските власти в Индокитай да ги допуснат на своя територия.

В средата на 1940 г. страните от Оста вече се превръщат в доминиращ глобален фактор и започват да осъществяват плановете си за световна хегемония като в края на годината официално се обвързват във военен съюз. Стратегическите им намерения включват подялба на Европа, Азия и Африка, а германците се готвят да проникнат през Южна Америка на север към САЩ, докато японците смятат да изместят американците от Тихоокеанския регион. Дали обаче трите агресивни държави притежават необходимия потенциал, за да реализират глобалните си попълзновения. Учудващо е, че Германия се оставя да бъде въвлечена в една предварително обречена война. Още по-удивително е обаче изключителното разширение на зоните, овладяни от хитлеристкия лагер в тази война. Сякаш някой старателно преднамерено разрушава стария свят.

СССР се възползва от германската ангажираност на запад и откъсва Бесарабия и Северна Буковина от Румъния, а след това присъединява балтийските държави Естония, Латвия и Литва, преизпълвайки договореностите от секретния протокол от 23 август 1939 г. За да засили отбранителните си позиции в Черноморския басейн през есента на 1940 г. Сталин предлага на България да бъде включена в съветската система за сигурност, което застрашава суверенитета й. Българите отказват и московският диктатор обръща поглед към Проливите. Той се опитва да изнудва Хитлер в тази насока, докато той е затруднен във войната с Великобритания, но фюрерът вече е решил първо да приключи с евразийското направление, за да се укрепи окончателно на континента. Подготовката за нападение срещу Съветска Русия е в разагара си.

Едва ли някога ще разберем цялата истина за дипломатическата игра на нерви от средата на 1940 до средата на 1941 г., но все пак логиката на глобалното противопоставяне подсказва някои от най-приемливите варианти за тълкуване на мотивите за поведение на Великите сили. След германския триумф в Западна Европа Великобритания остава изолирана и самотна, уповавайки се на Ламанша. САЩ без съмнение биха заели нейна страна, ала изчакват, за да извлекат максимална изгода от европейския конфликт. Подобно на 1812 г., телурократичният сблъсък между Съветския съюз и Райха е неизбежен и интригата е кой ще надхитри другия при вземане на стратегическата инициатива и с каква пропагандна обосновка ще се оправдаят военните действия при наличието на пакт за ненападение.

В това време американците притискат Лондон за отстъпки. През 1940 г. британският търговски флот в Южна Америка се изтегля на север, за да извозва въоръжения и боеприпаси за Албиона, и на негово място се настанява флотът на янките. Двете страни се споразумяват Щатите да получат под аренда множество военни бази из британските колонии и доминииони предимно в зоната на Пасифика. Империята на незалязващото слънце започва да отстъпва от някои свои позиции поради необходимостта изобщо да оцелее.

През юли 1940 г., като далечен отглас на доктрината Монро, САЩ и част от латиноамериканските държави подписват в Хавана декларация, с която заявяват решимостта си да предотвратят преминаването на европейски колонии (напр. Френските Кариби) във владение на някоя друга европейска държава, имайки предвид Германия. Нацистката пропаганда все пак прониква в Южна Америка, най-вече в Аржентина, и създава предмостие в Новия свят за евентуален германски скок през океана. Плановете на Хитлер действително са глобални.

През 1940 г. италианците нападат Британска Сомалия, но в началото на следващата година са отблъснати и губят всичките си владения в Източна Африка, с което тази противникова база в тила на Суецкия канал е ликвидирана. По-късно през 1940 г. Италия се хвърля в атака срещу Египет и Гърция, но тук също търпи поражение. Междувременно Тройния пакт се разширява като в него влизат съюзници, чиито войски са също толкова неуверени, както италианските. Хитлер решава да премине през тяхна територия и да ликвидира с балканските затруднения на дучето и да подсигури тила си за предстоящата източна кампания.

Колебанията на Югославия я включват между целите за военно преустройство на Балканите. През април 1941 г. немците бързо сломяват съпротивата на югославската и гръцката армии и отново се сражават с прехвърлените от Египет британски военни части, които са принудени да се оттеглят на остров Крит, ала и оттам са прогонени. Хитлер е пред възможността да напредне през Близкия изток по посока на Индия, но блицкригът в Русия има предимство, а най-подходящият срок за него вече е пропуснат. Независимо от приоритета на това главно направление, германоиталиански корпус напредва от Либия към Кайро, но е спрян в пустинята на запад от делтата на Нил. Същевременно нацистката пропаганда се опитва да дестабилизира някои от страните в Предна и Средна Азия. Отговорът на англичаните е бърз и решителен, с което е предотвратено дезинтегрирането на отбранителната им линия в района. Няколко месеца по-късно СССР въвежда свои войски в Персия, предотвратявайки пронацистката й ориентация. Германската дипломация прави усилия да привлече и Турция към Оста, но единственото което постига е подписване на пакт за ненападение непосредствено преди нахлуването в Съветския съюз. Силите на Тройния пакт остават ограничени в Европа, а това до голяма степен предрешава поражението им поради недоимъка на суровини и възможности за стратегическо маневриране.

Подготовката на Третия райх за война с болшевишката империя не може да остане незабелязана. В съответствие голяма част от Червената армия е съсредоточена на западната граница. Но съветското ръководство прави всичко възможно, за да не предотврати германското денонсиране на пакта за ненападение от 1939 г. Явно тактиката на Москва е да увлече Вермахта на собствена територия и веднага да осъществи мощна контраатака. Именно в изпълнение на този план е струпването на множество части и снаряжение в новоприсъединените райони на запад, къдетоняма изградена отбранителна инфраструктура, както и забраната да се отговаря на германските провокации по границата. Хитлер трябва да бъде въвлечен в конфликт и да бъде изобличен като агресор.

Германското настъпление на 22 юни 1941 г. обаче е неудържимо. Ударите на бронетанковите части разкъсват съветската отбрана и проникват още през първите дни дълбоко в противниковата територия, дезорганизирайки големи участъци от фронта. Възможно е, немците да са получили и вътрешна подкрепа от част от съветския комаден състав, доколкото техния прийом за използване на “пета колона” е бил твърде усъвършенстван. Факт е, че огромни масиви от Червената армия попадат в обкръжение като повечето от тях се предават без съпротива. Руският блицкриг се оказва по-поразителен дори от изумителния разгром на Франция. За контраатака към немските предели въобще не може да се помисли. Сталин е смутен и дезориентиран. Все пак възвръща присъствие на духа и се заема с изработване на отбранителната позиция в новата обстанока.

Постепенно блицкригът е удавен в огромните руски простори поради разконцентрирането на настъплението в три посоки. При постъпателното си придвижване към вътрешността на Източна Европа армиите от фашисткия блок се разтварят като ветрило и фронтът се проточва подобно на този от Първата световна война. Тилът остава далеч назад. Руснаците, въпреки чудовищните загуби, постоянно получават свежи попълнения от армейски части с необходимото въоръжение. Индустриализацията и особено изграждането на разностранен военнопромишлен комплекс оправдават усилията и жертвите, направени за тях. Предвоенната линия на Сталин за държавно и стопанско строителство се оказва най-подходяща за удържане на стратегическото положение в глобалната геополитическа надпревара. Настъпилите неблагоприятни климатични условия през есента и зимата съвсем разстройват германската боеспособност. Закъснението с повече от месец и разконцентрирането на настъплението обричат на изчерпване възможностите за блицкриг.

В края на 1941 г, когато германците са спряни пред Москва, японците, подсигурили си гърба откъм Съветите, решават, че не могат повече да изчакват и атакуват основната американска военноморска база в Тихия океан Пърл Харбър, намираща се на Хаваите. Разстройвайки американската отбранителна система в Пасифика, те нахлуват във Филипините, а през Тайланд се спускат към Малая, превземайки централната британска база в региона – Сингапур Стоварват десанти в Индонезия и из множество тихоокеански острови. После настъпват към Индия като овладяват Бирма. Те се споразумяват окончателно с Германия и Италия за разграничение на зоните на военните им действия, запазвайки в своя периметър крайбрежията и водите на Тихия и Индийския океан и преобладаващата част от вътрешността на Азия.

Новата военнополитическа обстановка довежда до изграждане на антифашистка коалиция, която обединява САЩ, СССР и Великобритания, въпреки противоречивите им интереси. Все пак в нея водещи са американците, които нито са толкова застрашени, нито са изтощени в стопанско и военно отношение. Рузвелт принуждава британския премиер Уинстън Чърчил да поеме в т. нар. Атлантическа харта от август 1941 г. ангажимент за следвоенното устройство на света, предвиждащ народите сами да избират формата на управлението им, осигуряване на равноправен достъп до световната търговия, презокеанските комуникации и източниците на ресурси, преустановяване на протекционистките практики. Този документ всъщност е програма за деколонизация и за американска хегемония в един свободен от политически ограничения свят.

През 1942 г. Хитлер възобновява настъплението си в Русия по южното направление (най-уязвимото от вътрешнополитически аспект) към Волга и Кавказ с надеждата да си осигури достъп до бакинските нефтени кладенци, но и тук изчерпва възможностите си за напредък. Вермахта претърпява катастрофа при Сталинград, паралелно е постигнат от поражение в Северна Африка при Ел Аламейн, а още преди това японците губят военноморската си инициатива в сраженията в Коралово море и при атола Мидуей. Започва възвратно движение на отстъпление на силите от Оста.

Блокирани в Европа, германците не след дълго са притиснати от три страни. Червената армия настъпва от изток, западните съюзници се събират от две посоки в Северна Африка и през Тунис се прехвърлят в Италия, а на 6 юни 1944 г. те дебаркират в Северна Франция. Японците също са пресирани от три посоки, докато през август 1945 СССР не ги атакува и от север, което се оказва фатално за континенталната им отбранителна групировка. Италия още през 1943 г. излиза от войната. Тройния пакт се оказва хлабава, нетрайна конструкция. Ала такава е и антихетлеристката коалиция.

В края на 1943 Рузвелт, Чърчил и Сталин се срещат в Техеран, за да обсъдят съвместната военна стратегия и следвоенното устройство на света. Тук надлъгването за извличане на максимална полза от войната взема връх. Чърчил предлага, наместо във Франция, втори фронт да се открие на Балканите. С този маньовър западните съюзници в голяма степен биха преградили проникването на Червената армия към Централна и Югоизточна Европа. Той също така излага план за следвоенно разделяне на Германия на две държави – южна (католическа), в която да се включат Бавария, Австрия и дори Унгария, превръщайки я в същинска Дунавска империя, и северна (протестантска), обхващаща териториите на Северногерманския съюз от ХІХвек. Американците са по-радикални и от него като замислят Германия да се подели между пет немски държави. Сталин отхвърля предложенията им и настоява за откриване на втори фронт в Западна Европа. Той вече предчувства неудържимото проникване на съветските сили до сърцето на континента и не е склонен да проиграе така скъпо спечелените геополитически позиции, предоставени му от безумния германски вожд.

На връщане от Техеран Рузвелт и Чърчил се срещат в Кайро с Чан Кай Ши, за да обсъдят военните инициативи срещу Япония. В тази среща отново проличават разногласията със Съветския съюз, който във войната на изток и след нея ще подкрепя комунистическото движение в Китай в противовес на гоминдановците. Методиката на противопоставянето между победителите във Втората световна война тепърва ще се усъвършенства.

През 1945 г. тоталният геополитически сблъсък приключва с излизането на доминиращи позиции на двете геополитически свръхсили, притежаващи дълбок континентален тил и широк достъп до океаните от собствена територия. Европейските държави претърпяват поражение поради своя национален и стопански антагонизъм и тепърва ще осъзнават необходимостта от единение и взаимна търпимост, за да успеят да възвърнат стопанската, политическата и културната си значимост. След половинхилядолетна европейска хегемония светът вероятно завинаги е променен.