Три месеца преди Хилъри да се изкачи на покрива на света, откъдето, саркастично казано, погледна високомерно на него, на 5 март 1953 г. умира последният от диктаторите мегаломани, поставили под съмнение и угроза англосаксонската доминация през ХIХ и ХХ век. Смъртта на Сталин, единствен останал непобеден от тази страховита троица (Бонапарт-Хитлер-Джугашвили), за чиито завоевателни начинания още Нострадамус пророчески е вещаел, смекчава жестокия геополитически сблъсък, разразил се в крайния етап от епохата на глобализиране на световната икономика и политика. След 1953 г. става все по-явно изоставането на евразийският мегагигант, единственият запазил се до втората половина на ХХ век мощен съперник на Североатлантическата англосаксонска общност. Епигоните на генералисимуса не притежават неговата политическа далновидност, нито енергичността и решителността му (достигнали изключително антихуманни измерения), още по-малко макиавелисткия реализъм и цинизъм. Повратът към мирно съвместно съществуване през 60-те години на миналия век всъщност бе негласна частична капитулация на една от свръхсилите, възникнали в резултат на този сблъсък – Съюза на съветските социалистически републики. Три десетилетия по-късно капитулацията бе огласена.

В края на второто хилядолетие от рождението на Христос центърът на световното политическо и военно могъщество убедително се измести в Новия свят. Америка (САЩ), една небивала досега в планетарен мащаб свръхсила, възползвайки се от геостратегическите си предимства, динамичността на демократическата и правова политическа система и напредничавостта на свободното предприемачество и научния подход към реалността, се утвърди като глобален политически, икономически и културен хегемон. Това внезапно преобразяване на световното разстановяване на цивилизационни влияния и доминация се състоя за един сравнително кратък исторически отрязък от около 500 години след окончателното откриване от европейските мореплаватели на континента в Западното полукълбо. Колумб, Кабот, де Охеда, Кабрал и Верацано промениха не само представите за Земята, но, без да са предвиждали това последствие от своите пионерни начинания, съучастваха в изместването на нейния цивилизационен център от региона, където се бяха родили, към континента, който те първи от авангардната общност на държави, наследили Римската империя, откриха и проучиха. Благодарение на великите откриватели от Испания, Португалия, Англия и Франция фрагментираният свят се обедини и излъчи своите нови приоритети и водители.

В продължение на няколко хилядолетия след митичния всемирен потоп постепенно и разпръснато из места с благоприятен климат и ландшафт възникват множество ядра на локални култури, разрастващи се при благополучно развитие до обособени цивилизационни зони. От обединяването на част от тези зони, които са в относително близко съседство, възниква пояс, разположен под формата на дъга, простираща се, най-общо казано, по протежението на западната, южната и източната периферия на Евразия от Балтийско до Японско море. Бързото преуспяване на културите от този пояс се дължи преди всичко на близостта на лесно достъпни водни и сухоземни пътища по крайбрежието, които облагодетелстват обмяната на стоки и идеи, проникването на чужди влияния и предразполагат също така собствената им експанзия. Този земноводен коридор обаче съвсем не е единен и безпрепятствен. Всъщност, поради контура на брега той е накъсан на множество секции. Всяка от тях има своя обособеност, предполагаща културна, стопанска и комуникационна специфика. Основните бариери, пресичащи това трансконтинентално трасе със сърповидна форма, са две: 1. Провлакът между Азия и Африка при Синайския полуостров разделя Средиземно от Червено море и възпрепятства преките морски транспортни връзки между страните, граничещи с басейна на Атлантика и тези при Индийския океан; 2. Индокитай и неговият твърде удължен полуостров Малака, както и архипелагът в южния му край (Зондските острови), затрудняват общението по море между Индия и Арабия от една страна и Китай от другата. Именно тези междинни региони - Леванта и Малая - поемат ролята на посредници или пък възпират контактите между държавите, принадлежащи към северните крайбрежни зони на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. До края на ХV век основният дял от международната търговия (като изключим Копринения път, за който ще стане реч по-нататък) се осъществява по земноводната полоса (включително нейните речни разклонения) в покрайнините на Евразия с умерен, субтропичен и тропичен климат.

Трудно е да си представим историята на последното хилядолетие, ако викингите бяха успели да се укрепят в Северна Америка, достигната от тях пет столетия преди Кабот. Влошаването на климата и непригодните мореплавателни съдове, неприспособени за установяване на редовни комуникации през открития океан, отлагат усвояването на континента от европейците. Едва 450 години по-късно усъвършенстването на корабостроителството и навигацията дава възможност на католическите държави първи да започнат систематично проучване на световния океан. Португалия, Испания, Англия, а не след дълго и Франция, се впускат в експедиции, които им донасят много познания и опит - нови възможности за експанзия, която, за разлика от кръстоносните походи, не е посрещната от равностойна съпротива. Започва колониалната епоха, която ще даде неимоверно превъзходство на западноевропейските държави, извличащи ресурси от всички посоки на света.

Със заобикалянето на Африка потугалците преодоляват посредничеството на левантийците. Средиземно море престава да бъде основния път към богатствата на Изтока. Атлантика вече предлага достъп до Индия както на изток, така и на запад – към Индиите, където се разполагат испанците. По всичко изглежда, че тези две иберийски държави, поделили си с папска благословия световните пространства и осигурили си множество колонии още в първите десетилетия от агресивното им настъпление, сякаш ще бъдат бъдещите планетарни хегемони. Но съвсем набързо те пропиляват своите шансове. Какво се случва?

Географските дадености не произвеждат самостоятелно геополитически ситуации. Такива се формират и проявяват в непосредствена връзка с човешките възможности и мировъзрение. Светогледните позиции определят света, в който живеем, нашите разбирания за него са и наши способности за овладяването и използването му.Ето затова географските заложби се превръщат в стратегическо предимство само за тези народи, които могат да ги усвоят и употребят целесъобразно за усъвършенстване на собствената култура, за еволюционна промяна на представите им за Универсума и на способите за извличане от него на блага и предимства пред останалите народи.

През ХV век монополът установен от италийските държави (най-вече от Венеция и Генуа) в търговията между Европа и Изтока им дава изключителната възможност да получават значителни печалби от посредничеството при размяната на стоки между тези толкова различни помежду си икономогеографски региони. На това изобилие се дължи до голяма степен Ренесанса, но италианският културен разцвет от ХVI век е задънен в Средиземноморието. Въпреки че много италианци участват в експедециите при откриването на Новия свят (Христофор Колумб, Америго Веспучи, Джовани Кабото, станал известен като Джон Кабот, Джовани Верацано и пр.), цветущите италийски републики и княжества не получават достъп до океанските простори и постепенно са изпреварени в развитието им от атлантическите държави. Този пример пък е показателен, че дори и най-напредналата за времето си култура се нуждае от нови стимули и ресурси, за да се възпроизвежда и усъвършенства. Но дали това е достатъчно? От какво се обуславя историческия развой? Ясен отговор няма. Затова в настоящата поредица от статии ще направя бегъл и непретенциозен исторически преглед за това как играта на обстоятелствата съкруши амбициите на най-могъщите в новите времена колониални империи, които обхванаха земното кълбо в плетеницата на своето влияние, и завлече народите им в касапницата на множество кръвопролитни конфликти. Глобализацията противопостави в изтощителна многолетна геополитическа схватка модерните европейски нации и когато ожесточението достигна параметри, водещи към взаимно унищожение, противоборството изчерпи източниците на доминацията им и издигна на тяхното челно място една доскоро рядко заселена и слабо култивирана страна (чието разпокъсано автохтонно население дорине беше излязло от стадия на дивачеството) до ранга на свръхдържава от нов имперски тип, превърнала се в първия общопланетарен хегемон.

Притисната на ръба на Пиринейския полуостров, в самия край на познатия за европейците свят, Португалия от средата на ХIII век е призвана да търси изход от своята континентална изолираност. Реконкистата (отвоюването на полуострова от арабите) вече е оставена в тегоба и дълг на Кастилия, но едва през първата половина на ХV век един напредничав и предприемчив владетел – Хенрих (Енрике) Мореплавателя – предприема последователно изпълнението на географски присъщата за кралството му програма за проучване на източните брегове на Африка и на прилежащите срещу тях простори на Атлантическия океан. Неговите пионерни начинания са предоволно възнаградени още в края на същото столетие, когато португалските експедиции заобикалят Африка и достигат Индия като създават по пътя си множество търговски бази (фактории). Недалновидността на неговия наследник от този период обаче лишава Португалия от славата и предимството на първооткривател на Новия свят, където тържествува ревността на обединена Испания. Така се начева първият глобален геополитически сблъсък за подялба на световните пространства, оказал се фатален за Лисабон.
След експедициите на Диаш към Индийския океан и на Колумб към Американския континент, през 1493 г. Испания и Португалия с арбитража на Римската курия се споразумяват за зоните на експанзия при бъдещото проучване на задморските територии. Споразумението е  уточнено на следващата година с договора от Тордесиляс, а след околосветската експедиция на Магелан с договора от Сарагоса (1529 г.). Въпреки привидното разбирателство двете иберийски кралства влизат в постоянно съперничество в спорните погранични ивици на тези зони. Испания добива правото да завладява и експлоатира на запад Новия свят и островите в океаните покрай него, докато Португалия получава големия пай за времето си - Африка на юг от Сахара, Южна и Източна Азия, а също, поради неориентираност, й е отстъпена Бразилия. Скоро португалците изместват арабите (притиснати на север от османските турци) от търговията между Изтока и Европа. Вносът на стоки от Индия, Китай и дори Япония вече преминава през Лисабон. Периферната европейска държава изведнъж попада в центъра на световната търговия. Но тя няма необходимия потенциал, за да да задържи привилегированото си положение. През 1580 г. португалската династия се прекъсва. От династическата криза се възползва могъщият й съсед и в Лисабон влизат испански войски. На следващата година Португалия куриозно приема испанското владичество, запазвайки все пак своята обособеност заедно с колониалната си империя. Когато тя излиза от тази зависимост през 1640 г., в океана вече са се появили нови агресивни съперници. За няколко десетилетия англичаните и холандците успяват да изместят португалците от много от техните опорни пунктове, които, поради липса на демографски потенциал, те така и не са успели да превърнат в по-обширни колонии. Португалия запада до безперспективното ниво на второстепенна европейска сила.

Испания през ХVI век има зашеметяваща съдба. Първоначално откритията из Карибите и в Средна Америка не са особено обнадеждаващи. Изключително бързото нахлуване на север и на юг (за около половин столетие испанската империя се разпростира от Ла-Плата и Чили до Калифорния и Флорида) предоставя на испанците търсените резултати. С проникването към вътрешността на континента се разкрива неговия потенциал – залежи от ценни метали (предимно сребро), непознати за европейците селскостопански култури, обширни обработваеми земи. многобройно и подчиняващо се на завоевателите население. Благодарение на усъвършенстваното корабостроене и подобрените способи на навигация между Испания и двете Америки се установява постоянна транспортна връзка, чрез която техните ресурси систематично започват да изтичат към Стария континент. Испания става прекомерно богата страна. За сметка на това там запада собственото производство.

След края на Реконкистата от Испания с християнска надменност са прогонени онези от евреите и маврите, които отказват да приемат християнството. С този акт търговското съсловие значително намалява своето влияние в стопанския живот на страната, което до голяма степен разстройва отношенията със Средиземноморието, независимо от обширните владения в Италия, отварянето за християнското корабоплаване на Гибралтарския проток и походите за завладяване на Северна Африка, имали само частичен и временен успех. Приелите християнството мюсюлмани, известни като мориски, по-късно са подложени на нови гонения и изгнания. Тази недалновидна нетолерантност лишава Испания от множество производителни общности и съществено накърнява културното многобразие и свободомислието на полуострова. Но една друга проява на религиозен фанатизъм ще окаже много по-гибелно давление върху испанското развитие.

В началото на ХVI век кастилската династия се сродява с Хабсбургите. В 1516 г. крал на Испания става Карл I Хабсбург. Само три години по-късно той е провъзгласен за император на Свещената Римска империя (преобразила се по това време в Германска империя) под името Карл V. Така влиянието на Хабсбургите се разпростира из цяла Европа и макар Карл V да отстъпва управлението на австрийските владения на брат си Фердинанд, той продължава да е твърде ангажиран с делата в центъра на Европа. Испания, която дотогава без съмнения е страна ориентирана към моретата, е въвлечена в амбициите на една династия с твърде засилени вътрешноконтинентални интереси и стремеж към световна хегемония чрез доминиране в Средна Европа, където могат да се поставят под контрол сухоземните пътища от Изтока към Запада. Тази раздвоеност ще разконцентрира испанските усилия за усвояване на Новия свят, превърнат в придатък на хабсбургската европейска политика. Пропилява се възможността испанците бързо да създадат една нова цивилизация, обхващаща целия американски континент (особено неговите умерени ширини в Северното полукълбо), който притежава изключително благоприятно геостратегическо положение между Атлантика и Пасифика. Заражда се призракът на Рио Гранде.

Междувременно на 31 октомври 1517 г. един богослов на име Мартин Лутер, преподаващ Светото писание в университета във Витенберг, Саксония, заковава на черковната врата на храма в града прокламация с “95 тезиса против индулгенциите”. Последвалата религиозна и политическа разпра сред западното християнство ще раздели Западна и Централна Европа на две зони - северна (протестантска) и южна (католическа), които ще се съревновават според разкъсалите ги задълбочаващи се светогледни различия и произтичащите от тях обществени порядки. Лутер е религиозен пуритан, от когото не може да се очаква новаторско мислене. Сред мотивите за бунта му е и отрицанието на аристотелизма, застъпван в доктриналната и преподавателската дейност на схоластиците от Късното средновековие. Неговият революционен акт обаче ще възбуди процеси, които постепенно ще доведат до значително ограничаване намесата на Църквата в политическия живот и останалите светски дейности. Според лютеранското тълкувание на религиозността, наличието на божественото е въпрос на вяра и не подлежи на изследване от разума. Рационализмът следователно е призван да се насочи към изучаване на околния свят, да допринася за естествознанието.

Според друг изявен реформатор от тази епоха - Жан Калвин, спасението на човека е предопределено от божествения промисъл. В такъв случай способностите и волята на индивида са свободни за личностна реализация и осигуряване на достоен начин на живот приживе. Държавите, възприели тези сектантски учения и успели да ги отстоят, значително са облекчени от строгия католически догматизъм и настъпилата реакция спрямо еретичните предизвикателства, но също така се изплъзват от контрола на папската институция. Пътят за модернизацията и национализма е открит.

През 1520 г. Лутер е отлъчен от Църквата. На следващата година той се среща с Карл V във Вормс. След като еретикът отказва да се подчини и на светската власт, императорът издава едикт, с който осъжда неговото учение. Лутер обаче се обръща с призив към германските князе да реформират Църквата и да отхвърлят папската власт. Германия постепенно е въвлечена в религиозен конфликт, който пропълзява из целия континент. Карл V, чиито въжделения са за световна християнска империя, първоначално има превес във войната с протестантските владетели от Северна Германия, но впоследствие претърпява поражение, последвано от Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., утвърждаващ самостоятелността на германските държави и възприетото от тях протестантско учение. Войните, водени от него с Франция, Османската империя и в Германия почти непрестанно през четирите десетилетия на управлението му, разоряват Испания. На следващата година той се оттегля в манастир, а империята му окончателно се разпада на австрийски и испански клон. В Мадрид на престола се настанява синът му Филип II.

Филип II продължава разширяването на испанската колониална империя и дори през 1581 г. присъединява към нея земите подвластни на португалската корона. Към края на столетието Испания контролира около 1/5 от световните територии. Но Европа вече се опълчва срещу испанската мощ и търговски монопол. Франция и Англия разбират, че бързо трябва да компенсират дисбаланса в равновесието на силите и атакуват както метрополията, така и нейните владения и комуникациите между тях. Същевременно част от нидерландските провинции на испанските Хабсбурги се отделят с кръвопролитни брожения и не след дълго там се появява нов динамичен съперник в презокеанската търговия. Калвинистка Холандия ще се превърне през следващия век в най-важния европейски търговски и транспортен център, докато католическата реакция в Испания извежда като приоритет Инквизицията, изкоренила за дълго инакомислието, а с него и прогреса. Като връх на испанските неблагополучия, на Пиринеите се развихря невиждана по-размерите си инфлационна криза, станала известна като “революция на цените”, предизвикана от огромния приток на ценни метали от Америка. Обезценяването на големите приходи от Новия свят подрива и разстройва неефективната испанска икономика. Скоро нейните конкуренти от север, възприели буржоазния път на развитие, ще получат стопанско и военно превъзходство, след което поетапно ще изтласкат от световния океан стагниралата съсловна империя.

В края на ХV век държавите от Иберийския полуостров благодарение на новаторското мислене на техния управленски и стопански елит се впускат в авантюрата на презокеанското корабоплаване. Те стават първите господари на океаните. Ала неспособността им да се променят съобразно изискванията на разширяващия се и отварящ се посредством собствените им открития свят, ще ги лиши от преимуществата на благоприятното геостратегическо положение и предимството на първопроходци и след няколко столетия те отново ще се завърнат към състоянието си на периферни политически и военни фактори.

КАРТА
MAP

2. Първата глобална битка за океаните

През 1494 г. Испания и Португалия под егидата на папския авторитет  разпределят на сфери на влияние световните пространства извън Стария свят. Другите европейски държави, имащи излаз към океана, в съответствие с международното право от това време се оказват притиснати в Североизточния Атлантик. Реформацията обаче им дава възможност да оспорят монопола на римокатолическите галеници в проучването и усвояването на планетарното кълбо. Светогледите, които са актуални в определен период, вероизповеданията, идеологиите твърде често са оказват в пряка зависимост от икономическите интереси, тяхната пропагандна обосновка и политическата им реализация.
Подобно на Пиринейския полуостров, Британските острови имат географско разположение, което естествено влече към навлизане сред морската шир в западна посока. По-големият от тях - Велика Британия,  с благоприятната си в геостратегическо отношение близост до континента осъществява контрол върху корабоплаването между северното и южното крайбрежие на Европа, без да бъде особено уязвим от вражески сухопътни сили. В южната и централната част на този остров се формира държавата, която ще изгради най-могъщата морска империя на всички времена.
Англия до средата на ХV век все още контролира на континента множество френски провинции, а на Британските острови трайно е поставила под зависимост Уелс и Източна Ирландия. С утвърдените си по това време колониални традиции в края на столетието тя се включва в търсенето на пътища през океана. Първоначалните резултати от проучването на Северна Америка са обезсърчателни за англичаните, но през втората половина на следващия век те осъзнават значението на презокеанските комуникации както за колониална експанзия и експлоатация, така и за собствената им сигурност, и започват да изграждат мощен флот.
Още в началото на столетието на Реформацията английското духовенство се отклонява от католицизма. Две десетилетия по-късно, през 1534 г. “развратният” крал Хенри VIII скъсва с Рим и се провъзгласява за глава на англиканската църква. Временна реставрация настъпва при управлението на дъщеря му Мери I (Мария Тюдор), която дори се омъжва през 1554 г. за испанския престолонаследник Филип, заел скоро след това престола на баща си. Но в 1558 г., когато Англия губи последното си европейско владение – Кале, тя умира и се възцарява природената й сестра Елизабет. Елизабет I решително ще възприеме реформизма, за което ще бъде отлъчена от Римокатолическата църква. Разривът с папската институция ще позволи на Англия да не се съобразява с испано-португалския приоритет при завладяването и усвояването на новооткритите земи. Започва първата всесветска битка за океаните.
За краткото време на “медения месец” в отношенията между Англия и Испания английските търговци навлизат свободно в Карибието и го опознават. Когато стават нежелани там, на тяхно място залочват да се подвизават английските пирати. Особено дързък е каперът Франсис Дрейк. Пиратските действия са оценени от Елизабет I като възможност да бъдат разстроени испанските комуникации. През 1572 тя възлага на Дрейк тази задача. Пет години по-късно той преминава през Магелановия проток в Тихия океан и ограбва множество испански градове по западното крайбрежие на Южна Америка. Впоследствие се опитва да открие североизточен път към Атлантика и достига до днешния Ванкувър (Канада). Там се отказва и е принуден да извърши второто след Магелан околосветско плаване. По пътя си минава през Филипините и Островите на подправките (Молукските о-ви), където сключва изгодни договори за износ на подправки и след тригодишно пътуване триумфиращо се завръща в родината си. Географските и търговски секрети на иберийските кралства са разкрити.
През 1585 г. Дрейк отново се отправя към Средна Америка и опустошава крайбрежието при залива Маракайбо, Флорида и о. Испаньола (Хаити). Той ограбва личното съкровище на Филип II, който е почти разорен. Междувременно Елизабет се ангажира в антииспанска коалиция с унията на въстаналите северни провинции на Нидерландия. Ответната реакция на Испания срещу английския държавен бандитизъм е подготовка за превземането на Британските острови. От Мадрид активно подпомагат ирландските бунтовници католици, а Филип II се решава да нахлуe в Англия по море половин хилядолетие след Вилхелм Завоевателя. Извършва се колосална работа за събирането и изграждането на огромен флот. В разгара на подготовката обаче Дрейк изненадващо напада пристанището Кадис и унищожава голяма част от корабите, съоръженията и запасите за предстоящия поход.
Въпреки загубите, през 1588 г. в Лисабон се съсредоточава една от най-големите флотилии за времето си, прочула се с наименованието “Великата” или “Непобедимата армада”, а тогава назовавана “Щастливата”. С пренасяната от нея двадесетхилядна армия тя мудно се отправя към нидерландското пристанище Дюнкерк, откъдето трябва да поеме и испанския корпус, разположен в тази провинция, готвейки се да дебаркира в устието на река Темза пред Лондон. Успешният десант би решил съдбата на непокорната кралица, имаща твърде много вътрешни врагове. Армадата обаче е пресрещната в Ла Манша от многоброен и повратлив английски флот, който й нанася загуби и разстройва тактическите й замисли. Тя се добира до залива на френското пристанището Кале срещу английския бряг при Дувър, където испанците се надяват да дочакат нидерландския корпус. Без да изчаква, Дрейк, назначен вече за вицеадмирал, изпраща няколко подпалени кораба към струпаните на едно място разнобразни испански морски съдове. За да не бъде изпепелена, многобройната флотилия панически се разпръсва. Оттегляйки се безредно на север, тя отново е пресрещната от маневрените английски кораби, нанасяйки й поражения. Целта е пропусната и освен това, навлязла в Северно море, армадата е постигната от жестоки бури, които потапят над 40 от корабите й. Останалите се завръщат в Испания, заобикаляйки Британските острови. Филип е сломен. Преследван от злополучната участ на баща си, през следващото десетилетие той подготвя още две армади и довежда страната си до нов финансов банкрут, с какъвто е и започнало неговото управление. Първата от тях е подпалена от англичаните в Кадис, а втората е сполетяна от страхотна буря на път за Англия и за сетен път се завръща безславно. Скоро след това Филип II умира. Последната утеха на този аскетичен владетел, ревностен католик, устройвал аутодафета, в които са изгорени хиляди протестанти, вероятно е бил неоспоримият факт, че английската кухня остава твърде безвкусна в сравнение с испанската.
След осъзнаването през ХV - ХVI в. на изключителното значение на съобщенията през Атлантика и другите открити морски пространства за промяна на геополитическите и стопанските реалности в света, през ХVII в. се начева първият глобален раздор и надпревара за проучване и доразпределяне на неусвоените все още територии и най-вече за преразпределение на зоните на влияние и изместване на първопроходците Португалия и Испания от ключовите райони, предпоставящи по-нататъшна експанзия. Същевременно в Европа настъпва застудяване на климата, което се отразява неблагоприятно на земеделието. В тази епоха започва и демографски преход, характеризиращ се с бързо увеличаване на числеността на западноевропейското население поради нарастналата продължителност на живот. Съчетаването на тези и ред други фактори възбужда миграционните нагласи сред жителите на Стария континент и Новия свят добива социална значимост като “Обетована земя”, приемаща аутсайдерите и авантюристите, за да им даде нови възможности и перспективи. Преселването на значителна част от европейците в колониите наистина ще им позволи да се реализират на попрището на пионери и разпространители на ценностите и достиженията на Западната цивилизация.
Експлоатирането на колониите се оказва доходно дело за частните предприемачи. Навлизането на северноевропейските народи в екзотичните страни и южните морета се осъществява предимно от сдружения на търговци и производители, които търсят както нови пазари, така и обилни източници на евтини суровини. Те организират множество експедиции и поемат инициативата за устройване на фактории.  Буржоазните прослойки се явяват движещата сила на колониалната кампания и възприемат модерни подходи при осъществяването й. По това време испанските колонии се бюрократизират и затварят за външния свят.
Освен англичаните и французите през ХVI - ХVII век в новооткритите  морета навлизат холандци, немци, датчани, шведи. Особено активни са мореплавателите на получилите независимост северни провинции на Нидерландия, чийто съюз  успява да надделее военно над Испания. Холандия има развито корабостроене и корабоплаване, просперираща манифактурна текстилна промишленост, търговски и лихварски традиции и капитал. Амстердам наследява Антверпен (останал в испанската част на Нидерландия) като най-голям пристанищен и комерсиален център на континента.
Усещайки слабостта и уязвимостта на португалската колониална империя, попаднала под испанска зависимост, холандците масирано нахлуват в португалската зона и създават в близост до португалските бази свои кантори, а в някои ключови пунктове ги изместват. Източна Бразилия, Западна и Южна Африка, Мавриций, Южна Индия, Цейлон, Малака, Ява, Тимор, Молукските о-ви, Формоза са само най-важните обекти на проникването им в португалската сфера на влияние. Те навлизат и в испанската зона, предимно в Северна (където основават днешния град Ню Йорк) и Средна Америка, предизвиквайки дори бунтове на местното население срещу испанската корона. Техните мореплаватели проучват океаните от северните покрайнини на Атлантика до южните простори на Пасифика и откриват множество непознати земи, между тях Австралия и Нова Зеландия. Холандците, макар и за кратко, стават новите повелители на моретата като в единодействие с англичаните изтласкват до голяма степен заварените им стопани.
В 1640 г. Англия и Холандия подкрепят въстаническите брожения в Португалия и възцаряването на нова династия, за да излезе империята извън суверенитета на испанската корона. Мадрид се лишава от контрола върху колониалната мрежа в източното полукълбо и повсеместно заема отбранителна позиция спрямо динамичните си конкуренти. Холандците влизат в съюз с португалците, които са останали без собствена флотилия, и закономерно с мира от 1648 г. демаркационната линия в Тихия океан, установена от 1529 г., вече разграничава Испания с Холандия. Англичаните, които още в средата на ХII век подпомагат с малка флотилия португалците да отвоюват Лисабон от маврите, а от 1386 г. имат договор за сътрудничество в корабоплаването и търговията с периферното европейско кралство, също се ангажират с неговите дела и все повече започват да го възприемат като бъдещ придатък и проводник на собствената им колониална политика.
След неуспешна война с калвинистка Шотландия, от 1642 г. Англия е въвлечена в антимонархическа гражданска война. Първоначалното разстройване на държавните дела поради размириците скоро е изместено от нарастваща мощ и агресивност. Диктаторът Оливър Кромуел обединява Англия, Шотландия и Ирландия в унитарна държава. При неговото управление се издава Навигационен акт, според който целият внос в страната трябва да се извършва с английски кораби. Този монопол е оспорен от Холандия, но при военното й противопоставяне след поредица поражения в няколко морски сражения нейните брегове били блокирани и тя е принудена да отстъпи.
При Кромуел се начева нова колониална политика на активно поддържане от държавата на колониалните инициативи на предприемаческите сдружения. Изпратена е флотилия, която отнема от Испания остров Сент Яго (Ямайка), а още преди тази експедиция вече са овладяни Барбадос, Бахамите, Бермудите. Сключени са търговски споразумения с Дания и Швеция за допускането на английското корабоплаване до Балтийско море. Договор с Португалия я поставя фактически под английска зависимост. Провежданата всестранна протекционистка политика показва предимствата на етатизма при стимулирането на националните икономики от капиталистически тип.
През втората половина на века противоречията между Холандия и Англия, които доскоро били партньори, се задълбочават. По това време холандският флот е най-многобройния в света, холандското корабоплаване обслужва преобладаващия дял от презморския превоз на стоки и хора и дори негови военни кораби охраняват френските търговски съдове. Всичко това предизвиква нарастващо раздразнение сред политическите среди и предприемаческите слоеве на островното кралство, където след буржоазния преврат бързо нараства фабричното производство и се засилва търсенето на пазари, докато холандската манифактурна индустрия постепенно изостава. Същевременно финансовият министър на Франция Колбер започва да провежда политика за стопанското укрепване на страната и издига високи митнически бариери пред вноса на сукно, което идвало предимно от Холандия и Англия. Той се стреми Франция също да се превърне в колониална империя и естествено се опитва да уязви малката нидерландска държава. Холандия изведнъж се оказва изправена пред двама могъщи противници, което е непосилно за нея.
След поражението в сблъсъка с Кромуел, холандците са притиснати от морския си съсед. Отнети са северноамериканските им владения с център Нови Амстердам, преименуван на Ню Йорк. Отваря се втора морска война, при която англичаните опожаряват през 1666 г. край един от холандските острови 140 морски съда на противника. Войната се води с разменен превес и завършва с взаимни отстъпки като холандците дори си възвръщат правото да посредничат в търговията на островната държава. Пет години по-късно Франция организира антихоландска коалиция, в която влиза и Англия. Силите по море са изравнени, ала френската армия с бърз марш нахлува и окупира Амстердам. Тогава холандското правителство излиза с призив към съотечествениците да разрушат дигите към морето и да наводнят голяма част от страната си. Пред тази непреодолима преграда окупаторите са принудени да се оттеглят, но изтощението от поредицата конфликти подрива водещите позиции на Нидерландия в световното корабоплаване, търговия и колониално дело. Англия заема нейното място на първостепенна морска сила.
Съвременното разпределение на сушата по повърхността на земното кълбо е сравнително по-равномерно от състоянието при предходни геологически ери. Двата основни сухоземни къса - Афроевразия (4/7 от сушата) и Америка (2/7) са поместени донякъде срещуположно в меридионалните полукълба като между тях се простират обширни трудно преодолими океани. Най-малкият от тях, обхващащ Арктика, е непроходим поради целогодишната си обледененост. Средният - Атлантическият - заемащ четвърт от водната площ на планетата, е разсечен от широки и бързи течения, докато Тихия океан се разстила върху половината от морските пространства и се характеризира със силните си щормове.
Ако в древните исторически епохи цивилизационните пулсации до голяма степен са се разгръщали в крайбрежните райони на континентите или пък в недрата им в географски зони, предполагащи бързото придвижване и усвояване на техните природни ресурси,  то през Новото време, настъпило след 1492 г., световните политически и икономически средоточия на интереси и напрежения все повече се отклоняват към океаните, които препятстват общенията, но позволяват на технологично напредналите общества да установят редовни комуникации и обмен между различните култури, развиващи се своеобразно из разнообразните сухоземни формирования. Естествено, в началната фаза на тази епоха, продължаваща и до днес, Атлантическия океан се оказва възлов в глобалните отношения. Дали през Третото хилядолетие от съвременното летоброене Пасифика ще го лиши от средищната му свръхзначимост, бъдещето ще покаже.
Когато Америго Веспучи осъзнава в началото на ХVI в., че откритите от Колумб Индии нямат нищо общо с Индия или с Източна Азия, в Толедо (тогавашната столица на Испания) бързо се ориентират да продължат издирването на пряк път през Западното полукълбо към най-големия и богат материк. Откривателят на Бразилия Висенте Пинсон (достигнал я три месеца преди Кабрал) се впуска през 1508 г. в проучване на моретата и земите, прилежащи зад Карибските острови, и се опитва да намери в района на Централна Америка свободен път на северозапад, но географските реалности се оказват  разочароващи. През следващото десетилетие издирването продължава на юг по протежението на бразилския бряг, но и тук сушата препятства плаването в западна посока. Междувременно, през 1513 г. конкистадорът Васко Балбоа пресича Панамския провлак, достига до западния му бряг и съглежда необозримия океан оттатък, който се оказва толкова близък по суша и така отдалечен по вода. Все пак в края на 1520 г. Фернандо Магелан преминава през протока между южния връх на континента и остров Огнена земя.   Преодолявайки го, експедицията навлиза в спокойните води на океана на запад от Америка, наречен прибързано Тихи. Дълго време този маршрут е известен и използван само от испанците, докато Дрейк не го открива половин столетие по-късно, а едно десетилетие след него околосветско пътешествие извършва и Томас Кавендиш.  В началото на ХVII век Америка заобикалят холандците, които дори минават на юг от Огнена земя през бурните води на пролива, проучен за пръв път от Дрейк. Въпреки че става общоизвестен, този воден път остава предимно с регионално значение за обслужване на западното крайбрежие на Америка поради обширността на Тихия океан и отдалечеността на Азия от южния край на Новия свят.
Северноевропейските държави проявяват особено голяма настойчивост в търсенето на свободен морски път на север от Америка и Евразия, чрез който да се избегне заобикалянето на Африка и Южна Америка при пътуванията към Източна Азия, която, при все огромните си богатства, бива прекалено недостъпна и се усвоява със забавени темпове. През първата половина на ХVI в. две френски експедиции, на Джовани Верацано и на пирата Жак Картие, се опитват да достигнат Китай, плавайки през северните ширини, но това се оказва невъзможно. След тях най-упорити са английските мореплаватели (Фробишър, Дейвис, Хъдсън, Байлът, Бафин и др.), които, освен да проучат североизточните канадски брегове и архипелага около тях, не постигат по-голям напредък. Въпреки неуспехите, въпросът за Северозападния морски път не престава да бъде актуален и спорадично ще се поставя през следващите столетия, за да получи своето окончателно, ала незадоволително разрешение чак в началото на ХХ век.
Интензивно бил проучван и Североизточния морски път. В средата на ХVI век английска флотилия водена от адмирал Уилоуби се впуска в авантюрата да заобиколи Евразия от север неподготвена за арктическите студове и замръзва при Колския полуостров. След тази трагедия още няколко английски експедиции пробват да се промъкнат между ледовете и брега, от които тази на Хенри Хъдсън достига най-далеч, ала съвършенно недостатъчно за да постигне целта си. Холандецът Вилям Баренц също намира смъртта си в северното море, което ще получи неговото име. Впоследствие тази задача е оставена в изпълнение предимно на руснаците и скандинавците. Изходът от усилията да се заобиколи Евразия през Северния ледовит океан е твърде сходен с резултатите от проучването на Северозападния морски път, но за него нещо повече в някоя от следващите статии.
Опитите за откриване на пряк път към Тихия океан се превръща в мъчителен неуспех за колониалните сили.  Едва с прокопаването на Суецкия и Панамския канал страните от Северния Атлантик получават достъп до сравнително по-къси маршрути към водите на Пасифика и неговите брегове. Географското разположение на Америка се оказва изключително препятствие за връзките между двата велики океана, както и за съобщенията по море между източното и западното й крайбрежие. Все пак именно в това разположение се състои нейното стратегическо предимство.

КАРТА
MAP

3. Въздигането на континенталните сили

Географската среда е хлабава матрица, в чиито разпуснати рамки се проявява разнообразието на моделите на поведение на човешките общности, реализират се техните проекти за оцеляване и усъвършенстване според мирогледите и практиките на тези общества. Ландшафтът е не само сцена (подложка) на социалните процеси, но понякога заема и активна позиция при определянето на историческия развой. Все пак основните компоненти на ландшафта - разположението на сушата и нейният релеф - имат крайно пасивно присъствие в антропосферата и именно поради това някои геополитически анализи, които им отдават първостепенно значение в обуславянето и динамиката на международните отношения, предизвикват продължителни и поляризирани в оценките си дискусии. Самият аз съм умерен привърженик на геополитическите доктрини, но и отрицател на превишаването на значимостта на географските фактори. Комплексното разглеждане на проблематиката ни препраща към един неминуем извод: ясен и краен отговор за произхода и същността на историческите събития е невъзможен, всяко тяхно аргументирано обяснение съдържа съвременна основателност.
Материците и прилежащите им острови са сухоземни късове, които съществено разпокъсват водната обвивка на планетата, но съставляват по-малко от 3/10 от нейната повърхност. Останалите повече от 7/10 се падат на морските пространства, което е показателно за обременяващото им давление върху световните комуникации и препятстването на евентуални намерения за осъществяване на глобален контрол. Засега обаче континентите, при достигнатия към настоящия момент уровен на цивилизованост, представляват основно място за населяване, за добиване на суровини, за стопанско и културно възпроизводство, като междудържавните разпри все още са предимно за сухоземни територии и в значително по-малка степен за водни, които са трудно усвоими. Континентите дълго след нашето време ше представляват главна геополитическа цел, докато владеенето на океаните ще остава средство за постигането на доминиране спрямо сушата и нейните обитатели. Поради това разнобоят, който се наблюдава в геополитическите хипотези във връзка с преценяването на влиянието на тези географски фактори, е по отношение на значимостта на вътрешните и периферните зони на континентите при налагане на регионална и глобална хегемония, но въпреки хиперболизирането на едната или другата доминанта, те не трябва да се отделят от конкретната историческа обстановка, така че не биха могли да имат приписваното им абсолютистко давление върху политическите реалности.
Преобладаващата част от ивицата по протежение на крайбрежието на световната суша е леснодостъпна откъм морето. Областите, граничещи с това гостоприемно крайбрежие, представляват хинтерланд на морските пътища. В някои участъци обаче акостирането на плавателни съдове е затруднено или направо невъзможно. На други места брегът не предразполага към съобщения с прилежащите му във вътрешността на сушата райони, които от своя страна някъде са твърде неблагоприятни за живот и са рядко заселени, за да имат активни отношения с останалия свят. Тези региони са дотолкова изолирани от глобалните водни съобщения, колкото и вътрешните континентални пространства, към които не водят удобни за корабоплаване реки, езера, канали, както  и сухопътни трасета проправени покрай тях. Обширни територии пък имат излаз към замръзнали през по-голямата част от годината морета, което препятства приобщаването им към международната търговия, осъществимо най-лесно чрез пряк достъп до океанските транспортни потоци. Обединени от своята изолираност спрямо световните комуникации, изброените разнолики зони образуват относително затворени континентални конгломерати, като тази изолираност им налага забавен ритъм и по-различни форми на общуване в сравнение с отворените към моретата провинции. Това ги прави устойчиви спрямо настъпващите от континенталната периферия ерозиращи установения ред промени, но те са слабо възприемчиви към влиянията на обновителните градивни пулсации, често предизвикващи тяхната реакция, разпростираща се опустошително към районите откъдето са дошли. Континенталните ядра притежават естествени заложби за поддържането на консервативни обществени структури, които балансират непредотвратимата социална изменчивост.
Между континенталната периферия и ядрото има множество разнообразни по своя ландшафт междинни зони, някои от които притежават характеристики, даващи им преимуществото да бъдат посредници, а ако имат качества за осигуряване на естествена защита, в определени исторически периоди те се явяват като зони-протектори, доминиращи над останалите пространства. Твърде често империите са се зараждали в тези региони или възходът им е започвал с овладяването на зоните-протектори.
Евразия, най-големият материк, е обречен дори от географското си разположение и съответстващите му климатични особености да притежава най-обширната вътрешноконтинентална зона, обхващаща няколко географски пояса, но в преобладаващата си част с условия неблагоприятни за населяване. Възможно е в предисторическата епоха тук да са се зародили някои ранни цивилизации, все още слабо проучени, ала последващи климатични катаклизми и отдалечеността от водните пътища в периода на тяхното усвояване са деградирали местните културни общности. Затова пък именно от Централна Азия в продължение на хилядолетия мощни миграционни потоци се устремяват на запад, на юг и на изток, което дава основание тя да бъде определяна като “камера на народите”. В самия й център тя е разсечена от пояс на степи и лесостепи, през който номадите прониквали безпрепятствено чак до Централна Европа, станал известен в историческите изследвания за този период като “път на народите”.
На юг от степния пояс се простират пустини и полупустини, през които преминавал най-важния търговски маршрут на региона, свързващ източното със западното крайбрежие на Евразия. “Пътят на коприната” спомагал местните стопански общности да контактуват с Китай, Леванта и Европа. Тяхното икономическо и военно западане в края на Средновековието довежда по същите пътища войските на две велики империи, които овладяват континенталната сърцевина на Азия, създавайки си дълбок и сигурен тил.
Европа, която в западната си половина фактически представлява един по-голям израстък (полуостров) на Евразия, е с ясно разграничени континентална и периферна зони. Интересното е, че първата от тях е просечена от водни пътища, предимно по широки плавателни реки, и има излаз на морета в различни посоки, а във втората зона може да се набележи сърцевинна област, която поема функциите (макар не толкова ясно изразени) на вътрешноконтинетално ядро. Тази примесеност и разнообразност на географските фактори дава безспорни геостратегически преимущества на Стария континент, които се проявяват и до днес.
През първата половина на ХIV век в Източна Европа се начева възходът на нейните последни средновековни империи – Османската и Руската. За две столетия турците устремно овладяват значителна част от Средиземноморието и в 1529 г. тяхната армия обсажда Виена. Московското княжество първоначално нараства с по-бавни темпове, но когато османците достигат центъра на Европа, то вече граничи с васалното на Цариград Кримско ханство и скоро след това е провъзгласено за царство. Двете млади империи препречват пътя по суша на останалите европейски държави към Изтока. В епохата на Великите географски открития, когато европейските страни с излаз на Атлантика проникват свободно из другите континенти, преобладаващата част от европейските народи са ограничени както от запад, така и от изток, и са възпрепятствани да се впуснат в колониална експанзия. Задушаването им в тази прегръдка ще доведе до нарастване на ожесточението през следващите векове на модернизация и националистичен подем.
Междувременно Русия при Иван IV Грозни постига забележителни успехи, разгромявайки Казанското, Астраханското и Сибирското ханство, с което си отваря пътя към Кавказ, Средна Азия и Далечния Изток. Тя заема територията на източноевропейската протекторна зона и това до голяма степен предопределя по-нататъшното й разширение. Въпреки последвалите размирни десетилетия, до средата на ХVII век казашки отряди проучват и подчиняват на Москва Сибир, Забайкалието и Приамурието (предадено по-късно на Китай). Русия става първата държава в Евразия, която добива едновременно излаз към Атлантическия океан (през Архангелск) и на Тихия океан (през Охотск). Разстоянията между тези пристанища обаче са огромни, а удобни търговски пътища не съществуват. Едва след четири столетия СССР ще съумее да се възползва от това огромно стратегическо предимство.
 По същото време католическа Полша и протестантска Швеция се намесват в раздорите за руския престол в опит да поставят Царството под своя зависимост. Техният неуспех предпоставя бъдещото поглъщане на източните им провинции от възмогналата се евразийска империя. Източноправославното християнство успява да се съхрани като доминантен политически фактор, а Москва става действителен приемник на Константинопол като поема месианската роля за защита на православните народи.
Османската империя, чието ядро заема западноазиатската протекторна зона, простираща се от Анадола до Червено море и Персийския залив, не успява напълно да се възползва от доминантната позиция, за да разшири владенията си към богатия Изток. По суша нейното настъпление е възпряно от Персия, а по море турците са разгромени от португалския флот и са принудени да се откажат от арабското наследство в Индийския океан, което възпрепятства проникването на тяхното влияние сред източните мюсюлмански общности, въпреки възстановяването на института на Халифата.
В 1526 г. турците присъединяват Южна и Централна Унгария. Западните и северните остатъци от кралството на маджарите спешно се присъединяват към австрийските владения на Хабсбургите, към които по същото време са включени още Чехия, Моравия и Силезия. Срещу Османската империя вече противостои мощна източногерманска държава, готова да възпре турското проникване в Централна Европа и да премине в контраофанзива. Но Хабсбургите са ангажирани и в другия значителен религиозен сблъсък на епохата, между католиците и протестантите, в който върхът на напрежение е достигнат през първата половина на ХVII век, когато избухва първият общоевропейски конфликт - Тридесетгодишната война. Оформилите се хабсбургска и антихабсбургска коалиция са въвлечени в продължителни кръвопролитни военни действия из територията на цялата Свещенна Римска империя и съседните й държави. Поражението на Хабсбургите слага край на техните стремежи за световна империя и утвърждава разпокъсаносттта на германското пространство, заемащо територията на централноевропейската протекторна зона. Най-многобройният европейски народ не успява да концентрира своя потенциал и усилия в началния етап на глобалната геополитическа надпревара. На континента след Тридесетгодишната война инициативата преминава в ръцете на Франция.
Хабсбургите, независимо от неуспеха в Тридесетгодишната война и от прекъсването на династията им в Испания, успяват да се укрепят в района на Горния Дунав и след последната обсада на Виена от 1683 г., приключила катастрофално за османците, австрийците провеждат бърза антимохамеданска офанзива към среднодунавските страни. В началото на ХVIII век те вече са отвоювали бившите унгарски владения, а крайните им погранични придобивки са северните сръбски райони около Белград и най-западните области на Влашко и България – Олтения и Моравско. След две десетилетия тези провинции все пак са върнати под управлението на Цариград, а Дунавската империя преустановява настъплението към Балканите, но непрестанно заявява своя интерес към западната половина на полуострова. Династическата криза при наследяването на престола от Мария Терезия (предизвикала войната за австрийското наследство), унгарското национално движение, Наполеоновите войни, неуверените реформи и социалните размирици подронват боеспособността на югоизточните немци. Въпреки това Австрия заема обширни пространства в средата на Европа, което я нарежда между най-значителните континетални сили.
През ХVII век превъзходството на Западната цивилизация става все по-явно и натрапчиво. Манифактурната организация на производство, формирането на световно колониално и търговско пространство, чрез което се осигуряват пазари и се извличат суровини на минимална стойност, както и навлизането на теоретико-експерименталния подход при усъвършенстване на технологиите, създават първична индустриална база и полагат основите на буржуазното общество в Европа. Провежданата политика на меркантилизъм поощрява натрупването на капитали и инвестирането им за развитие на собственото стопанство, защитава вътрешния пазар чрез система от митнически ограничения и стимулира износът на стоки, въвежда регулация на икономиката. Протекционизмът е новата вълна в държавното управление.
Същевременно демографският преход, наченат в този период, осигурява нарастващия пазар на труда и свободен човешки ресурс за експанзионистка политика. Навлизането на всеобщото образование повишава уменията на населението и неговата подготвеност да се справя със сложни задачи при социалната и трудовата му реализация. Популистките настроения обхванали народите възбуждат националистически движения. Жителите на Стария континент придобиват самочувствие на повелители на планетарните дела и са обхванати от чувство за расово и национално превъзходство. Ползвайки се от преимуществата на буржоазния възход християнските държави осъществяват повсеместно настъпление във всички посоки.
По време на войната за австрийското наследство се въздига нов  претендент за надмощие в германското пространство – Кралство Прусия под управлението на Фридрих II.  Североизточните немци бавно се възстановяват след краха на Тевтонския орден и на неговия прекършен в 1410 г. поход на изток. Все пак при Фридрих  Велики те не само превъзхождат военно Австрия, но заедно с нея и с Русия започват подялбата на Полша, която не удържа средищното си място между Източна и Западна Европа. Русия и двете източногермански държави добиват обща граница от Днестър до Балтика. Империалистическото концентриране на територии събира челно три колоса, чийто сблъсък е неминуем. Дали Европейската война би могла да започне стотина години по-рано? Бонапарт променя логиката на геополитическото уравновесяване.
В известен смисъл Русия също е допустимо да се приема за източна държава на германите, доколкото варягите, основали Киевска Рус и дали династията на Рюриковичите, произхождат от древните германски племена. Още от времето на остготите германите се стремят да проникнат дълбоко на изток в търсене на нови пространства за населяване и винаги са били отблъсквани, освен при управленческото им инкорпориране сред източните славяни през IХ век. През Новото време немците отново насочват своята експанзия към Източна Европа, но успехите им са свързани предимно с мирна миграция и сътрудничество с местните народности и руската държава.
В началото на ХVIII век младият цар Петър І предприема широка кампания за модернизация на Русия, подпомаган от западноевропейски експерти. Рязката промяна на културната ориентация предизвиква реакция, съпроводена от множество изстъпления. Междувременно са постигнати значителни външнополитически успехи, което подпомага обновителните процеси. Победоносните войни срещу Кримското ханство, Швеция и Персия отварят за Русия излази към Балтийско и Азовско море (загубен от 1711 до 1739 г.), която също така придобива, макар и временно, цялото западно и южно крайбрежие на Каспийско море. Столицата е преместена в дъното на Финския залив в новопостроения Санкт Петербург. Русия се отваря към света.
Последвалото преобразяване на провъзгласената през 1721 г. за империя руска държава от вътрешноконтинентална страна в значителна военноморска сила е затруднено и колебателно. Балтийско и Черно море са затворени от проливи, препятстващи свободното корабоплаване към тях. От контролът върху тези проливи са заинтересувани всички колониални метрополии, които не желаят да допуснат нов мощен съперник в топлите морета. Именно затова в завещанието на Петър І (независимо дали то е автентично или фалшиво) се говори за необходимостта от завладяването на проливите към Средиземно море, обсебването на левантийската и индийската търговия, поддържането на враждебност между европейските държави, които да се самоизтощят в собствените си разпри. Та това е една присъща програма за всяка империалистическа политика, без значение дали е действителна или мнима. Такива са изискванията на геополитическата надпревара, превърнала се в основен фактор за прогресивния, ала в много отношения антихуманен развой на човешката цивилизация.
При Екатерина ІІ империята окончателно съкрушава Кримското ханство и присъединява Северното Причерноморие. Флотът, плаващ под флага с двуглавия орел, навлиза в Средиземно море и океаните. Разширява се излазът и към Балтийско море. Самата царица е немкиня и внедрява в руското управление, стопанство и култура много свои сънародници, които потвърждават нагледно големия потенциал и ползите от сътрудничеството между народите, заемащи двете европейски протекторни зони. Междувременно Русия се разпростира и на трети континент - Северна Америка - в резултат от усвояването на Аляска.
В средата на ХVII век Китай, заемащ източноазиатската протекторна зона, e завоюван от северния си съсед – манчжурската държава. Войнствената манчжурска династия Цин настъпва към вътрешността на Азия, присъединявайки последователно Монголия, Тибет и Източен Туркестан (Джунгария и Кашгария), като в средата на следващото столетие границите на Поднебесната империя достигат до езерото Балхаш. Корея, Виетнам, Бирма и хималайските княжества са поставени под китайски васалитет. От Алтай до Тихия океан Руската и Китайската империя добиват обща граница, споровете по която стотина години не са особено съществени, и двете държави опират гръб една в друга, за да съсредоточат силите си на други направления. В 1757 г. манчжурите затварят Китай за достъпа на чужденци и се изолират на континента с надеждата сами да управляват богатата самозадоволяваща се страна.
Франция, която стотици години последователно гризе западните германски провинции, успешно балансира надмощието на Хабсбургите чрез разнообразни коалиции, докато при войната за испанското наследство най-после успява да осигури тила си като издига царстващата в Париж династия на Бурбоните на испанския престол и впоследствие сключва “семеен” военен съюз с Испания. Ала тогава Великобритания разгромява новите съюзници в Седемгодишната война (1756-1763 г.) и французите загубват повечето от своите колониални владения. Париж е ограничен да действа предимно в рамките на Европа. Рядък шанс за реванш срещу англичаните му предоставя войната за независимост на североамериканските колонии, когато Франция и Испания се опитват да унищожат британското световно господство. Подготвя се нахлуване в Англия, която междувременно изпада в пълна международна изолация, и се планира отнемане на колониите й, но в крайна сметка Бурбоните не постигат решителен успех, подобно на Хабсбургите през ХVI век.
Глобалният геополитически сблъсък предизвиква социално напрежение от огромното мобилизиране на силите и същевременно стимулира икономиката, в която етатизмът - протекцията и регулацията от страна на държавата - заема водещо място. Активизират се технологичната надпревара и научните проучвания. Предизвиква се разместване в социалната стратификация от излизането на преден план на прослойки, заети с индустриалното производството и неговото усъвършенстване. Урбанизацията намалява сервилността към господстващата класа, обвързана предимно със земевладеенето и аграрното производство. Аристокрацията, духовното съсловие и монархическата форма на управление изпадат във функционална криза. Поради необходимостта от възприемане на догонващи, компенсаторни модели от изоставащите в колониалното дело модерни държави у тях назряват условия за извършване на социален преврат.
В 1789 г. започва нов етап в глобалната геополитическа надпревара - епохата на всеевропейско противопоставяне за установяване на световен ред и налагане на планетарна доминация. Френската революция неочаквано се оказва изключително силен фактор за сплотяване и мобилизиране на нацията, която се възправя сама срещу европейските сили. Военният и политически гений на Бонапарт насочва тази енергия за постигане на континентална и световна хегемония. След като се налага над антифренската коалиция, възглавявана от АВстрия, той се отправя с експедиционен корпус към Египет, за да заеме ключовия район на Леванта и да застраши британските колонии и комуникации в Индийския океан. Неуспехът на тази експедиция го кара да планира пряка атака срещу островното кралство. Разгромът на френскоиспанския флот при Трафалгар в 1805 г. потвърждава проклятието на “Непобедимата армада”.
В съюз с Русия, вече като император, Наполеон І установява пълна континентална блокада за английската търговия в опит да изтощи британската икономика. Той контролира и преустройва Европа в безпрецендентна имперска система, превръщайки Франция в протектор на европейските народи.
Английските интриги успяват да разстроят съюза между двете велики телурократични сили, но изискванията на геополитическото съревнование рано или късно неминуемо биха ги противопоставили. Необмисленият поход на Наполеон І във вътрешността на руското пространство довежда до крах най-бързия имперски възход след този на Александър Македонски. Провалът на Наполеон Бонапарт дава основание на неговите противници да го определят като един от големите Антихристи, ала всъщност той е първият държавник  съумял да постави на върховно изпитание тенденцията, налагаща последователно от средата на ХVІІ век англосаксонското световно господство.
След 1815 г. Европа е заградена от безспорните фаворити на антибонапартистката коалиция - Русия, доминираща при телурокрациите, и Великобритания, единствената реална таласократична световна сила. Австрия, Франция и Прусия излизат изтощени и уязвени от непрестанните войни и революционните преобразования. Бялата империя продължава своето нескончаемо разширение към Задкавказието, Балканите и Средна Азия, а в 1833 г. руският флот влиза в Цариград, за да защити Османската династия от претендента Мехмед Али, който отделя от  Турция Египет и Сирия. Източният въпрос се оказва основната пресечна точка на англо-руското противопоставяне.  Кримската война връща увереността на европейските държави, които преодоляват политическата си плахост от периода след Наполеоновите войни. Преминали през стихията на “Пролетта на народите” от 1848 г., при Севастопол те съсипват надменността на континенталния “жандарм”. Русия започва да се реформира, но закъснялостта на нейната модернизация поради консервативността на обществените й структури след няколко десетилетия ще я доведе до нови военни унижения и до невиждан социален катаклизъм.
През втората половина на ХІХ век отново изгрява звездата на Прусия. “Железният” канцлер Бисмарк успява да разруши традицията на хилядолетната германска разпокъсаност и, преодолявайки военната съпротива на Австрия и Франция, създава нов Райх на германския народ. Възстановяването на германската мощ ще подложи на второ голямо изпитание англосаксонския хегемонизъм и ще се превърне в най-голямото геополитическо бедствие за европейските народи.

КАРТА
MAP

4. Англосаксонското настъпление (Британската доминация и изненадващият американски възход)

Историците се стремят да съзрат логиката, взаимовръзките в развоя на човешкото съобщество, да разкрият закономерностите, които определят глобалния исторически процес. Тяхната игра на изтъкване на едни или други фактори, на причинни зависимости, отричането на такива, игнорирането на значимостта на детерминизма или отдаване предимство на намесата на случая, са довели до сегашната ситуация на объркване, толерантно допускаща плурализмът на мнения, при който всяка грамотна интерпретация се приема за допустима. Според тези тълкувания изключителните, отклоняващи се от утвърденото русло исторически събития и процеси са плод колкото на естествено развитие, толкова и на своеобразно съчетаване на обстоятелствата и на необикновени, върхови изяви на определени народи и личности. Като един от примерите за подобно съвместяване на набелязаните тенденции се указва политическия, стопански и културен възход към световно лидерство на Англия и на създадената от нея Британска империя, както и на приемника на англосаксонското могъщество – североамериканския съюз.

След отминаването на размирното ХVІІ-то столетие в английското кралство настъпва епоха на вътрешно стабилизиране и бърз икономически растеж. Възцаряването на Хановерската династия преустановява династичните борби и окончателно налага парламентаризмът, доколкото монархът постепенно губи контрол над законодателната и изпълнителната власт, с което отслабва влиянието му при определянето на политическия курс на страната. След като в 1698 г. се проваля опитът на Шотландия да завоюва собствена колония в района на Панамския провлак, през 1707 г. тя окончателно влиза в уния с Англия и от тогава е прието да наричат обединеното кралство Великобритания.

От началото на новото столетие британците започват да обграждат Европа откъм морето със свои бази, за да сдържат експанзията на континенталните държави към колониалния свят. През 1703 г. с подписването на Метуенския договор Португалия трайно е обвързана Англия и почти се превръща в неин протекторат като освен това й отдава търговията си с колониите. По същото време, възползвайки се от войната за испанския престол, английският флот завладява Менорка, най-северния от Балеарските о-ви, и Гибралтар, които с Утрехтския мир (1713 г.) остават подвластни на Обединеното кралство. То получава изключителното право да извозва роби в Америка, както и възможността да търгува с испанските колонии там. Великобритания поема голяма част от световната презокеанска търговия.

Междувременно френски колониалисти са навлезли дълбоко в Америка и в южна Индия. Тяхната бърза инвазия довежда до сблъсъци с англичаните, чиито колонии в Северна Америка се оказват заградени от френските владения по поречията на Мисисипи, Сейнт Лорънс и около Големите езера. В 1756 г. противоречията прерастват във война, която не след дълго обхваща основните европейски сили. В Канада британските войски успяват да превземат главните отбранителни пунктове на своите противници, които са подкрепяни от индианските племена. При сключването на мира Обединеното кралство получава Канада и всички територии до река Мисисипи, а също отнема Флорида от испанците, които пък вземат френските земи оттатък Мисисипи и за първи път трайно навлизат в сърцевината на Северна Америка. Уви! Твърде късно. Англосаксонците са се укрепили в най-благоприятните за населяване райони и през следващото столетие ще доминират над Новия свят. В Индия военният неуспех на бенгалските съюзници на французите в битката при Плеси довежда до изтласкването им от тази най-привлекателна за колониално усвояване страна.

Седемгодишната война в Европа се развива с променлив успех и независимо от някои неуспехи на английския съюзник пруския крал Фридрих ІІ, тя демонстрира военните му умения и предвещава бъдещото издигане на прусаците като първостепен фактор в Централна Европа. Великобритания отново успява да балансира в свой интерес противопоставянето между континенталните сили, за да си осигури надмощие в други райони на света, въпреки ограничените й демографски ресурси.

Две десетилетия по-късно Франция и Испания получават частичен реванш във войната за независимост на американските колонии, а испанците дори си възвръщат остров Менорка и Флорида. Но по същото време оттатък Ламанша се осъществява небивал технологичен скок, който ще подсигури британското лидерство за още 150 години напред. Индустриалният преврат, осъществен на острова, подпомогнат от огромните приходи от колониите и от техните суровини и пазари, ще преобрази света и заслужено ще възвеличае англосаксонската предприемчивост, находчивост и новаторски дух.

През ХVІІ век от Холандия, където са забегнали част от иберийските евреи, някои от тях започват да се преселват към Англия, а впоследствие към нейните колонии. Там те намират подходящи условия за развиване на банкерска и търговска дейност и съществено подпомагат местната икономика. Навлизането им в стопанския, а по-късно и в политическия живот на кралството, полага началото на сътрудничеството между двата етноса, за които след време ще се наложи мнението, че съвместно управляват световните дела. Евреите, добиващи по традиция висока образованост, във времето на Просвещението и в последвалата епоха на промишлената и научно-техническата революция получават значително влияние във възлови за икономиката браншове и постепенно навлизат във висшите кръгове на множество от държавите, които населяват, а с това заемат все по-ключови позиции, откриващи им възможност за насочване на глобалната геополитическа надпревара в удобно за еманципирането на тяхната етнорелигиозна общност русло.

Великобритания, откъсната от зоната на европейската гражданска война, водеща се спорадично от Реформацията насам, съхранява своите ресурси и наблюдава със самоувереност континенталните разорения и кръвопролития, но нейният елит е ужасен пред изявите на военния гений на Бонапарт и от неговата настойчивост да унищожи империята като нахлуе и окупира метрополията. Именно затова на Виенския конгрес от 1815 г. британската дипломация се стреми да обезсили Франция и Прусия, които непосредствено биха могли да застрашат имперския остров, и не се противопоставя на сформирането на Свещенния съюз, в който водеща роля имат Русия и Австрия. В годините на Наполеоновите войни британците са овладели Йонийските острови и Малта в Средиземно море, а в Северно море са отнели от Дания остров Хелголанд. Тези придобивки са запазени с мирните договори от 1814-15 г. като чрез тях съществено се допълва системата от бази, обграждащи континента.

Освен в Средиземноморието, Великобритания заема множество острови из океаните и ключови, бариерни пунктове по крайбрежието на останалата суша, чрез които държи под надзор комуникациите в съответните зони и осъществява при нужда бърза и ефективна интервенция към прилежащите континенти. За да поддържа равновесието между претендентите за отвъдокеанска инвазия тя не се противи останалите морски сили да провеждат колониална експанзия в райони с по-ниска стратегическа или прагматична стойност, за да ангажират вниманието и ресурсите си с тяхното усвояване.

През ХІХ век британците вече трайно са се укрепили в Индия и отместват своите амбиции към другата изключително богата азиатска страна - Китай. Възползвайки се от забраната на китайските власти върху продажбата на опиум, те предизвикват война с Поднебесната империя, в която имат явно технологично превъзходство, и през 1842 г. получават о. Сянган (Хонконг) и ред други отстъпки, отварящи крайбежието на Китай за британската търговия. При нова опиумна война петнадесетина години по-късно Обединеното кралство в съюз с Франция съкрушават окончателно манчжурското величие. Императорският дворец в Пекин е опожарен от френските войски. В резултат съюзниците разширяват зоните си на влияние, а обширната империя на династията Цин се превръща в полузависима държава.

Прокопаването на Суецкия канал, открит официално от французите през 1869 г., съществено скъсява морското трасе от Европа към Южна и Източна Азия. През 1875 г. англичаните успяват да откупят на безценица делът от канала, принадлежащ на хедива на Египет, с което добиват равностойно участие в управлението му. В 1876 г. те окупират Кипър, отстояващ подстъпите към канала. С Берлинския договор от 1878 г. островът е предаден под тяхно управление. През 1882 г. английски войски влизат в Александрия, Кайро и в района на Суец. Египет попада подбританска окупация. Така е поставен под контрол и този нов воден път от Средиземно море към Индийския океан. По същото време кралица Виктория е провъзгласена за империатрица на Индия. След тези актове не остава никакво съмнение, че малкото островно кралство се е превърнало в световна империя, установила тотално надмощие над своите съперници в океаните.

Възходящото нарастване на влиянието и мощта на Британската колониална империя достига един от върховете си в средата на ХІХ век, когато европейска коалиция, доминирана от Обединеното кралство, сломява Русия в Кримската война. По това време Англия е най-модерната и напредничава страна, която е набраздена от плавателни канали, железопътни и телеграфни линии. Успокоението от временното елиминиране на евроазиатския колос обаче е заменено от безпокойството, което предизвиква възраждането на единната германска държава под водачеството на Прусия и изненадващият, изключително бърз преход на САЩ от скромния им уровен на регионален фактор в Новия свят към статуса на Велика сила с подобаващи й амбиции за глобална роля.

Когато Великобритания печели Седемгодишната война в Северна Америка, в Лондон едва ли са очаквали толкова наскоро и така ненадейно преобладаващата част от колониите там да се изплъзнат от сюзеренитета на короната. В победната 1763 г. властите забраняват на колониалистите по източното крайбрежие на континента да се заселват зад Алеганските планини (Апалачите), което предизвиква тяхното недоволство. Увеличеното данъчно бреме и пренебрегването на интересите на местните предпиемачи за сметка на търговците от метрополията довежда до политическо самоорганизиране на местния елит. Колониите обявяват бойкот на английските стоки и чрез него постигат първия си успех. За едно десетилетие конфликтът дотолкова ескалира, че от методите на търговската война се преминава към въоръжена съпротива и някой щати обявяват отделянето си от империята. На 4 юли 1776 г. конгрес на доскорошните колонии приема “Декларация за независимост” и тринадесет щата се обединяват в конфедеративна република. Новата държава присъединява териториите, простиращи се между Апалачите и река Мисисипи, и притендира за канадските провинции. Предизвиканата от революцията в колониите война е един от най-кризисните моменти в историята на Великобритания. В крайна сметка англичаните се оттеглят опозорени, а Съединените американски щати стават втората независима англосаксонска държава.

Историята рядко предоставя такъв шанс. Една модерна, сравнително гъсто заселена страна с изградена стопанска инфраструктура се оказва свободна от множество затормозяващи политически традиции и институции. Либерализмът получава широко поле за проявление на градивните си заложби. Елитът на САЩ се оказва призван както да изпробва във вътрешността на страната възможностите на тази социална доктрина, така и да разпространява влиянието на новата система чрез икономическа, военна и пропагандна експанзия.

По време на Наполеоновите войни младата република се включва в антибританската коалиция и прави нов опит да присъедини канадските колонии. Дързостта й е заплатена с опожаряването през 1814 г. на столицата Вашингтон от дебаркиралия английски експедиционен корпус, а конфедерацията е заплашена от разцепление. Все пак мирният договор от края на годината възстановява довоенното положение.

В началото на ХІХ век пък САЩ закупуват от Франция Луизиана (териториите на запад от река Мисисипи), която малко преди това й е възвърната от Испания. Впоследствие американците навлизат във Флорида, но предпочитат да заплатят на Испания откуп за тази провинция. Те се пазарят за закупуването и на Куба, но тук вече срещат твърд отказ.

По време на Наполеоновите войни Великобритания прави опит през 1806 г. да анексира испанските колонии в Новия свят, но претърпява две поражения при Буенос Айрес, което предотвратява по-нататъшното й военно настъпление в Латинска Америка. След нахлуването на Наполеон І в Испания, нейните американски колонии започват да се самоуправляват, ръководени от местни хунти. Когато Мадрид възстановява своите права върху тях, там избухва национална революция, която бързо довежда до разпадането на испанската, а и на португалската колониална империя на континента. През 1823 г., възползвайки се от потушаването на революцията в Испания, Свещенния съюз се подготвя за нова колониална интервенция в Латинска Америка. В този момент президентът на САЩ Джеймс Монро излиза с декларация, че неговата страна няма да допусне намеса на европейските сили в американските дела. Доктрината Монро прокламира принципът “Америка на американците”, ала както по-късно се оказва, в нея под названието “американци” трябва да се разбират преди всичко “представителите на САЩ”, чиято “предопределена съдба” е да владеят голяма част от континента и да доминират над останалата.

Заявеният през 1823 г. принцип за хегемонизъм в Новия свят е последван от настъпление на североамериканците в западна посока към Тихия океан. Присъединяването към съюза на откъсналата се от Мексико република Тексас предизвиква мексиканско-американска война, при която мексиканците губят северната половината от своята територия, включително Калифорния (без полуострова). Така в средата на века САЩ са първата Велика сила, която получава безпрепятствен широк излаз на Атлантика и Пасифика и възможност за проникване в световния океан от собствена територия в двете направления. С това янките се очертават като основен конкурент на британците в доминирането над морските пространства.

Гражданската война, която без малко да доведе до разпадането на съюза след формирането на конфедерация на южните щати, подкрепяни почти открито от Лондон, забавя американското проникване в региона на Тихия океан. Ала след нейния край Северът, подпомаган по време на войната от руския цар Александър ІІ, получава картбланш за навлизане в колониалния свят, а трансамериканската железница достига СанФранциско. През 1866-67 г. Америка закупува от Русия Аляска и обхваща Североизтока на Пасифика. Новата империя вече е подготвена да заяви своите претенции за световна хегемония.

Изненадващият американски възход до голяма степен се дължи на бързото нарастване на населението на щатите, което осигурява постъпателното движение към вътрешността на континента.  Основната част от популационния прираст се осигурява от постоянното попълнение от европейски емигранти. Непрестанната миграция от Стария континент към “страната на свободните възможности” фактически представлява демографско изсмукване на европейските народи, осъществявано от североамериканските англосаксонци, които превръщат страната си в огромен “котел за претопяване” на инородци и така преодоляват своята популационна ограниченост. Този демографски модел ще се превърне в генератор на американския растеж и национална мощ.
КАРТА
MAP

5. Ескалиращият пристъп на колониална треска*

Властите в Обединеното кралство, което през първата половина на века страда от надиганията на масовото чартистко движение на наемните работници, приемат на своя територия Карл Маркс и допускат да създаде Интернационала, чието седалище е в Лондон. Британските държавници явно имат намерение да контролират и използват новото социално движение за дестабилизиране на континенталните съперници, подобно надруги конспиративни организации, получили подкрепа от острова, като например “Млада Италия” на Мацини, чиято революционна дейност е насочена срещу Хабсбургите, и бунтовните поляци в Русия. Секретните служби и техните провокативни методи навлизат все по-активно и пространно в полето на глобалното политическо съревнование. Точно по това време в геополитическата ситуация на Стария континент настъпва застрашителен за англосаксонската доминация прелом.

През втората половина на ХІХ век равновесието на европейските сили е рязко разбалансирано след трите победоносни войни на Прусия при обединението на Германия. Сломявайки последователно Дания (1864), Австрия (1866) и Франция (1870-71), прусаците почти изпълват хилядолетните въжделения за единна, централизирана и ефективно функционираща държавна формация на германския народ. Самата Хабсбургска империя, която след поражението допуска унгарците да възстановят своята държавност в рамките на дуалистична монархия, се примирява с хегемонията на Берлин в централноевропейската протекторна зона и възобновява натиска си на юг към Западните Балкани. Към техния все по-укрепващ съюз през 1882 г. се присъединява Италия, която в предишните десетилетия хитровато се възползва от противоречията между континенталните сили и също осъществява своя обединителен проект. Тези три страни, освен от географската и историческата си общност, са сближени и поради изолираността им от световната колониална кампания. Населявани от способни и възприемчиви народи, те бързо откликват на повиците на индустриалния прогрес и с разрастването на собствената им промишлена база, започват да усещат все по-голям недостиг от суровини и пазари, от свободни простори за развитие.

През този период измежду тях само Германия притежава достатъчно ресурси и мощ, за да навлезе в океаните, и тя успява да се включи в колониалното усвояване на Африка и Тихоокеанския регион. Ала това само възбужда нейните аспирации. Младата германска империя започва изграждането на могъщ, модерен флот, чиято цел явно е не да сплашва туземците по островите в южните морета, а да доминира над британския и руския флот, а при нужда да осигури нахлуването в Англия и дори на територията на САЩ, които управляващите в Берлин далновидно са включили в списъка на основните противници за световна хегемония.

След 1830 г. Франция започва да възстановява колониалната си империя. Французите проникват в Африка от няколко посоки, закрепват се в Индокитай и навлизат в Южен Китай и из тихоокеанските острови. Все пак френските придобивки са твърде незначителни в сравнение с непрестанно раздуващата се Британска империя, която вече е принудена да даде самоуправление на няколко доминиона, населени с достатъчно много нейни граждани, за да се опасяват в метрополията от рецидив на североамериканския синдром.

По същото време на японските острови, наподобяващи по своето стратегическо разположение на британските, само че от източната страна на Евразия, започва поврат към модернизация, известен като Реставрацията Мейдзи. Епохата Мейдзи начева с отстраняването на шогуната от управлението на страната, което е предадено на императора Муцухито и неговото правителство. Япония се превръща в конституционна монархия, премахнала съсловните привилегии и осъществяваща множество буржоазни преобразувания. За да се отклони натискът на опозиционното военно съсловие (самураите) правителството изпраща през 1874 г. експедиция, която окупира остров Тайван, но японците са принудени да го опразнят след реакция на Великите сили. Затова пък при войната с Китай от 1894-95 г. те окончателно заемат Тайвани се настаняват в Корея. Успешният японски експанзионизъм и бърза еманципация издигат страната като регионален фактор и я нареждат сред световните сили.

В края на ХІХ век в Китай се сблъскват интересите на всички Велики сили. Дори Русия и Великобритания са пред подялба на зони на влияние на по-голямата част от страната, но руското благоразумие надделява. Бялата империя е проникнала дълбоко в Средна Азия и на подстъпите към Северна Индия среща болезнената британска реакция, затова едва ли би искала да получи нова бразда на напрежение в обширната зона от Афганистан до Вътрешна Монголия. САЩ, отърсвайки се от своята безинициативност при овладяването на подстъпи към вътрешността на разпарцелената Поднебесна империя, прокарват доктрината за “отворените врати” на главния секретар Джон Милтън Хей, според която Китай се отваря за чуждата търговия дори в утвърдените зони на влияние на колониалните държави. Тази инициатива само временно намалява напрежението, а прекомерното отваряне на страната вещае скорошна революция. Доктрината обаче се превръща в модел за отношението на американците към изостаналите райони на планетата, все по-задръствани от европейската колониална натрапливост.

В същото време руснаците вече са неудържими и след като са подсигурили позициите си в Приамурието и Усурийския край, се устремяват напряко през Манчжурия и прокарват железопътни линии, които свързват току що завършената транссибирска железница с Владивосток и с пристанището Далний в получения под аренда южен край на полуостров Ляодун, където е построена военноморската крепост Порт Артур. Русия става втората велика държава след САЩ, притежаваща свободен транспортен излаз от собствена територия към Атлантика и Пасифика. Тези две страни получават безспорно геостратегическо предимство в глобален план, което изглежда ще се окаже решаващо в следващия етап на световното съперничество. Преди това обаче руснаците ще понесат смайващ удар, който ще ги постави пред решителен избор.

В началото на 1904 г. японците атакуват Порт Артур без обявяване на война. С превъзхождащи сили те разбиват царските военоморски и сухопътни войски, блокират крепостта и навлизат дълбоко в Манчжурия. В началото на следващата година Порт Артур е предаден, при Мукден руската армия отново е разгромена, а през май прехвърлената от Балтийско море ескадра е почти тотално потопена във водите на пролива Цушима. С посредничеството на САЩ е договорен мир, при който Япония получава Южен Сахалин, Порт Артур и налага влиянието си в Южна Манчжурия. Излазът на Русия към Тихоокеанския регион е отчасти заграден. Империалистически настроената руска общественост трудно понася срама от неуспехите на руското оръжие и щетите от геополитическото отстъпление. След преодоляването на революционните брожения от 1905-6 г. настъпва период на буржоазни реформи, ограничаващи самодържавието, които за по-малко от десетилетие ще динамизират империята и тя ще се сблъска с противоречията на собствения си растеж.

Паралелно с руското настъпление към Пасифика, САЩ - другата голяма държава с дълбок континентален тил и широк излаз към световния океан, затвърждава своите позиции на източния и западния си фланг. Провокирайки война с немощната Испания (1898), американците се настаняват в Куба, Порто Рико, Филипините. Преди това са се установили в Хаваите, а в началото на ХХ век подбуждат откъсването на Панама от Колумбия и започват там да изграждат канал между двата велики океана. Западното полукълбо попада под техен надзор.

В края на ХІХ и началото на ХХ век икономическите кризи и затрудненията от тях в европейските държави прогонват множество емигранти към “страната на неограничените възможности”, която използва този съществен демографски потенциал за допълнителен тласък на икономиката, чиито високи темпове на растеж скоро превръщат Щатите в най-големия световен производител. Магнетичното привличане на трудови и интелектуални ресурси подсказва идеята за нов подход при установяване на планетарна хегемония посредством превъзходството на по-високия жизнен стандарт и търпимост към културното многообразие.

След убийството на руския цар Александър ІІ (1881), в заговора срещу когото е участвала и една еврейка, из западните губернии на империята възмущението и объркването от този акт избива в антисемитски погроми. Всъщност изстъпленията, спорадично възобновяващи се три десетилетия, са реакция на бързото и успешно еманципиране на иноверците. Това принуждава милиони евреи да се изселят на Запад. Тяхната миграция от този период, станала известна като Великия изход, е насочена предимно към Новия свят. Разрастването на колониите им в САЩ задълбочава взаимопроникването на интереси и позиции между местните антлосаксонски и еврейски елит. Ню Йорк се превръща в център на еврейската диаспора (през 1917 г. евреите там наброяват 1.5 милиона души) и на световната политика.

Към края на ХІХ век изчерпването на подходящи за колониализиране земи възбужда аспирации за преразпределяне на наличните и предизвиква множество сблъсъци в зоните на застъпване на интереси и влияние. Заформят се временни съюзи, чрез които умножилите се велики държави отчаяно се опитват да поддържат баланс на противостоянията. Франция е успяла да обвърже Русия във военен съюз срещу Германия и на тази основа се формира втория военен блок в Европа, след като Великобритания влиза в съюзни отношения с тези две държави през 1904 и 1907 г. В другия блок – Тройния съюз от 1882 г. – се появява съществена пукнатина поради засичането на италианските и австроунгарските претенции към Западните Балкани. Ала третият член на този пакт – Германия, израства във военно отношение с изключително бързи темпове. Това кара държавниците в Лондон да замислят атака срещу германския боен флот, дислоциран в пристанищата на Северно море. Сега обаче става явна стратегическата грешка, допусната при размяната на остров Хелголанд, който контролира северозападното германско крайбрежие, за остров Занзибар (1890). По това време германците завършват строежа на Килския канал (1895), което ги подпомага да маневрират между Балтийско и Северно море.

Германските военни осъзнават, че им предстои война на два фронта. Техният отговор е изготвяне на т. нар. план “Шлифен”, предвиждащ мълниеносна атака към Париж през Белгия. Отстраняването на Франция би позволило постигане на надмощие и на изток. Поради недостигът на ресурси за продължителни бойни действия и задушаващото враждебнообкръжение, светкавичната война (блицкригът) се оказва една от малкото възможности за постигане на надмощие на континента и излизане към свободните морета.

Другото направление, през което може да се ръзкъса противниковия обръч, е в югоизточна посока, където чрез проникване през Османската империя към Черно и Червено море, Източното Средиземноморие и Персийския залив, германците биха застрашили руските слабини в южната периферия на империята, както и британските комуникации и владения в Индийския океан. Поставянето под контрола на Берлин на западноазиатската протекторна зона опасно би вклинило тевтонското острие в един от най-средищните региони на планетата. В изпълнението на тази задача се осъществява сближение с Турция, която разрешава германците да започнат изграждането на железопътна линия, свързваща Босфора с Персийския залив (Багдатската железница). Германо-турският съюз е присъда за най-старата и разкапана европейска империя. Англия престава да поддържа нейното статукво и заедно с Русия изисква прилагане на вменените й отпреди реформи и автономия за Македония. Опитът на младотурците да предотвратят териториалното дезинтегриране е катастрофален. Османската империя е атакувана от Австро-Унгария, Италия и балканските държави. В резултат тя губи почти изцяло европейските и африканските си владения.

При разпределянето на територията на Македония между балканските съюзници Русия подкрепя сръбските претенции, доколкото няма доверие на българския цар Фардинанд. Съвсем скоро сърбите ще се отблагодарят на своята покровителка като я въвлекат в най-кръвопролитната и разрушителна касапница, която Руската империя, благодарение и на българското противодействие срещу несправедливостта, няма да надживее. Историята се надсмива над силните, щом не им достига съобразителност.
 

 6. Тоталният геополитически сблъсък на ХХ век

Четири столетия след началото на повсеместното налагане на европейския колониален ред, белите петна на непроучените и неусвоени територии из планетата е сведен до минимум. Светът е обхванат в мрежата на натрапливия християнски културно-религиозен модел и капиталистическия начин на стопанско възпроизводство. В навечерието на тоталния геополитически сблъсък от 1914 – 1945 г. континенталните и океанските пространства вече са поделени на три основни сфери на хегемония. Обединеното кралство контролира морските пътища на запад, юг и югоизток от Евразия и Африка между Дувър и Хонконг и повечето от прилежащите в близост територии. САЩ са поставили под доминация преобладаващата част от крайбрежието на Новия свят (особено след прокарването на Панамския канал, завършен в1914 г.) и притежават до голяма степен континенталната средина на Северна Америка, а Русия е излязла срещу северните и североизточните води околовръст на най-големия земен къс и е овладяла континенталната му сърцевина (т. нар. хартланд). Тя обаче плътно се е доближила към южното крайбрежие на великия континент и застрашително е надвиснала над Индийския океан. През 1907 г. руснаците, които уверено проникват в Персия, се споразумяват с Лондон да установят своя зона на влияния в северната половина на страната. Отстоянието оттам до Персийския залив е на един експедиционен хвърлей. Междувременно в Далечния изток се прокарва жп линия до Владивосток, преминаваща само през собствена територия, с което се укрепват транспортните подходи към Тихия океан. Излазът и на юг би превърнал Бялата империя в най-важния геополитически фактор на планетата.

Освен Персия, през 1908 - 1913 г. е дестабилизирана и Османката империя, чиито значителни териториални загуби заплашват статуквото и равновесието в Близкия Изток. В края на 1912 г. българската войска достига до Проливите, а на следващата година новата граница между ислямския и православния свят минава на няколко десетки километра от тях. От север Русия вече предвкусва пробива си в посока на Византион, жадуван от векове. Православният колос е на път да се превърне, подобно на САЩ, едновременно в континентална и океанска свръхсила, но при благоприятно развитие на политическата ситуация би имал в повече излаз към Индийския океан и Средиземноморието. Същински кошмар за британците. Ала той не е единственият.

Срещу триадата повелители на световното пространство се възправя германската нация, чиито бързо нарастващи индустриален и военен потенциал й дават упование за атака за промяна на световния ред. Голямата война, която тя подема през лятото на 1914 г. е прогнозирана с цялата си небивала разрушителност още в края на предходното столетие. Въпросът е дали тя е провокирана и от кого? Европа предвидимо е обречена да приключи поредния цикъл на световната си доминация със самоунищожителен вътрешен сблъсък. Само че британците остават все така отделени от континента и колизиите, които ще последват, ще ги засегнат в несравнимо по-малка степен. Освен това те са създали на четири от останалите континента обширни зони на англосаксонска цивилизационна общност. Дълбокият им тил ги прави трудно уязвими и една обща европейска война само би укрепила поразклатените им позиции. С формирането на Антантата Лондон открива формулата за елиминирането на руско-германската заплаха чрез прокарването на тенденцията на руско-германския телурократичен конфликт. Препоръките на канцлера Бисмарк, Германия да търси подкрепата на Русия, са пренебрегнати от кайзер Вилхелм ІІ (а също и от цар Николай ІІ) и двете континентални сили са въвлечени в невиждана касапница.

Във войната Германия, въпреки ограничените си ресурси, се сражава твърде продължително на два фронта и е принудена да подпомага своите съюзници от Четворния съюз на второстепенните бойни линии в Италия, Предна Азия и на Балканите. Тактическият прийом за “светкавична война” (блицкриг) обаче е осуетен в кравопролитните битки на подстъпите към Париж. Стратегическите цели на Берлин са окончателно да елиминира Франция, да съкруши и дезинтегрира Русия и да изолира Англия и САЩ от Европа. Превръщайки се в единствен фактор на Стария континент, германците, необезпокоявани в тила и по фланговете, биха проникнали през Кавказ и Турция на юг към Индийския океан. До есента на 1918 г. те постигат някои от набелязаните цели, но след каскадното излизане на съюзниците им от войната, без да е сразена на бойното поле, Кайзерова Германия рухва. Какво се е случило?

Междувременно, през 1917 г., започва най-значителният обрат в световната история след откриването на Америка, резултатите от който ще станат видими през 1945 г. и отново са свързани с Америка. Именно там е държавата с потенциал да извърши този преврат и сред нейния политически елит вече изкрастилизира програмата за използване на европейските противоречия при изтласкването на европейците от глобалните им позиции. В САЩ, които са заявили своите изключителни интереси в Западното полукълбо, се оформят две политически течения – изолационистко и универсалистко. Изолационистите са за запазване на дистанция от европейските разпри и за придържане към неутралитет в световната война, докато империалистическото крило вижда възможност чрез включване във военния конфликт да разшири експанзионистките си домогвания в световен мащаб. Тази позиция е обоснована с необходимостта от промяна на несправедливия световен ред.

В началото на март 1917 г. в Русия избухва революция. Угрозата, Източният фронт да се разпадне, нараства и през април американците встъпват във войната. Руският колапс обаче ангажира усилията на двата противостоящи блока, доколкото царското наследство е с изумителна стойност, а източноевропейският боен театър поне засега осигурява баланса на силите. Германците пропускат през своя територия група конспиратори, завръщащи се в Русия. Между тях е Владимир Улянов – Ленин, който е лидер на радикалното социалдемократическо крило, известно като “болшевики” По същото време от Северна Америка пристига и Лев Бронщайн – Троцки и се внедрява в болшевишката партия. Докато временното правителство на Александър Керенски прави опити да възстанови руската военна инициатива, болшевиките, водени от Троцки и Ленин, се домогват до властта с въоръжени акции и с обещания за мир. През есента армията е крайно изтощена и деморализирана. Болшевиките се възползват от хаоса и извършват военен преврат в Петроград и Москва.

В края на 1917 г. Русия, която е очаквала да излезе от войната с териториални придобивки (включително Проливите и Константинопол, обещани й от съюзниците), започва да се разпада. Освен вече окупираните Полша и Южна Прибалтика, от държавата на съветите се отделят Украйна и Финландия. Антантата и Четворния съюз се подготвят за подялба на бившите имперски територии. На 3 март 1918 г., въпреки обструкциите на Троцки, съветските делегати подписват в Брест Литовск мирен договор с представителите на противниковия лагер. Откъснати са още Северна Прибалтика и част от Задкавказието, малко по-късно и Бесарабия. Украйна и Финландия се признават за независими. Унизителният мир разпалва гражданска война.

Мирът и революцията обаче се оказват заразителни. Изтощението и демобилизацията сред страните от Четворния съюз бързо нарастват, независимо от излизането на Русия и Румъния от войната и експлоатирането на част от техните суровинни бази. Паралелно се разпространява илюзията за бързо и сравнително взаимоприемливо прекратяване на войната, посеяна от предложението на американският президент Уудро Уилсън за мир, изложено в началото на 1918 г. в документ, съдържащ 14 точки. Той предвижда връщане на Елзас и Лотарингия на Франция, автономия на народностите в Австро-Унгария и Турция, възстановяване на Русия според волята на нейните граждани, независимост на Полша, урегулиране на колониалните проблеми с право на самоопределение на народите, свободна търговия и корабоплаване. Възприемането на “14-те пункта” биха поставили САЩ в ролята на световен арбитър – във войната и в бъдещия световен ред. Парадоксално, но руснаците с неблагополучията си и американците с наивността си относно вековните европейски вражди и дрязги вече диктуват съвместно насоката и ритъма на геополитическата надпревара.

Американското предложение ще се окаже ефимерно и Антантата ще наложи много по-сурови условия за мир. Ала надеждата за достойно омиротворяване ще катализира разложението. Неговото парализиращо въздействие застига първо България, чиято отбранителна линия в Македония се срива без армията да е претърпяла особено решително поражение. Изолирана от съюзниците си, Турция приема смазващи условия за примирие. Следва Австро-Унгария, раздирана от национални сепаратистки тежнения. Последна е Германия, чийто кайзер забягва в Холандия. Антантата тържествува, нонай-големият печеливш изглежда, че е Великобритания, чиято световна хегемония и динамичност сякаш се възвръщат. Предполага се, че англо-германо-руското противопоставяне за дълго е преодоляно.

След края на Голямата война световната държавно-политическа конфигурация съществено е изменена. Разпаднали са се Хабсбурската и Османската империя. Германия и Русия са в институционална криза. Германските колонии в Африка и османските владения в Арабия са поделени основно между Британия и Франция (британците постигат непрекъснат коридор от колонии, доминиони и подмандатни територии от Персийския залив до нос Добра надежда). Япония поема мандат въру тихоокеанските групи острови, принадлежали на Райха. САЩ прокарват проекта си за Общество на народите. Тези четири държави обаче по естествен път изострят съперничеството помежду си. Търканията са особено очевидни между американския и европейския блок. Възмутени от англофренската арогантност по време на мирните преговори, американците отново се оттеглят в своя изолационизъм и намират утешение в следвоенния си икономически бум. Те се подготвят за преодоляване на колониалното превъзходство на европейския блок, възприемайки британската тактика на възбуждане на непрестанно тлеещия европейски конфликт. Безпокойството им е, че в тила им от към Тихия океан все по-нараства агресивната активност на другия млад колос – Япония.

Японците, подобно на италианците, не са удовлетворени в достатъчна степен от развоя и резултатите от войната, въпреки че по силата на съюзните си отношения с Обединеното кралство подпомагат Антантата. Те търсят компенсация. Възползвайки се от руските неразбории японските войски дебаркират във Владивосток, навлизат в Приморския край и Приамурието и настъпват към Байкал. Неуреденото международно положение на Съветска Русия им дава основания да се надяват да анексират този район и да създадат база на материка, от която да продължат своята инвазия в Източна Азия. Правителството в Москва не желае още един фронт и маневрира. В региона на крайния изток е създадена Далекоизточна република, която поема суверенитета върху тези територии. Японците са принудени да отстъпят, но не се отказват от континенталните си попълзновения.

Междувременно Русия преживява най-големите преобразования в своята история. Първоначално болшевиките подриват държавността и националната сигурност, ала надделявайки в гражданската война, те бързо схващат, че е наложително да възстановят в максимална степен териториалния обхват на империята отпреди войната. Мирният договор от Брест Литовск е анулиран. Ленин застъпва тезата, че социализъм е възможно да се построи и в една страна. Утопията за отмирането на държавата е изоставена. Червената армия се отправя в походи срещу Украйна, Полша (единственият траен провал на революционната офанзива), Задкавказието и Средна Азия. Русия се възвръща към империалистическата парадигма, от която просто няма излизане. Следва настъпление към Монголия, получила независимост под съветска опека. Сключени са дружески договори с Персия и Афганистан, които гарантират тяхната независимост и допускат дори руска военна интервенция при външна агресия. Далекоизточната република се включва към Руската федерация. Малко по-късно, в края на 1922 г., се образува Съюз на съветските социяалистически републики. Империята е възстановена.

Бързото реанимиране на евроазиатския гигант принуждава Антантата да изгради политически санитарен кордон по западната граница на Съветска Русия, за да предотврати болшевишкото проникване в Източна и Централна Европа. Западните сили се опитват да изолират доскорошния си съюзик от международния живот, за да задушат неговата възстановяваща се експанзивност. В отговор през 1922 г. в Рапало Русия се споразумява с Германия взаимно да се откажат от претенциите си по-стари договори и задължения и да си сътрудничат в икономическо отношение при най-благоприятни условия. Двете континентални сили започват сближение, което може да придобие опасна ревизионистка насока.

През 1921-22 г. се провежда Вашингтонската конференция, която урежда положението в тихоокеанския регион. След нея се разпада англо-японския съюз, имащ антиамериканска и антируска насоченост, и се възстановява суверенитета на Китай. Пасифика се демилитаризира. През 20-те години изглежда сякаш епохата на военно противопоставяне отминава и в близко време ще настъпи всеобщо разоръжаване. В действителност стремежът за налагане на пацифистката тенденция е опит на Антантата да задържи следвоенното статукво, при което Великобритания и Франция доминират над света. Само че променената през 1917-18 г. конфигурация на силите съвсем скоро ще ги запрати в редиците на второстепенните играчи на световната геополитическа сцена.

В Съветска Русия през 1921 г. приключва опитът да се прокара комунистическа форма на производство и разпределение. Ленин обявява Нова икономическа политика (НЕП), която оставя национализираната едра промишленост в ръцете на държавата, но производството и търговията със селскостопанска продукция и други стоки за широко потребление се либерализира. Започва масова електрификация, провежда се програма за бързо и повсеместно ограмотяване на населението. Етатизмът, съчетан с премерена доза либерализъм, позволява на Русия бързо да се възстанови и да изгради бюрократично-егалитаристка система, оказала се за момента по-свойствена и приемлива за руския народ пред крайния либерален модел. Умерената модернизация обаче е съпроводена с преследвания не само срещу бившата управляваща аристократична прослойка, но и срещу традиционните религии и техните институти и служители, а това ерозира националната споеност. Наложената комунистическа (марксистка) идеология не успява да замени и отмени религиозното чувство сред множеството от населението, въпреки че тя външно придобива формата на религиозно-догматична система.

След смъртта на Ленин в началото на 1924 г. (а всъщност още след напредване на заболяването му през 1921 г.) постепенно като държавен ръководител се утвърждава Йосиф Джугашвили – Сталин. Той ще се окаже ловък участник в геополитическата игра, но е принуден да се справя с огромни вътрешни затруднения и опозиция в управляваната от него страна. Победителят от Гражданската война Лев Троцки е изместен от водещите си позиции и той пробва да се задържи на гребена на революционната вълна като издига тезата за необходимостта от световна перманентна революция. Няма съмнение, че разгарянето на революционните брожения в Европа би обслужило предимно американските интереси. Сталин обаче не желае отново да влошава международното положение на изолирания Съветски съюз и провежда твърда офанзива срещу левичарското троцкистко отклонение. По същото време неговата политика за незабавно и решително индустриализиране на стопанството е атакувана и от дясно от групата около Николай Бухарин, който се застъпва за по-разумни темпове на индустриализацията и колективизацията в аграрния сектор като се наблегне върху производството на стоки за потребление, докато приоритетната отбранителна промишленост се нуждае точно от обратното – развитие на енергийната база, машиностроенето и технологиите. Все пак линията на Сталин намира широка подкрепа сред управляващата Всесъюзна комунистическа партия (болшевики). Заложена е бъдещата военна мощ на СССР и на неговия военно-промишлен комплекс.

В средата на ХІХ век някои евреи с висок професионален и образователен ценз получават право да живеят извън западните руски губернии и се заселват в Петербург, Москва и други големи градове. Много от тях се вливат в столичния културен и политически елит, а след 1917 г. болшевиките с еврейски произход заемат ключови позиции в управлението на държавата. Съветска Русия се оказва втората страна след САЩ, чиято политика до голяма степен се определя от значително по-космополитно ориентирани държавници. СССР е раздвоен между телурократизма и космополитизма, между консерватизма и модернизма. Каква трагедия ще произлезе от разминаването им!

В края на 20-те години златното време на класическия капитализъм приключва с катастрофален колапс. Борсовият крах в Ню Йорк от края на 1929 г. е последван от невиждана по размерите си световна икономическа криза, известна като Голямата депресия, засегнала особено тежко американските щати. През 1932 г., когато кризата достига своя връх, Британската империя се опитва да се огради от нейното разрушително разпространение като издига високи митнически бариери пред чуждестранния внос из всичките си колонии и доминиони, с което обаче още повече влошава световния икономически климат. В този момент американското търпение към бившия съюзник явно се изчерпва. Но някои в Америка имат и друг повод да търсят ревизия на следвоенното статукво.

През 1917 г. британският външен министър Артър Балфур отправя декларация към Ционистката организация в Обединеното кралство, гарантираща създаване на еврейска държава в Палестина (Ерец Израел). След войната британците изпълняват част от обещанието си Палестина да се превърне в “Национален дом на еврейския народ”, но забавят създаването на еврейска държава и впоследствие, поради арабските протести, започват да възпрепятстват масовата имиграция на евреи в историческата им родина. Тяхното двойнствено поведение предизвиква възмущението на еврейските общности по целия свят. Лондон трябва да бъде принуден да изпълни условието на мандата, получен при предаване на Палестина под негово управление, предвиждащо еврейското репатриране.

В началото на 1933 г. на власт в САЩ и Германия идват двама политици, които ще управляват страните си през следващите 12 години, определяйки световните съдбини. Техните държавнически изяви дотолкова ще бъдат паралелни и преплетени в този период, че дори смъртта им ще се състои по едно и също време – април 1945 г. Губернаторът на Ню Йорк Франклин Делано Рузвелт е виден представител на универсалисткото течение в американската политика и през четирите мандата като президент на Щатите той ще направи решителни стъпки, за да ги отклони завинаги от изолационисткия им провинциализъм. Неговият “Нов курс” ще реформира стопанската система на страната, която ще стане много по-етатистка и социална, придавайки нова динамичност на американската нация.

През 1932 г. в Германия на два пъти се провеждат парламентарни избори, на които недостатъчен превес получава Националсоциалистическата работническа партия на Германия. Независимо от това, нейният лидер Адолф Хитлер, подкрепян от местни финансови кръгове и от не съвсем ясно идентифицирани външни сторонници, на 30 януари 1933 г получава мандат да състави правителство. Не след дълго той установява нацистка диктатура и се провъзгласява за фюрер (водач) на германската нация. Още през двадесетте години в програмния си труд “Моята борба” Хитлер е очертал основните насоки на бъдещата си политика: ревизия на Версайския договор, обединяване на немците в една държава, борба с болшевизма и евреите, извоюване на “жизнено пространство” за германския народ. Той твърди, че шест години след вземане на властта ще започне война за изпълнение на целите си. Дали неговите открито заявени планове не са били умишлено употребени за възбуждане на нова ерупция на световния геополитически сблъсък?

Междувременно в Далечния изток се начева ревизия на установения след войнта ред. През 1926-27 г. Чан Кай Ши обединява разпокъсания Китай, но установява диктаторски националистически режим на партията Гоминдан. Две години по-късно китайците налагат пълен контрол върху железопътната линия, минаваща през центъра на Манчжурия,която до тогава е управлявана съвместно със СССР и влошава добросъседските отношения, установени при Сун Ят Сен. В последвалия военен конфликт китайските националисти са разбити от Червената армия и статутът на линията е възстановен. След още две години обаче японците провокират инцидент по южноманчжурския железопътен клон и нахлуват в Северен Китай. Войските на бързо корумпиралия се Гоминдан са изтласкани на юг и в Манчжурия е образувана марионетна държава. Япония най-после добива обширна континентална база, от която може да продължи настъплението си на материка във всички посоки. През 1937 г. самураите атакуват Пекин, Шанхай, Нанкин и окупират Източен Китай. На следващата година проникват и в южните райони на страната. Империалистическата война в Азия изпреварва европейската колизия.

Успехите на Съветския съюз в индустриализацията са ограничени поради недостиг на инвестиции и на пазарни стимули, особено при неудолетворителния износ. Но кризата на Запада и възходящото развитие на изостаналото съветско стопанство дават основание да се втвърди етатисткия режим. Свободното предприемачество постепенно е премахнато, раздадените на външни компании концесии са прекратени, чуждестранните специалисти са отпратени. Този рязък поврат бележи началото на една по-ясна империалистическа програма с претенции за континентална доминация и изолация от разлагащото въздействие на атлантическия пръстен от развити държави, докато Русия възстанови социалното си равновесие и стабилност. Въпросът е дали тя ще успее да изгради уравновесено и зряло общество при набелязаната като основна цел ниска степен на реазслояване.

Липсата на ясно очертани обществени прослойки, разместването на социалните пластове и бързата урбанизация довеждат до взрив на маргиналността в първата социалистическа държава, която тя така и няма да превъзмогне. Провеждането на последователна политика при такива условия е почти невъзможно. Усилията на Сталин да изгради модерна, централизирана и целеустремена държава срещат съпротива на всички нива и това едва не проваля геополитическия му евразийски проект.

Необходимостта от извличане на капитали от селското стопанство предпоставя форсирането на колективизацията на аграрната собственост. В южните райони на Русия и в Украйна, където земеделските стопани владеят земята от столетия, реакцията срещу нейното обобществяване е особено ожесточена. За да се наложи, режимът е принуден да изсели в Сибир и други неплодородни райони милион “кулаци”, а при засушаването от 1932-33 г. непокорните райони са изолирани и настъпва катастрофален глад, взел други милиони жертви. Югът на съветската държава е жестоко травматизиран и дезорганизиран, с всичките произтичащи от това негативни последици за националното единство и сигурност. През следващите години Сталин е на път да бъде дезавуиран в собствената му партия и той, за да се задържи на власт и да проведе империалистическата си програма, е принуден да разгроми болшевишкото й ядро, окончателно превръщайки се в диктатор. Заплашен от конспирации в армията, където някои от заговорниците изглежда са били свързани с германски военни и дори с тайните служби на Берлин, диктаторът, вероятно поддържан от германските антагонисти (тържествуващи заради провала на германо-руското сближение от Рапало) се разправя с генералитета. Накрая се заема и с Коминтерна – развъдник на международни интриги и шпионаж. Отсега нататък революцията е поставена в служба единствено на неговите имперски планове.

По същото време в Централна Европа Хитлер постига значително по-внушителни успехи. Възприемайки етатисткия икономически подход той възстановява германското стопанство, ремилитаризира го и преодолява безработицата, а това довежда до завидно национално спояване и доверие към режима. Успоредно със социалните постижения започват антиеврейски гонения. През 1935 г. евреите са лишени от гражданство и повсеместно са дискриминирани. Много от тях напускат родината си. Така германският научен и въобще интелектуален потенциал е съществено стеснен, което ще се окаже твърде неблагоприятен дефект при предстоящите ревизионистични военнополитически начинания.

Хитлер обаче е изпълнен с решимост. През 1935 той отправя искане към британците, Германия да получи колонии, необходими за нейното развитие. Въпреки отказът, този въпрос е поставен и пред американците. След две години той предлага план за преразпределяне на Африка – отново безрезултатно. Постепенно обаче някаква твърде странна отстъпчивост и смиреност обхваща англосаксонците и французите, та фюрерът намира множество слаби места за осъществяване на политически пробив. Безпрепятственото премахване на ограниченията във въораженията, както и в западните части на страната (Рейнланд), поставени под особен режим според мирния договор от Париж, му дава основание да поиска същинско териториално разширение на юг и на изток. Аншлусът на Австрия действително превръща Германия в Трети райх, който съвсем скоро приютява и сънародниците от Судетите. Изоставената в Мюнхен през есента на 1938 г. Чехия след половин година също е приобщена под немското си име Бохемия към единното германско пространство.Централноевропейската протекторна зона е овладяна от мегаломана от долината на Ин.

През тези години Италия също търси възможности за териториално разширение и колониална експанзия. Още през 1926 г. фашисткият вожд Мусолини претендира за преразглеждане на световното статукво и предоставяне на колонии на неговата страна. Аспирациите му обаче съвсем не отговарят на възможностите на средиземноморския първенец. През 1935 г. дучето атакува изостаналата Абисиния и с големи усилия успява да я подчини, което му коства международно порицание и изолация. През пролетта на 1939 г. е окупирана и Албания. Провъзгласената за империя Италия бленува още за Корсика, Ница, Тунис. Италианската активност в Средиземноморието и Източна Африка противопоставя все повече фашистката държава на британската система за сигурност на подходите към Индия.

Друг разлом в атлантическата геополитическа конфигурация се отваря след изборната победа на левичарския Народен фронт в Испания в началото на 1936 г. В средата на годината командващият войските в Испанско Мароко генерал Франко възглавява военен метеж срещу републиканското правителство. Притиснати от настъпващите метежници, които получават подкрепа от Германия, Италия и Португалия, републиканците рязко олевяват и приемат военна помощ от СССР. Великобритания и Франция обаче заявяват своя неутралитет в Гражданската война и обричат на задушаване съпротивата на законното правителство, което е способно да осъществи опасен пробив в изолационния пояс около телурократичния евразийски гигант, използващ марксистката идеология за излизане от изолацията и разширяване на периметъра си на влияние.

Ограничен от всички посоки, през 30-те години на ХХ век Съветският съюз се явява една от основните ревизионистични сили. На запад и на юг стремежът на Москва за международно стопанско и културно общуване се препятства от санитарни кордони, зад които стоят Лондон и Париж. На изток са враждебно настроените гоминдановци и японците. Първоначално зони на напрежение възникват именно там. През средата на 30–те години съветите проникват в западнокитайската провинция Синцзян (Източен Туркестан), но се оттеглят. В края на десетилетието се сблъскват с японските агресори на монголската и на собствената си граница. Обсаден отвсякъде, Сталин се надява на преобръщане на блокадната тенденция, за да осъществи така необходимата за поддържане на екстензивния модел на развитие инвазия спрямо съседните страни.

През 1936 г. Германия и Италия се споразумяват за разграничаване на сферите на влияние в Югоизточна Европа, а Япония и Германия сключват Антикоминтерновски пакт. На следващата година към него се присъединява и Италия като сговорът им прераства в съюзническа ос Берлин-Рим-Токио. Последните две сили предпочитат регионалните пробиви в статуквото, но Хитлер ще ги въвлече в небивал по размерите и ожесточението си тотален глобален конфликт.

През 1939 г. Великобритания е по-отстъпчива и от Лондон предлагат да се обсъдят колониалния въпрос, проблемът за преразпределянето на световната суровинна база, както и германските аспирации за “жизнено пространство” в Европа. Фюрерът усеща британската отстъпчивост за интервециите му в източна посока и сполучливо експлоатира надеждите за повторение на изнурителния вътрешноконтинентален сблъсък между Германия и Русия. Когато пристъпва към уреждане на претенциите спрямо Полша, англичаните вече са убедени, че са го увлекли в поход на изток. Тогава той и Сталин осъществяват един от най-смайващите дипломатически обрати в световната история – ажиотаж, който неимоверно повишава геополитическата тежест на страните им. Пренебрегвайки идеологическия антагонизъм между двата режима, на 23 август 1939 г. техните представители Йоахим фон Рибентроп и Вячеслав Молотов подписват договор за ненападение и секретен допълнителен протокол за разграничаване на сферите на влияние в Източна Европа. Актуалността на Антикоминтерновския пакт отпада. Санитарният кордон само след месец рухва. Германия получава спокоен тил, за да проведе реваншисткия си проект срещу Франция и Великобритания.

На 1 септември 1939 г. Вермахта нахлува в Полша, а след две седмици Червената армия заема източните полски провинции.. Германия и СССР осъществяват четвъртата в историята подялба на полската държава. Западните съюзници обявяват война на Германия, но армиите им се спотайват зад линията “Мажино”, докато лидерите им очакват континенталните хулигани да се сборичкат за плячката в зоната помежду им. Наместо това Сталин изпраща войските си на финландска територия и въпреки ожесточената съпротива, отнема райони, които подсигуряват стратегическата отбрана на Ленинград и незамръзващото пристанище Мурманск.

През пролетта на 1940 г. германската армия извършва скок на север към Дания и Норвегия. Окупирането им засилва позициите на Райха в Северния Атлантик, което способства за разширяване на военноморския му обхват. Веднага след това Вермахта най-после осъществява образцово плановете за блицкриг. С бързи пробиви на танкови съединения през територията на Люксембург, Холандия и Белгия линията “Мажино” е заобиколена и германците излизат в тила на френската отбранителна система, а британските войски са притиснати към морето, от където едва успяват да се измъкнат през Дюнкерк. Париж е изоставен от правителството, но става ясно, че положението е безнадеждно и Франция капитулира. Две трети от страната е окупирана, а на юг е създадена марионетна държава с център Виши.

Междувременно Италия се е включила в самия край на войната и независимо от липсата на военни успехи, Мусолини изисква да й се предадат френските колонии в Африка и средиземноморския флот. Хитлер се опасява, че колониите и флотът ще преминат на британска страна и му отказва, но обещава след края на войната Средиземно море да се превърне във вътрешноиталиански басейн като Италия получи Северна и Западна Африка, а Германия ще присъедини териториите на юг от Екватора. Японците не изчакват благословията на Фюрера и принуждават френските власти в Индокитай да ги допуснат на своя територия.

В средата на 1940 г. страните от Оста вече се превръщат в доминиращ глобален фактор и започват да осъществяват плановете си за световна хегемония като в края на годината официално се обвързват във военен съюз. Стратегическите им намерения включват подялба на Европа, Азия и Африка, а германците се готвят да проникнат през Южна Америка на север към САЩ, докато японците смятат да изместят американците от Тихоокеанския регион. Дали обаче трите агресивни държави притежават необходимия потенциал, за да реализират глобалните си попълзновения. Учудващо е, че Германия се оставя да бъде въвлечена в една предварително обречена война. Още по-удивително е обаче изключителното разширение на зоните, овладяни от хитлеристкия лагер в тази война. Сякаш някой старателно преднамерено разрушава стария свят.

СССР се възползва от германската ангажираност на запад и откъсва Бесарабия и Северна Буковина от Румъния, а след това присъединява балтийските държави Естония, Латвия и Литва, преизпълвайки договореностите от секретния протокол от 23 август 1939 г. За да засили отбранителните си позиции в Черноморския басейн през есента на 1940 г. Сталин предлага на България да бъде включена в съветската система за сигурност, което застрашава суверенитета й. Българите отказват и московският диктатор обръща поглед към Проливите. Той се опитва да изнудва Хитлер в тази насока, докато той е затруднен във войната с Великобритания, но фюрерът вече е решил първо да приключи с евразийското направление, за да се укрепи окончателно на континента. Подготовката за нападение срещу Съветска Русия е в разагара си.

Едва ли някога ще разберем цялата истина за дипломатическата игра на нерви от средата на 1940 до средата на 1941 г., но все пак логиката на глобалното противопоставяне подсказва някои от най-приемливите варианти за тълкуване на мотивите за поведение на Великите сили. След германския триумф в Западна Европа Великобритания остава изолирана и самотна, уповавайки се на Ламанша. САЩ без съмнение биха заели нейна страна, ала изчакват, за да извлекат максимална изгода от европейския конфликт. Подобно на 1812 г., телурократичният сблъсък между Съветския съюз и Райха е неизбежен и интригата е кой ще надхитри другия при вземане на стратегическата инициатива и с каква пропагандна обосновка ще се оправдаят военните действия при наличието на пакт за ненападение.

В това време американците притискат Лондон за отстъпки. През 1940 г. британският търговски флот в Южна Америка се изтегля на север, за да извозва въоръжения и боеприпаси за Албиона, и на негово място се настанява флотът на янките. Двете страни се споразумяват Щатите да получат под аренда множество военни бази из британските колонии и доминииони предимно в зоната на Пасифика. Империята на незалязващото слънце започва да отстъпва от някои свои позиции поради необходимостта изобщо да оцелее.

През юли 1940 г., като далечен отглас на доктрината Монро, САЩ и част от латиноамериканските държави подписват в Хавана декларация, с която заявяват решимостта си да предотвратят преминаването на европейски колонии (напр. Френските Кариби) във владение на някоя друга европейска държава, имайки предвид Германия. Нацистката пропаганда все пак прониква в Южна Америка, най-вече в Аржентина, и създава предмостие в Новия свят за евентуален германски скок през океана. Плановете на Хитлер действително са глобални.

През 1940 г. италианците нападат Британска Сомалия, но в началото на следващата година са отблъснати и губят всичките си владения в Източна Африка, с което тази противникова база в тила на Суецкия канал е ликвидирана.  По-късно през 1940 г. Италия се хвърля в атака срещу Египет и Гърция, но тук също търпи поражение. Междувременно Тройния пакт се разширява като в него влизат съюзници, чиито войски са също толкова неуверени, както италианските. Хитлер решава да премине през тяхна територия и да ликвидира с балканските затруднения на дучето и да подсигури тила си за предстоящата източна кампания.

Колебанията на Югославия я включват между целите за военно преустройство на Балканите. През април 1941 г. немците бързо сломяват съпротивата на югославската и гръцката армии и отново се сражават с прехвърлените от Египет британски военни части, които са принудени да се оттеглят на остров Крит, ала и оттам са прогонени. Хитлер е пред възможността да напредне през Близкия изток по посока на Индия, но блицкригът в Русия има предимство, а най-подходящият срок за него вече е пропуснат. Независимо от приоритета на това главно направление, германоиталиански корпус напредва от Либия към Кайро, но е спрян в пустинята на запад от делтата на Нил. Същевременно нацистката пропаганда се опитва да дестабилизира някои от страните в Предна и Средна Азия. Отговорът на англичаните е бърз и решителен, с което е предотвратено дезинтегрирането на отбранителната им линия в района. Няколко месеца по-късно СССР въвежда свои войски в Персия, предотвратявайки пронацистката й ориентация. Германската дипломация прави усилия да привлече и Турция към Оста, но единственото което постига е подписване на пакт за ненападение непосредствено преди нахлуването в Съветския съюз. Силите на Тройния пакт остават ограничени в Европа, а това до голяма степен предрешава поражението им поради недоимъка на суровини и възможности за стратегическо маневриране.

Подготовката на Третия райх за война с болшевишката империя не може да остане незабелязана. В съответствие голяма част от Червената армия е съсредоточена на западната граница. Но съветското ръководство прави всичко възможно, за да не предотврати германското денонсиране на пакта за ненападение от 1939 г. Явно тактиката на Москва е да увлече Вермахта на собствена територия и веднага да осъществи мощна контраатака. Именно в изпълнение на този план е струпването на множество части и снаряжение в новоприсъединените райони на запад, къдетоняма изградена отбранителна инфраструктура, както и забраната да се отговаря на германските провокации по границата. Хитлер трябва да бъде въвлечен в конфликт и да бъде изобличен като агресор.

Германското настъпление на 22 юни 1941 г. обаче е неудържимо. Ударите на бронетанковите части разкъсват съветската отбрана и проникват още през първите дни дълбоко в противниковата територия, дезорганизирайки големи участъци от фронта. Възможно е, немците да са получили и вътрешна подкрепа от част от съветския комаден състав, доколкото техния прийом за използване на “пета колона” е бил твърде усъвършенстван. Факт е, че огромни масиви от Червената армия попадат в обкръжение като повечето от тях се предават без съпротива. Руският блицкриг се оказва по-поразителен дори от изумителния разгром на Франция. За контраатака към немските предели въобще не може да се помисли. Сталин е смутен и дезориентиран. Все пак възвръща присъствие на духа и се заема с изработване на отбранителната позиция в новата обстанока.

Постепенно блицкригът е удавен в огромните руски простори поради разконцентрирането на настъплението в три посоки. При постъпателното си придвижване към вътрешността на Източна Европа армиите от фашисткия блок се разтварят като ветрило и фронтът се проточва подобно на този от Първата световна война. Тилът остава далеч назад. Руснаците, въпреки чудовищните загуби, постоянно получават свежи попълнения от армейски части с необходимото въоръжение. Индустриализацията и особено изграждането на разностранен военнопромишлен комплекс оправдават усилията и жертвите, направени за тях. Предвоенната линия на Сталин за държавно и стопанско строителство се оказва най-подходяща за удържане на стратегическото положение в глобалната геополитическа надпревара. Настъпилите неблагоприятни климатични условия през есента и зимата съвсем разстройват германската боеспособност. Закъснението с повече от месец и разконцентрирането на настъплението обричат на изчерпване възможностите за блицкриг.

В края на 1941 г, когато германците са спряни пред Москва, японците, подсигурили си гърба откъм Съветите, решават, че не могат повече да изчакват и атакуват основната американска военноморска база в Тихия океан Пърл Харбър, намираща се на Хаваите. Разстройвайки американската отбранителна система в Пасифика, те нахлуват във Филипините, а през Тайланд се спускат към Малая, превземайки централната британска база в региона – Сингапур Стоварват десанти в Индонезия и из множество тихоокеански острови. После настъпват към Индия като овладяват Бирма. Те се споразумяват окончателно с Германия и Италия за разграничение на зоните на военните им действия, запазвайки в своя периметър крайбрежията и водите на Тихия и Индийския океан и преобладаващата част от вътрешността на Азия.

Новата военнополитическа обстановка довежда до изграждане на антифашистка коалиция, която обединява САЩ, СССР и Великобритания, въпреки противоречивите им интереси. Все пак в нея водещи са американците, които нито са толкова застрашени, нито са изтощени в стопанско и военно отношение. Рузвелт принуждава британския премиер Уинстън Чърчил да поеме в т. нар. Атлантическа харта от август 1941 г. ангажимент за следвоенното устройство на света, предвиждащ народите сами да избират формата на управлението им, осигуряване на равноправен достъп до световната търговия, презокеанските комуникации и източниците на ресурси, преустановяване на протекционистките практики. Този документ всъщност е програма за деколонизация и за американска хегемония в един свободен от политически ограничения свят.

През 1942 г. Хитлер възобновява настъплението си в Русия по южното направление (най-уязвимото от вътрешнополитически аспект) към Волга и Кавказ с надеждата да си осигури достъп до бакинските нефтени кладенци, но и тук изчерпва възможностите си за напредък. Вермахта претърпява катастрофа при Сталинград, паралелно е постигнат от поражение в Северна Африка при Ел Аламейн, а още преди това японците губят военноморската си инициатива в сраженията в Коралово море и при атола Мидуей. Започва възвратно движение на отстъпление на силите от Оста.

Блокирани в Европа, германците не след дълго са притиснати от три страни. Червената армия настъпва от изток, западните съюзници се събират от две посоки в Северна Африка и през Тунис се прехвърлят в Италия, а на 6 юни 1944 г. те дебаркират в Северна Франция. Японците също са пресирани от три посоки, докато през август 1945 СССР не ги атакува и от север, което се оказва фатално за континенталната им отбранителна групировка. Италия още през 1943 г. излиза от войната. Тройния пакт се оказва хлабава, нетрайна конструкция. Ала такава е и антихетлеристката коалиция.

В края на 1943 Рузвелт, Чърчил и Сталин се срещат в Техеран, за да обсъдят съвместната военна стратегия и следвоенното устройство на света. Тук надлъгването за извличане на максимална полза от войната взема връх. Чърчил предлага, наместо във Франция, втори фронт да се открие на Балканите. С този маньовър западните съюзници в голяма степен биха преградили проникването на Червената армия към Централна и Югоизточна Европа. Той също така излага план за следвоенно разделяне на Германия на две държави – южна (католическа), в която да се включат Бавария, Австрия и дори Унгария, превръщайки я в същинска Дунавска империя, и северна (протестантска), обхващаща териториите на Северногерманския съюз от ХІХвек. Американците са по-радикални и от него като замислят Германия да се подели между пет немски държави. Сталин отхвърля предложенията им и настоява за откриване на втори фронт в Западна Европа. Той вече предчувства неудържимото проникване на съветските сили до сърцето на континента и не е склонен да проиграе така скъпо спечелените геополитически позиции, предоставени му от безумния германски вожд.

На връщане от Техеран Рузвелт и Чърчил се срещат в Кайро с Чан Кай Ши, за да обсъдят военните инициативи срещу Япония. В тази среща отново проличават разногласията със Съветския съюз, който във войната на изток и след нея ще подкрепя комунистическото движение в Китай в противовес на гоминдановците. Методиката на противопоставянето между победителите във Втората световна война тепърва ще се усъвършенства.

През 1945 г. тоталният геополитически сблъсък приключва с излизането на доминиращи позиции на двете геополитически свръхсили, притежаващи дълбок континентален тил и широк достъп до океаните от собствена територия. Европейските държави претърпяват поражение поради своя национален и стопански антагонизъм и тепърва ще осъзнават необходимостта от единение и взаимна търпимост, за да успеят да възвърнат стопанската, политическата и културната си значимост. След половинхилядолетна европейска хегемония светът вероятно завинаги е променен.
КАРТА
MAP

7. Великото противостояние

През 1945 г. настъпва нова епоха в глобалното геополитическо позициониране. Ядрото на световната военнополитическа доминация се разделя и се измества от Западна Европа на изток към по-затворените пространства на континента и на запад към умерените ширини на Северна Америка. Приключва началният етап в изграждането на общочовешка цивилизация, който е може би най-динамичния и превратен период в историческите времена.

В началото на 1945 г. тримата главнокомандващи на коалицията, противостояща на Оста, се събират в Крим, за да разпределят урожая от предстоящия боен триумф. Те повече от всякога изпитват уважение помежду си, но уталожването на идеологическата им нетърпимост не препятства надлъгването и пазаренето за заемане на преимуществени позиции в новия световен ред. Сред тази голяма тройка се оформят две оси, които са показателни за централната, първенстващата позиция, заета от САЩ в резултат на войната, изтощила несъразмерно останалите участници в конфликта. От една страна американците поддържат значително по-тесни съюзнически отношения с Обединеното кралство, които ще съставляват рамата на бъдещия антисъветски алианс. От друга страна обаче Щатите и СССР оформят негласна и на пръв поглед парадоксална антибританска коалиция, която ще бъде поддържана до разпадането на световната колониална система, каквато е и основната мотивационна подложка на този сговор.

Все пак най-висок прираст на международен авторитет, влияние и тежест в периода 1939 – 1945 г. има Съветския съюз. По време на срещата в Ялта Червената армия и войските на новите съветски сателити вече контролират голяма част от Балканите и Средна Европа. В края на 1940 г., когато Сталин се опитва да привлече България на своя страна, Молотов поставя пред Хитлер прекомерни искания за поетапно установяване на съветска зона на влияние в района на долното и средното поречие на Дунав, излаз на Адриатика през Югославия и участие в управлението на проливите към Балтийско и Черно море. Няма съмнение, че подобни аспирации са пряко предизвикателство към Третия райх, за да бъде въвлечен във война с комунистическата империя. Ала пет години по-късно Сталин действително получава повечето от териториите, за които арогантно е претендирал пред фюрера на Хилядолетния райх, като в допълнение се готви да окупира Полша, Чехия и Източна Германия с Берлин. Само протоците му се изплъзват. Неговите настоявания за база на п-ов Галиполи са отхвърлени от Чърчил, а споразумението им за подялба на Балканите от 1944 г. го лишава от достъп до Егейско море.

В Ялта съюзниците се споразумяват по основните направления за приключване на войната и следвоенното урегулиране. Постигнато е разбирателство за дълготрайно разделяне на Германия на съюзнически окупационни зони. Съгласувани са рамките на новата геополитическа разстановка в Европа, предвид промяната на силовите центрове, определящи сферите на политическа гравитация. Приема се проектът за създаване на нова международна организация, която да институционализира и поддържа конфигурацията на променения световен ред.

Британците, изглежда, не са били склонни да се придържат строго към договореностите за поделяне на Германия и се опитват да напреднат бързо през Холандия към Северна Германия и Берлин, за да овладеят геополитическата средина на Европа. Те обаче не получават съдействие в необходимата степен от американските войски, настъпващи на юг от тях, и закъсняват да се включат в битката за германската столица. Превземането на Берлин от Червената армия представлява безспорен политически и пропаганден триумф за Сталин.

След края на войната Западна Европа и дори Албиона попадат в пресата на двете свръхсили, което предизвиква неудържим разпад на световната политическа система, установена от колониалните държави от Стария континент. В този момент американците, а не след дълго и руснаците, получават още едно военностратегическо преимущество – ядреното оръжие. Разрушителността на бомбардировките в Хирошима и Нагасаки поразяват масовото съзнание и разчетите на позахабените елити, които осъзнават нарастващата зависимост от научнотехническия напредък. Но атомните заряди се оказват изключително високотехнологичен и ресурсоемък продукт, който дълго време остава недостъпен за останалите велики сили.

Възможността за изработването на високоенергийно оръжие е осъзната между двете световни войни. Дали именно перспективата за неговото разработване не довежда до втория глобален конфликт? Едва ли някога ще узнаем. Един от лидерите в тази област – Германия, обаче е уязвена още преди започването на атомната надпревара поради собствените й расистки предразсъдъци и отклонения. Голяма част от немските ядрени физици от еврейски произход забягват през 30-те години, прогонени от антисемитските преследвания. Някой от тях по-късно стават инициатори (включително Алберт Айнщайн) на ядрените проекти в САЩ и Обединеното кралство и активно се включват в работата по конструирането на първите атомни бомби. След изпитанията на новото оръжие в пустинята на Ню Мексико и бомбардировките в Япония американците се озовават в небивалата в миналото позиция на едноличен притежател на най-мощно въздействащото бойно средство, което променя правилата на геополитическата игра.

Докато в предходните исторически епохи военните вървят след търговците и се опитват да поставят под контрол районите с производствен потенциал и свързващите ги пътища, по които протича международния обмен, то от средата на ХХ век военното въздействие между свръхсилите се изразява предимно в заплаха с употреба на ядрено оръжие, пренасяно основно по въздушен път. Трасетата на противопоставяне и напрежение в геополитическата надпревара се преместват във въздушното пространство, което съществено променя нейния характер.

След ударите в Хирошима и Нагасаки обществената реакция е особено болезнена и осъдителна, което до голяма степен е провокирано от страните изостанали в ядрената област. Това до известна степен поставя под съмнение предимствата от притежание на свръхразрушителното оръжие. Същевременно левичарски и антиимпериалистически настроени групи в Америка са на мнение, че балансът в световното противостоене трябва да бъде възстановен като СССР бъде подпомогнат да изработи собствени атомни заряди. Но от подобно равновесие изглежда полза имат и управляващите среди, които с предизвикването на ядрена надпревара със Съветите си осигуряват надмощие над целия останал свят. Вероятно поради това от ядрената програма на САЩ има такава голяма утечка на информация, насочена към разузнавателните служби на Москва и научния екип на Игор Курчатов, позволила през 1949 г. да се изпробва първата комунистическа атомна бомба. Изкупителна жертва на прикриването на тази политика става семейство Розенберг, чиито действия на ентусиазирани дилетанти явно не са били санкционирани. През 1952 г. британците също се сдобиват с атомно оръжие, но те не притежават достатъчен ресурс, за да преследват паритет в тази област, а и са възпирани от американските си съюзници.

Двете свръхсили без забавяне и излишни колебания преустройват световния ред. През пролетта на 1945 г. конференция в Сан Франциско изработва устава на Организацията на обединените нации и през есента тя вече функционира. Съюзниците от антихитлеристката коалиция заемат привилегировано положение в ръководните й органи и трайно елиминират съперниците си от решаващ глас в международните отношения.

На конферецията в Потсдам през лятото на същата година СССР изисква големи репарационни обезщетения от победените страни от Оста, но получава удовлетворение предимно в собствената й окупационна зона в Германия и от германската собственост в Източна Европа, което все пак временно импулсира съветската икономика. Към руската федерация е присъединен района на Кьонигсберг в Източна Прусия, а стратегическият коридор към Баренцово море при Петсамо е отнет от Финландия. След разгрома на Япония руснаците си възвръщат Южен Сахалин, Курилските острови и Порт Артур, докато американците поемат опеката върху японските подмандатни архипелази в Тихия океан.

След края на войната Червената армия не бърза да напусне онези измежду окупираните страни, които Сталин смята да останат в неговата сфера на имперско интегриране. Недоверието му към заварените елити предизвиква превратни социални преобразования, прокарани посредством давлението на бързо нарастналите местни комунистически партии, и тези държави са въвлечени във въртопа на крайния догматичен етатизъм. За по-изостаналите измежду тях (България, Румъния и Албания) новият режим ще стимулира индустриализацията, ала средноевропейските страни са отклонени от естествения им път на развитие. Етатизмът, чието възприемане през 30-те години подпомага излизането от световната икономическа криза, вече е поизчерпал своите мобилизиращи възможности и повсеместното му прилагане постепенно води до деформиране на социалните механизми и на производствените и обменни процеси, а ограничаването на частната инициатива свива потреблението. Саботирането на преобразованията, осъществявано най-вече от ефективната британска агентура, допълнително разстройва реализирането на проекта за формиране на единно просъветско политическо и стопанско пространство, въпреки институционализирането през 1947 г. на социалистическата общност със създаването на Коминформбюро. Излизането на следващата година на Югославия от Източния блок е само най-видимата проява на неуспеха на Москва да привлече и доброзорно да интегрира източноевропейските народи. Йосип Броз Тито препречва проходът на Йосиф Сталин към Средиземноморието, лишавайки за пореден път Русия от излаз към южните морета. Само Албания остава като изолирано предмостие в този регион, но скоро и тя ще бъде проиграна.

Сталин се надява, след обединението и възстановяването на Германия тя да се обвърже в континентален съюз с Москва, повтаряйки опита от Рапало. Североатлантическите съюзници обаче не са склонни на такова решение и препятстват навлизането на съветското влияние в Западна Германия като отхвърлят предложенията за обединение на страната. Те държат зони в Западен Берлин, които източният диктатор през 1948 г. поставя под блокада, за да принуди населението им да потърси сближение с Източен Берлин. Неуспехът на това начинание се превръща в катастрофално пропагандно поражение за т. нар. народнодемократичен блок. На следващата година се формира Федерална република Германия, а западните съюзници се обединяват във военен блок – Североатлантическия пакт (НАТО). Студената война вече е в разгара си.

Разгромът на японската военна групировка в Манчжурия през август 1945 г. отваря широк коридор за проникването на съветското влияние в Източна Азия. Военните сили на Китайската комунистическа партия получават въоръжение и експертна помощ от Москва и през следващите години изтласкват армията на корумпирания Гоминдан все по на юг, докато през 1949 г. генералисимус Чан Кай Ши е принуден да напусне окончателно континентален Китай и се укрепва с американска подкрепа на току що възвърнатия остров Тайван. В Северен Виетнам също се налага прокомунистически режим. Комунистическите сили доминират и в Северна Корея, откъдето в средата на 1950 г. се опитват с бърза офанзива да овладеят южната част на полуострова. Те обаче срещат решителното противодействие на американците, които се ползват с политическата и дори военна солидарност на мнозинството членки на ООН. Сформира се многонационален корпус в подкрепа на Юга и конфликтът се интернационализира, особено след като на страната на Севера от Китай е изпратена огромна доброволческа армия. В крайна сметка разделението на Корейския полуостров се запазва, а западните сили все още преграждат стратегическия достъп от Източна Азия към вътрешността на Пасифика. Същевременно нараства значимостта на Китай, който присъединява Тибет, получава пълен суверенитет върху ж.п. линията през Манчжурия, а през 1955 г. си възвръща Порт Артур. В Тихоокеанския регион на на мястото на Япония се въздига нова велика сила.

За разлика от СССР в Щатите след войната (както през 20-те години) настъпва значително стопанско оживление, което ще продължи три десетилетия и ще превърне страната в потребителски рай. Възприетият при Рузвелт кейнсиански смесен икономически модел дава обилни плодове. Но същевременно американските политици вече са се устремили към планетарна хегемония и изолационизмът от 20-те години им е неприсъщ. С прокламирането на курс към защита на “свободния свят” те отговарят на предизвикателствата на генералисимуса от Грузия и въвличат своите съюзници и сателити в Студената война, чрез която двете свръхсили ще си поделят света. СССР ще остане изолиран в северната и централната част на Евразия, а САЩ ще доминира над обграждащите хартланда сухоземни кордони и над океаните. Каква показна геополитическа ситуация, сякаш по учебник!

Възползвайки се от икономическото си надмощие, САЩ налагат нов финансов и търговски ред, основаващ се на стопанския либерализъм. Икономическата мощ на Америка успешно е трансформирана в политическо влияние. В изпълнение на доктрината “Труман” за сдържане на комунистическото настъпление, прокламирана през 1947 г., на Гърция (където се води гражданска война) и Турция са предоставени, съответно, 300 и 100 милиона долара. Веднага след това е лансиран планът “Маршал” за стимулиране възстановяването на стопанската инициатива в европейските страни, пострадали от войната, чрез дългосрочни заеми и други инструменти на стойност 20 милиарда долара. СССР обаче се опасява от попадане под американска икономическа зависимост и отказва да приеме прилагането на този проект в Източна Европа. За да удържат Полша и Чехословакия, склонни да се възползват от американската предложение, от Москва предлагат плана “Молотов” за възстановяване на държавите от Коминформбюро. Стопанското противопоставяне на свръхсилите разделя Европа и нанася съществен ущърб на разрушената й икономика, препятствайки регенерирането на икономическото взаимодействие между индустриализираните и аграрните региони.

По време на войната загиват между 5 и 6 милиона души с еврейски произход, множеството от които са изтребени в изпълнение на нацисткия план за решаване на “еврейския въпрос”, а други умират от глад и мизерия в гетата или при бойните действия. Ужасени от геноцида и сегрегационното отношение към тях, повечето от оцелелите евреи от Централна Европа са решени да се преселят в Палестина, където да се уповават на националното си единение и на възвърната им след две хилядолетия държавност, без да отчитат, че тя в голяма степен влиза в колизия с интересите на местното арабско население. Получавайки подкрепа от Вашингтон и Москва, ционистите преодоляват британската съпротива и се възползват от възможностите за политическо въздействие, които предоставя новата световна организация. През 1947 г. ООН приема Палестина (вкл. Ерусалим) да бъде разделена между еврейско и арабско държавно формирование и на следващата година е създадена Държавата Израел, която бързо се превръща в основен геополитически фактор в този междуконтинентален възел.

Не след дълго Сталин съжалява, че е допуснал безусловното еманципиране на еврейската нация. Управляващият елит в Израел се ориентира към взаимодействие със сънародниците си от Америка, а евреите в Съветския съюз стават проводник на ционистко влияние. При една от поредните му репресивни кампании, предизвикани от параноичните умопомрачения за заговор, този път между медиците – евреи, Сталин получава инсулт и умира. Малко преди това той е започнал реформа в комунистическата партия (прекръстена на КПСС), за която едва ли някога ще може да се прозре в каква насока е била отправена. Дали генералисимусът не е замислял да се превърне в едноличен и пожизнен тиранин в авторитарна либерализираща се Русия, която да прорасте от ствола на прекомерно бюрократизиралата се и склерозирала тоталитарна болшевишка конструкция. Разбирал ли е най-преуспелият диктатор на ХХ век безизходицата, в която е въвлякъл евразийската империя, налагайки й дългосрочно и безалтернативно крайния етатистки модел, който ограничава нейното геостратегическо проникване извън застоялата консервативна атмосфера, просмукваща се от вътрешноконтиненталните недра на най-големия сухоземен къс от света? Дали и той не става жертва на географска обремененост, която вещае и налага политическа обреченост?

Смъртта на кремълския диктатор оставя континенталния имперски блок в неведение по какъв път трябва да се продължи развитието на новата мегаформация. Сталин е единствения практикуващ политик, който успява да вкара марксизмът в рамките на работеща, действена идеология, обслужваща държавното строителство, въпреки че Маркс е предричал отмирането на държавата. През 1953 г. обаче по-значим е въпросът, кой ще поеме властта, отколкото недоумението, как ще се живее без напътствията на култовия вожд. В крайна сметка изпосталялата от системните чистки партийна върхушка с решителната помощ на част от генералитета успява да се разправи с другия основен претендент за властта – службите за сигурност, ръководени от Лаврентий Берия. Последният е осъден за опит за преврат (обвинен е също във възможни връзки с британските тайни служби) и е екзекутиран. Ако има някаква доза истина в разкритието за агентурната принадлежност на Берия, то секретните служби на Албиона може би претърпяват поредното си крушение в опита да възпрат настъплението на свръхсилите.

Независимо от противопоставянето в Студената война, САЩ и СССР продължават взаимодействието си и дори чрез нагнетяване на напрежението укрепват своя глобален политически монопол, ерозирайки колониалния масив, простиращ се върху Африка и Южна Азия, и проникват в нововъзникналите и неукрепнали държави. Особено агресивни са червените, които следват мисията на революцията като застъпници на националноосвободителните движение, въпреки липсата на оформени нации в много от страните от Юга. Една от най-внушителните акции на съветско-американското сътрудничество е проведена през 1956 г., когато обединени англо-френски сили окупират национализирания от Гамал Абдел Насър Суецки канал, а израелската армия навлиза в Синай. Чрез ООН световните повелители налагат оттеглянето на агресорите и недвусмислено показват кой има решаващия глас в световните дела.

Британската империя, която прекомерно натежава още след Първата световна война (когато дезинтеграционните процеси неминуемо стават неудържими), намира частичен изход за запазване на влиянието си и налагане на културно-политически си модел чрез Общността на нациите – хлабава форма на интеграция с бившите колонии и доминиони. През 1945 г. е приет планът “Смътс”, според който големите британски доминиони трябва да формират около себе си регионални имперски организации, за да запазят влиянието на Лондон в съответните райони. Независимо от лоялността към Британската корона обаче, по-големите нововъзникнали държави поемат по свой самостоятелен път на развитие и много от тях се ориентират към по-тясно сътрудничество със САЩ, особено във воената област. Французите също се стремят да удържат в своята сфера на привличане контролираните от тях в миналото зони, ала това не винаги им се отдава.

Все пак най-драматична и вълнуваща в тази епоха си остава надпреварата между двата колоса в световната геополитическа разстановка, които биват и идеологически антагонисти. Те водят непрестанна борба за привличане на подръжници на основата на принципите, на които са изградени двете световни системи – либерализма и егалитаризма. Ала много държави предпочитат да не попадат в зоната на влияние и противопоставяне между свръхсилите. Бавно и колебливо се формира разнороден сбор от страни и движения, противопоставящи се на двуполюсния хегемонистичен модел.

След смъртта на Сталин в Източния блок постепенно се отваря разлом, който ще разцепи евразийския континентален монолит и съществено ще намали възможностите на Москва да интервенира към Третия свят. Повод за кризата става т. нар. развенчаване на култа към личността на грузинеца, но всъщност раздялата е неизбежна, поради нарастващата тежест в международния политически живот на възродената китайска империя.

На 25 февруари 1956 г., последния ден от ХХ конгрес на КПСС, първият секретар Никита Хрушчов прочита доклад за пораженията от култа към личността на бившия генерален секретар на болшевишката партия. Около обяд, когато привършва четенето на доклада, достолепието на най-просторната сухоземна империя, пресъздадена от един от най-издигналите се авантюристи (самият той недоучил семинарист, конспиратор и вероятно агент-провокатор на Охранката), се въргаля в прахта на конгресната зала, авторитетът на автократа е принизен от наследника му, случайния епигон – шлосер от Донбас, проникнал и задържал се в обкръжението на сатрапа поради угодничеството си и умението да танцува гопак в подходящия момент. През този потресъл участниците в конгреса ден се случва най-внезапния, изненадващ и алогичен политически срив в историята на Голямата игра, с който няма да могат да се сравняват по значимостта си дори събитията, протекли 33 години по-късно.

Китайските делегати на конгреса не прикриват своето неодобрение към неочаквания поврат. В Пекин ръководството на ККП също посреща с изумление осъществения завой. Не след дълго целият свят научава за скандалния доклад, което предизвиква масов отлив от комунистическото движение, както поради разочарование от опортюнизма на новото ръководство на КПСС, така и от потрес от масовите жертвоприношения по времето на Диктатора, предизвикани от продължителния граждански сблъсък, отразяващ всъщност социалния конфликт пред необходимостта от догонващ темп на развитие на най-изостаналата и архаична страна измежду Великите сили. Влиянието на московските партократи над световното революционно движение (сред което националното начало доминира над социалното) съществено се свива.

След ХХ конгрес на КПСС Коминформбюро е разпуснато, но междувременно през предходната година във Варшава е създаден просъветски военен съюз, включващ източноевропейските сателити на Кремъл. Интеграцията в стопанско отношение още от 1949 г. се провежда чрез Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Опитите да се запази идейното и политическото единство на комунистическия блок и да се удържи върховенството на Москва минават през две международни съвещания на комунистическите партии, проведени през 1957 и 1960 г. На тях, парадоксално на пръв поглед, китайските представители предлагат КПСС да бъде призната за ръководна партия сред останалите. На второто съвещание обаче е издигнато искането ККП да е втора по значимост и да отговаря за работата с левите партии на страните от Третия свят. С това фактически е открито съперничеството за доминация над бившия колониален свят, който по това време прави усилия да се разграничи от формациите на свръхсилите, обединявайки се в Движение на необвързаните държави. Паралелно начеват атаки срещу курса на десталинизация и на концепцията за мирно съвместно съществуване на двете социални системи. По-младата и агресивна комунистическа партия на Китай, възползвайки се от разпускането в Москва, измъква чрез революционна фразеология отломки от колапсиралото съветско пропагандно влияние.

През 60-те години китайците се сдобиват със собствено ядрено оръжие, така дълго отказвано им от бившия съюзник от север. С игнорирането на автономията на Тибет страната е териториално консолидирана и само колониите по крайбрежието и остров Тайван остават извън строгия контрол на Пекин. По време на “културната революция” вождът на ККП Мао Цзе Дун получава световно признание сред крайнолевите сили и авторитетът му в Третия свят нараства. От друга страна, военните интервенции срещу индийска и съветска територия са показателни за нарастващото военнополитическо самочувствие на “работническо-селското” правителство. Китай вече е подготвен за скок и само вътрешните смутове може да го отклонят от увереното му излизане на световната сцена в ролята на балансъор между Москва и Вашингтон.

Колебливото размразяване в социалистическия лагер не е последвано от либерализиране на стопанските отношения. Хрушчов, а и други комунистически ръководители, се увличат по изпълнението на мегаломански икономически проекти със съмнителна ефективност. Екстензивния подход обаче продължава да осигурява високи темпове на развитие. Ако той навременно бъде последван от допускане на частна инициатива и стимулиране на потреблението, би се осигурило възходящото икономическо развитие. Именно това разбират американците и изглежда се опитват да го предотвратят. За тях догматизмът на противниковия елит е най-добрия съюзник.

Само три месеца след смъртта на Сталин в Източен Берлин избухва работнически антисъветски метеж. Той сякаш е предупреждение да не се разпуска режима. Въпреки непредвидимостта на последиците от десталинизацията, съветското ръководство се наема да извърши децентрализация в Източния блок и сред световното комунистическо движение, но веднага е сполетяно от криза в Полша, чиито връх са работническите бунтове в Познан. Едва полските събития отминават след компромисни кадрови решения и се начеват антикомунистически вълнения в Будапеща, които прерастват в антисъветска революция. Суецката криза предоставя възможност Червената армия безпрепятствено да се разправи с разбунтувалите се унгарци. Реформаторските напъни на Хрушчов обаче са компрометирани, а и той впоследствие не се оказва способен да извърши грамотни и правилно ориентирани промени. Така се стига до издигането на Берлинската стена през август 1961 г., станала символ на неспособността на затворения вътрешноконтинентален масив да възпре отлива на душите и умовете на гражданите си към отворения свят. Запазването на единен център на комунистическото движение в Москва осуетява възникването на нормални междудържавни отношения сред страните от СИВ и препятства постепенното еволюиране към доброзорна общност от интегрирани според естествения икономически интерес (воден от географската им близост) нации, което довежда до силни центробежни стремления в социалистическия лагер.

По това време сред западните интелектуалци се заражда идеята за конвергенция (сближаване до сходство) между двете социални системи. Но, ако в капиталистическия свят наистина се извършват множество социални подобрения, то на изток теориите за конвергенция са заклеймени, а ограничаването на частната инициатива и на плурализма на светогледите става все по-стриктно. Заражда се общество на застоя, което сякаш се стреми да отрече необходимостта от изменчивост и пренебрегва диалектиката на развитието. Марксисти!!!

Революционните движения в колониите и в зависимите от Запада държави създават илюзията, че социализмът като социална система все още има перспектива именно в догматичния си вариант. Троцкистката теза за перманентната революция намира подръжници в Третия свят, възбуждайки социалното напрежение, и в някои страни до власт се добират диктаторски или демократични режими с лява окраска. Особено интригуващ от геополитическа гледна точка е случаят с Куба, която се намира на подстъпите към югоизточните слабини на САЩ. Възползвайки се от заиграването на правителството на Фидел Кастро с Москва, съветските военни инсталират на острова стратегически ядрени ракети, които бързо и безпрепятствено могат да достигнат цели, разположени във вътрешността на американския континент. Когато ракетите са разкрити при американски разузнавателни полети, президентът Джон Кенеди отправя ултиматум за изтеглянето им. Забавената и неясна реакция на Кремъл изправя двете свръхсили пред последната межда преди ядрената катастрофа. Още повече, че през 50-те години е разработено термоядрено оръжие, което е много по-мощно от обикновените атомни бомби. Карибската криза докарва геополитическото противопоставяне до абсурда на надвисналото антропогеографско заличаване. В крайна сметка американската дипломация се съгласява да оттегли своите ядрени оръжия от Източна Турция, които твърде много дразнят съветския генералитет, и Хрушчов нарежда “Островът на свободата” да се опразни от страховитите бойни средства. Компромисът от 1962 г. е преломния момент в стратегическото съветско огъване, след който руската глобалистична експанзивна тенденция до голяма степен е пречупена.

Въпреки желанието на новия управляващ екип в Кремъл да се наложи политиката на международно разведряване, чрез което Източния блок да поеме глътка въздух сред ожесточеното противопоставяне, във Вашингтон вече са усетили първоначалните признаци на изтощение и предстоящата криза на комунистическия колос и предпочитат да въвлекат СССР в нова надпревара във въоръженията. Разузнавателните полети на голяма височина над съветска територия опровергават твърденията на съветското ръководство за наличие на равностоен потенциал от стратегически оръжия и американците успешно шантажират Хрушчов с изоставането на съветските въоръжени сили. Той си поставя за цел да постигне паритет в тази област, но това се оказва пагубно за реформаторските му начинания, които страдат от липса на средства. Друг въпрос е защо руснаците са се хванали на тази уловка, след като наличните ядрени заряди са били достатъчни да се унищожи цивилизацията на планетата.

Безспорните успехи на СССР в овладяването на близкия Космос, които предизвикват изключителен отзвук, също поглъщат огромни инвестиции, ала възвращаемостта от тях при липсата на свободно пазарно стопанство е съмнителна и успехите не са усвоени в необходимата степен. Волунтаризмът на неграмотното управление пропилява авансът от постиженията на съветските учени и конструктори. Не след дълго американците ще намерят способи да използват космичните проучвания за военни цели и ще притиснат континенталния блок дори от безвъздушното пространство. Геополитическата надпревара се пренася в Космоса.

След войната западноевропейските държави от материка бързо осъзнават своето стратегическо изоставане и се опитват да наваксат чрез обединяване на усилията и потенциала си. Някой от тях сключват митнически съюзи, а през 1950 г. французина Роберт Шуман предлага да се създаде общ европейски пазар за въглища и стомана, за да се преодолее следвоенни антагонизъм между Франция и ФР Германия. На следващата година общият пазар става факт. като към него се включват още страните от Бенелюкс и Италия. Германо-френското сближаване се оказва първата и най-важна крачка към създаването на Европейските съединени щати. През следващите години шестте държави се опитват да създадат политическа и военна общност, но Северноатлантическия пакт твърде потискащо доминира в тези сфери. Все пак на 25 март 1957 г. в Рим се подписва договор за създаване на Европейска икономическа общност и на Европейска общност по атомната енергия. Великобритания, която отказва да се включи в общността на шестте, обединява около себе си други шест държави, формирали през 1960 г. Европейска асоциация за свободна търговия, но тя не постига голям напредък в интеграцията. Тогава Великобритания се преориентира към членство в ЕИО, ала френския президент Шарл дьо Гол заявява френското вето за британското встъпване в Общността, поради прекалената проатлантическа ориентация на Лонодон. Противопоставяйки се на НАТО, той дори извежда Франция от военната структура на Алианса. Европейското еманципиране спрямо американското попечителство набира скорост. Обединена Европа ще възвърне до голяма степен политическия си авторитет и икономическа мощ, но продължава да изостава от свръхсилите във военно отношение, въпреки че и французите се сдобиват с ядрено оръжие. Политическата депресия от 40-те години трудно може да бъде наваксана.

През втората половина на 60-те години Америка постепенно затъва в непопулярен и изтощителен военен конфликт в джунглата на Виетнам. Провалът на Вашингтон при тази авантюра, чиито действителни намерения все пак са стимулиране на икономиката чрез тягата на военно-промишления комплекс, предоставя шанс на силите от Западна Европа и Източна Азия да излязат от сянката на съветско-американското противопоставяне, но също дава отсрочка на съветския режим да пристъпи към неизбежния завой към либерализация. Този път жертвата е “пражката пролет” от 68-а, превърнала се в символ на желанието на европейските народи за промяна на следвоенното статукво на политическо и идеологическо разделение на континента. 1968-а година, запомнена с масовите младежки и студентски вълнения, възродява европейския дух от Ренесанса и от Пролетта на народите през 1848-49 г. и налага програма за обединение на континента от Северно до Черно море на принципите на равнопоставената солидарност.

Междувременно СССР продължава да разширява и укрепва своите конвенционални въоръжени сили. Попълнените с модернизирана бойна техника военноморски и военновъздушни съединения могат да притеснят противниковата страна в повечето от ключовите райони на планетата, а бронетанковите и сухопътните войски осигуряват смразяващо въздействие в околовръст на огромната страна. Съветският генералитет се опитва да предложи стратегия, отговаряща до голяма степен симетрично на хегемонията на глобалната американска отбранителна система, обхващаща преобладаващата част от световните пространства и плътно обграждаща социалистическия лагер. Безумното прахосничество за поддържане на военното равновесие обаче изтощава континенталния колос, който не успява да контролира ефикасно мрежата от сателити и зависими държави заради липсата на стопанска перспектива. Вътрешната стабилност на многонационалната федерация също е нарушена поради нарастване влиянието на местните елити и на сивата икономика. Диспропопорциите в темповете на растеж на населението между северните и южните (ислямските) републики вещае бъдеща дезинтеграция. Кризата е неизбежна и в края на 70-те години страната на най-развития социализъм изпада в срамен и удивляващ продоволствен недоимък. В противовес на застойните явления нараства социалното и междуетническото напрежение.

В края на 1979 г. кремълските стратези за сетен път хвърлят руската армия в скок на юг, с надеждата да установят зависим режим в Афганистан и да се доближат до Индийския океан. Последна преграда остава Южен Белуджистан. В началото на годината обаче властта в Иран е поета от ислямистите на аятолах Хомейни, които прокламират отхвърлянето на влиянието на свръхсилите върху мохамеданския свят. Вследствие на ислямистката пропаганда множество фанатизирани мюсюлмани, подпомогнати от някои консервативни арабски режими, се стичат към Афганистан, за да се противопоставят на неверниците. Надушвайки приклещването на съветската армия в афганистанските клисури, американците се включват в логистиката на антируската военна кампания, за да се реваншират за поражението във Виетнам. Същевременно в Полша назрява криза на социалистическата държавно-правна парадигма, която не слиед дълго ще ерозира конструкцията на Източния блок Изглежда в този момент вашингтонската администрация решава да приключи с двустранното заиграване и да притисне своя партньор в следвоенното поделяне на планетата като сведе зоната на неговото влияние до естествените му етнополитически граници.

Повечето от военните кампании за сломяването на Русия през втората половина на отминалото хилядолетие се провалят около Москва. Полските шляхтичи, Наполеон и Хитлер атакуват през центъра на Русия като затъват в нарастващия съпротивителен отпор колкото повече проникват сред ядрото на руската народност. Напротив, англичаните и французите при Крим и японците в Манчжурия успяват да се наложат над руската армия когато тя се намира в периферията на империята и е твърде отдалечена от резервите на своя национален масив. Уязвимите точки и зони на Царството са опорните пунктове до откритите морета и регионите с преобладаващо подчинено инородно население.

Блицкригът от 1941 г. е насочен към Москва, но дори и да беше превзета съветската столица, фронтът едва ли би се разпаднал. Хитлер изглежда се усеща за безперспективността на това направление и в средата на лятото прехвърля мощни бронетанкови съединения на юг. Вермахтът бързо достига почти до устието на Дон, ала вместо да продължи настъплението към Волга и Кавказ, фюрерът решава да довърши офанзивата към Москва където германците са отблъснати и започва прелом във войната. Проникването на моторизираните немски колони през степите и настъплението на север по Волга би ги извело до Казан. Там, по Средна Волга, се прекъсва връзката на руското ядро с Урал, Сибир и Средна Азия. Транспортът по Дунава, през Черно и Азовско море и по големите реки в Южна Русия би позволило да не се разтегнат прекалено германските сухопътни снабдителни линии. Ако се бе изпълнил този сценарий разпадането на болшевишката империя вероятно е щяло да стане неминуемо. На следващата година настъплението продължава именно по южното направление, ала вече е твърде късно.

Поучавайки се от неуспехите на инвазиите във вътрешността на Русия и от временния ефект на пораженията й в покрайнините и извън пределите на империята, американците изглежда избират трети подход за нейното сломяване. Санитарният кордон от 20-те години след четвърт век е заменен с Желязна завеса, която задълго изолира Източния блок от световните стопански и културни процеси и той съществено изостава в сферата на технологиите и по отношение на културното многообразие и съвременна актуалност. Социалистическият лагер постепенно се превръща в затънтена провинция.

Разбира се, за изоставането има и вътрешни основания от светогледно естество. Докато на запад елитът до голяма степен споделя картезианския манифест “съмнявам се, следователно съществувам”, на изток все още се водят от теологическата максима “вярвам, защото е абсурдно”. Абсурдът на комунистическата идеология се състои в провъзгласяването на една единствена истина. За съблюдаването на единствената истина са изградени мощен идеологически и пропаганден апарат и политическа полиция, която да предотвратява отклоняването от догматичните рамки. Срещу тази система “Свободният свят” противопоставя светогледния (конфесионален) плурализъм, изразил своята продуктивност във възникналата попкултура. Нейното магично привличане и въздействие ще съкруши аргументите на схоластичния егалитаризъм и неговата “народна култура”.

В Москва осъзнават, че губят надпреварата за световно стопанско, културно и идеологическо влияние и се опитват да компенсират изоставането и да излязат от изолацията чрез възприемането на модела на “мирното съвместно съществуване”. Техните антагонисти обаче използват дори разведряването като инструмент за уязвяване на вкостенилата се и непохватно тромава комунистическа държавно-политическа система. Условието за открехването на Желязната завеса е признаване на реалностите и границите в Европа (напр. разделението на Германия), с което се преустановява следвоенната намеса на Кремъл във вътрешните дела на някои държави от бившия хитлеристки блок. Друго важно условие е спазването на човешките права. От тяхното съблюдаване би следвало допускане на опозиционни възгледи и групировки сред тоталитарните общества. Това би било убийствено за тях, особено ако се забавят с реформирането си.

Подписването на Хелзинкския документ през 1975 г., който утвърждава статуквото и примирието в Стария континент, се оказва прелюдия към оттеглянето на евразийската свръхдържава от заеманата зона на влияние оттатък западните й граници, позволило европейското обединение три десетилетия по-късно. Утвърждаването на границите обаче ще се отрази и върху вътрешното единство на съветската федерация, в която местните както казионни, така и неформални елити предпочитат да се освободят от опеката на Москва. Подхранвани от тях се възбуждат национализма и сепаратизма сред народностите на СССР, където явно е невъзможно да се формира мултиетническо общество, по подобие на американското, поради силните национални ядра, отдалечени от центъра. Икономическото и социално изоставане предизвиква дезинтеграционни процеси, които ще предефинират концепцията за национално съхранение и световна доминация на водещата република в съюза – Руската федерация.

През 70-те години Китай и САЩ започват сближаване и китайците от материка най-после заемат подобаващото им се място в ООН, включително като постоянен член на Съвета за сигурност. Разигравайки китайската карта, във Вашингтон се надяват да притеснят Съветския съюз в тила му и са готови дори да се споразумеят с Пекин за възвръщане на Тайван, ала в последния момент се разколебават и с право. След смъртта на Мао и отстраняването на зловредното влияние на съпругата му и нейната клика, реформаторът Дън Сяопин провежда модернизация в стопанската и военната сфера, която за две десетилетия ще въздигне Китай в ранга на третата световна свръхсила. Монополът на антагонистите от биполярния модел започва да се пропуква именно през 80-те години. Разпадането на СССР и последвалото го западане на Русия отразява не само незавидното вътрешно състояние, но и пропадането на тази мегадържава сред новите центрове на стопанска и политическа мощ в сформиращата се многополюсна геополитическа конфигурация.

Междувременно ЕИО продължава да се разширява като към общността се включва и третата велика сила в Западна Европа – Великобритания. В Лондон осъзнават, че естествената географска принадлежност на най-толемия европейски остров към континиента е императивен довод за интегриране с довчерашните противници и настоящи съперници. Това е необходимо, за да се преодолее британското западане в постколониалната епоха, но същевременно Обединеното кралство се превръща в “троянския кон”, допуснат в европейската крепост като единствен представител на глобалната англосаксонска общност. Британците продължават да укрепват своя военнополитически съюз със САЩ, използвайки американската хегемония, за да запазят поне отчасти влиянието си в световните дела. Като допълнителен лъч в тази ос е привързан и Израел, който е противосъветски настроен поради оказваната от Кремъл подкрепа на палестинското движение и на левичарските арабски режими.

През 80-те години Роналд Рейгън и Маргарет Тачър форсират антисъветската кампания в противовес на разведряването от предходното десетилетие. Рейгън прави пропагандното откритие, че има “империя на злото”. Започва подготовка за разполагане в Западна Европа на ракети със среден обсег, които увеличават риска от взаимно унищожаване на европейците, без те непременно да са ангажирани в изборът на гибелния за тях изход. В този критичен за Стария континент момент американският президент обявява за разработването на изключително скъпата прорама за “звездни войни”, която ще направи територията на САЩ по-неуязвима за съветските носители на ядрени заряди. Америка би се превърнала в “Обетована земя” сред пустошта на останалия, застрашен от заличаване свят. (Уви, учените вече са разработили модела на “ядрената зима”, който вещае общопланетарен катаклизъм при евентуална ядрена война.) Паралелно с пропагандния и военния натиск, ЦРУ убеждава арабските консервативни режими да поддържат чрез ОПЕК ниски цени на нефта на световния пазар, което разорява съветската хазна, разчитаща на приходи преди всичко от износ на природни суровини. Изглежда в Москва най-после започват да разбират, че не могат сами да устоят на юдеоанглосаксонската преса и замислят оттеглянето си от ролята на световен хегемон. Русия отчайващо се нуждае от примирие и нови съюзници след десетилетното пренебрежение по отношение на идеологическите аргументи, определящи политическата ориентация на по-незначителните участници в световната геополитическа надпревара. Комунизмът започва да си отива.

Симпатичната и неблагодарна роля на гробокопач на комунизма е определена за страдащия от логорея повърхностен политик Михаил Горбачов. След като разцентрира съветската система с нападки към нейното минало и посредством неизвършване на елементарни стопански реформи, неговият екип пристъпва към предаване на позициите на Русия в пояса от сателити и зависими членове на съветската федерация околовръст на метрополията. Вероятно стратезите от КПСС и КГБ (дали от там?) са предпочели да запазят за себе си възпиращия респект на стратегическите оръжия и огромната територия на Руската федерация с нейните богатства за два пъти по малобройно население. Горбачов се опитва да разбалансира и Китай, но хилядолетната цивилизация отказва да се увлече в нови революционни начинания. Затова пък социалистическият лагер е разбит за по-малко от година, за да се стигне до един от най-вълнуващите моменти в историята на ХХ век – разрушаването на Берлинската стена.

Ликуващите германци, щурмуващи разделящите ги телени мрежи и бетонен зид, едва ли са подозирали, че участват в последното действие на една петвековна игра за надмощие и контрол върху световните съдбини. Последно действие засега, разбира се. Силовите центрове на планетата се претрансформират и едва ли може да се предвиди бъдещата конфигурация на политическата доминация върху заложените от природата географски конструкции.

8. Геополитическо настояще и перспективи

В края на 1989 г. Михаил Горбачов и Джордж Буш тайно се договарят в Малта за новата разстановка на сфери на влияние между двете свръхсили. След като е отстъпил по въпросите за разполагането на конвенционални въоръжения на територията на Европа, Горбачов отново е подведен, оставен с убеждението, че американците ще се съобразяват с договорките от Малта, така както повече от четири десетилетия спазваха световния ред, установен в Ялта през 1945 г. Само че този път те имат срещу себе си не Сталин и Червената армия, а объркания перестройчик и разкапващия се федеративен съюз. Две години по-късно Съветския съюз се разпада след бутафорен опит за преврат. Варшавският договор и СИВ са разпуснати. Политическото и военно влияние на Москва се стеснява. КПСС – основната обществена структура, поддържаща етатисткия тоталитарен модел, се разтапя пред настъпващата либерална вълна.

След разпадането на СССР, Кремъл загубва излаза си към централните райони на Европа и доминиращите позиции в Балтийския и Черноморския басейн. Основната военноморска база на юг – Севастопол, остава в пределите на Украйна. През 50-те години Хрушчов предава Крим, дотогава област към РСФСР, под администрацията на Киев и това ще се окаже най-ефективния му антируски акт. Разбира се, руските националисти тогава са смирени с присъединяването към РСФСР на Карело-Финската ССР, през която се осъществява сухопътната връзка с Колския полуостров и незамръзващото пристанище Мурманск, но тя едва ли би се откъснала от Москва при разбягването от 90-те години поради преобладаващото си руско население.

Кризата в съветското общество е не само институционална, но и съсловно-елитарна. Формиралите се при бюрократичния режим парасъсловни групировки се сблъскват в борба за власт и икономическо влияние. По всичко изглежда, че за разлика от 1953 г., този път групировката на секретните служби изпреварва военните и налага своя сценарий на развитие. Това противопоставяне допълнително разстройва държавността и нагнетява напрежение. Опитът то да бъде овладяно като армията се ангажира в погранични и междунационални конфликти отваря спорадично инфектиращи се отвън язви, които допълнително изтощават руския държавен организъм. Етническите и социалните колизии ще позволят американските интереси да проникнат многопосочно в тъканта на фрагментиралия се евразийски колос.

През 80-те години, след две десетилетия антиционистки рестрикции, съветските евреи възстановяват отчасти присъствието си във висшите кръгове на властта. При отделянето на Русия от съюза те успяват до голяма степен да определят темповете и насоката на либералната реформа. Представители на руското еврейство, вероятно подпомагани от световната еврейска общност, успешно се включват в наложената приватизационна схема за раздържавяване на монополите, експлоатиращи природните богатства на Русия. Така те заемат и тук, подобно на много други страни, ключови за местната икономика позиции. С това се завишиха възможностите им да влияят на руската политика и да регулират отношенията с другата свръхсила. Нараства впечатлението, че еврейският елит от двете страни на Атлантика вече получи възможност да възпре крайното противопоставяне и да регулира глобалната геополитическа надпревара. Въпросът е, в чия полза?

Нарастване на центробежните стремления в самата руска федерация дава основание на външните сили да се надяват, че тя е пред разпад. Тюркските, кавказските и угро-финските автономни републики в Средното Поволжие и Северен Кавказ, както и приморските райони на Тихоокеанското крайбрежие (където вече е съществувала Далекоизточна република, а тук се намира и първото еврейско национално формирование – Еврейската автономна област с център Биробиджан) са възможните кандидати за оттегляне от федерацията (Чечения вече заяви решимостта си да постигне независимост), което би могло да предизвика каскадното й дезинтегриране. След икономическата криза от 1998 г. тази опасност нарастна и властта в Москва спешно беше поета от представители на умерените консервативно-националистически кръгове. Процесите на разложение временно са възпряни.

Рухването на Източния блок предизвиква повсеместно политическо оживление. Обединението на Германия, въпреки противенето от Лондон на Маргарет Тачър, възстановява ролята й на европейски център и хегемон. В тандем с Франция германците налагат своя модел за конфедериране на континента, сформирайки Европейския съюз с намерение да го превърнат в равностоен на САЩ фактор в световната политика и икономика. Затрудненията на германската икономика при поглъщането и реконструкцията на източните провинции и политическото компрометиране на канцлера-обединител Хелмут Кол (не без американското задоволство), осуетяват еманципирането на Берлин сред свръхсилите, които оставят без положителен ответ претенциите му да бъде допуснат като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Независимо от неблагополучията, оста Берлин-Париж се очертава като новия силов полюс помежду ядрените колоси, което повишава риска нейните аспирации и ходове за преразпределяне на зоните на влияние в недалечно бъдеще да предизвикат нова конфронтация на Стария континент и дори да се наложи да бъдат обуздани чрез превантивна акция със стратегически оръжия. През Втората световна война силово индустриализираният Съветски съюз успя навременно да възпре Вермахта, с което предотврати атомните бомбардировки над Европа. Днес обаче глобалната политическа конфигурация донякъде напомня на тридесетте години на миналия век по своята неуравновесеност и непредвидимостта на последиците от това разбалансиране. Особена тревога предизвиква новото телурократично противостоене и сблъсъкът на интереси в Източна Европа. Сближаването между Москва, Берлин и Париж може да предотврати ескалирането на неразбирателствата, ала историческият опит алармира за възможна колизия на континенталните сили. В този смисъл, присъствието на американците в региона има възпиращо за европейските конфликти въздействие. Самото американско настъпление на изток обаче извежда на дневен ред надпреварата между Берлин и Вашингтон за привличане на Москва в съюзни отношения и допускане от нейна страна на взаимоизгодното модернизиране на изостаналите отрасли и райони на федерацията? Възможно ли е духът от Рапало да се възроди? Анклавът Калининград сякаш е призван да съгради мост между Изтока и Запада като руска провинция, която да бъде приета в ЕС и да посредничи между европейския и евразийския масиви.

Тук е мястото да се постави въпросът, защо американците се отказаха от тъй удобната схема на двуполюсното противопоставяне, подновявайки през 80-те години натиска срещу СССР с явното намерение да го елиминират. Историята на глобалното геополитическо противопоставяне е неразривно свързана с развитието на представите за света, нарастването на знанията за неговите закономерности и тяхното приложение за подобряване на жизнената среда и усъвършенстване на средствата за нейното завоюване, но също за прогнозиране на бъдещото състояние на света. Научните експерти заеха твърде значимо място в политическите игри, редом до държавниците, дипломатите, военните и “специалците”.

Изследванията на климатичното състояние на планетата през втората половина на ХХ век, извежда прогнозата за възможна бърза и драматична промяна на климатичните условия, която може да предизвика социален катаклизъм с трудно предвидими неблагоприятни последици, между които опасно за планетарния хегемон (САЩ) разместване на стратегическите акценти в световната геополитическа структура. Предвижданото глобално затопляне вероятно ще подобри условията за жизнена и стопанска дейност в определени зони на централните и северните части на Евразия и Америка, но е възможно да ги влоши в други. Трябва да се отбележи, че климатичните колебания и цикли се проявяват по-изразено във вътрешноконтиненталните зони, доколкото в континенталната периферия климатът се смекчава (балансира) от влиянието на голямата водна маса, която акумулира енергия и намалява температурните разлики. Именно във вътрешността на континентите по-ясно се набелязват периоди на ивилизационен възход и западане в зависимост от въздействието на климатичните фактори.

Особено благоприятен ефект от значително затопляне би се получил по северното крайбрежие на Русия. Размразяването на морския път през Северния ледовит океан покрай Азия ще позволи Сибир и Якутия да получат свободен излаз към световния океан, което би улеснило разработването на техните природни богатства и изнасянето им по затворените сега меридиални маршрути от юг на север, но ще съживи и вътрешните пространства на тези огромни области, с което ще се повиши полезността на транспортни проекти в направление по паралела, каквато е например злополучната Байкало-амурска магистрала. Съвременните средства за съобщения и транспорт още повече спомагат за преодоляване на неравнопоставеността между вътрешните и периферните континентални зони и биха подпомогнали усвояването на “мъртвите сибирски полета” и плата.

Проучването на морските пътища от Атлантика към Пасифика през Северния океан завършва благополучно едва в началото на ХХ век, но резултатите не са обнадеждаващи. Северозападният път покрай Америка, преодолян за първи път от Амундсен през 1905 г., е препятстван не само от ледовете, но и от лабиринта от острови покрай канадското крайбрежие. Затова пък Североизточният път е много по свободен от сухоземни бариери, но е по-дълъг и е твърде обременен от обледеняването. Ако ледовете се оттеглят на север за по-голям период от годината, това трасе би добило стопанска и стратегическа значимост. Маневрирането на руския боен флот между Мурманск и Владивосток ще повиши неговата ефективност, а търговската експлоатация на северния път ще скъси разстоянието между Европа и Източна Азия. В допълнение трябва да се отбележи, че преобладаващият дял от световния шелф се намира в Северния ледовит океан и в Охотско море и принадлежи на Русия, а затоплянето би разрешило да се проведе проучването и разработването на тези достъпни морски пространства.

Вероятно именно моделът за последиците от парниковия ефект, които биха позволили ефективно експлоатиране на азиатските територии и находища на суровини на СССР, е сред най-важните доводи, принудили администрацията във Вашингтон да форсира през 80-те години натиска си срещу евразийската свръхсила. Друг геополитически обект, предизвикващ ожесточаването на американо-руското съперничество, е стремежът им за контрол над Индийския океан. Съветската окупация на Афганистан изглежда твърде силно раздразва американците, осъзнаващи своята слабост точно в този възлов регион. Индийският океан се намира на противоположната страна на планетата спрямо територията на САЩ и е твърде отдалечен за американските сили, което го прави удобен за формиране на антиамерикански център на противопоставяне. Излазът на Москва на Арабско море, поставящ под угроза пътя към Персийския залив с неговите петролни залежи, както и укрепването на съветското военно присъствие в близост до Индия (потенциален съюзник на СССР) би довело до глобално изменяне на баланса на силите, като ще прекъсне западния контрол върху морския път покрай юга на Азия, което ще изолира Европа и Америка от този богат и ключов басейн, разположен между двата велики океана и осигуряващ засега най-използваната комуникационна връзка между тях. Съветското изтегляне от Афганистан беляза фиаското на политиката за поддържане на паритет и съвсем естествено веднага след това империята се разпадна.

В началото на ХХІ век станахме свидетели, как Америка успя да се укрепи в Афганистан, настани се в Ирак и проникна в бившите съветски средноазиатски републики. От Ирак се поставя под американско давление Близкия и Средния Изток, Афганистан е в тила на Китай и Индия, а от Централна Азия може да се интервенира към Сибир. Азия все повече се озовава заплетена в стратегическата мрежа на Вашингтон. Новият световен ред не се различава много от стария – основна цел си остава Азия – най големия континент с неговите огромни богатства и средищно положение между сухоземните пространства. Покрай него се върти световната търговия, а с това и световната история.

През 80-те години на миналия век реформата в Китай набира скорост като курсът за изграждане на смесена икономика с масирани чужди инвестициии и либерализиране на дребното стоково производство не след дълго предизвиква производствен и потребителски бум. Възможно е, успешните преобразования на китайското стопанство да са предизвикали американските опасения от възприемане на този модел в СССР, което би възстановило икономическите позиции и перспектива на западналата империя. Нарастването на руската тежест в световното стопанство непосредствено преди Първата световна война в крайна сметка доведе до първото дезинтегриране на Русия от 1917-18 г. Само споменът за бързо нарастналата индустриарна мощ от началото на ХХ век и реципрочната на нея военна заплаха от изток е достатъчен, за да се мобилизира западният свят за предотвратяване на ново руско въздигане. Изпълнението на наложената на руската федерация ултралиберална програма за стопанска реконструкция фактически погроми егалитарно-етатисткия й стопански организъм и го привърза като суровинен придатък към високотехнологичните отрасли на меркантилисткия блок.

Високите темпове на растеж на китайската икономика също предизвикват тревога сред традиционните лидери в производството и търговията. С нарастването на икономическия потенциал се увеличава и способността за експанзионизъм. Китай навлезе самостоятелно в космическото пространство и си възвърна Макао и Хонконг. Пекин се очертава като основния опонент на Вашингтон в Тихоокеанския регион и, според някои съобщения, дори се опитва да се възползва от слабостите на демократичната система, за да наложи приемлива за него кандидатура на президентските избори в САЩ. Възмогването на китайците е показателно колко бързо могат да се формират нови силови центрове, които да поставят на изпитание наложената схема на глобално разпределение на политическата доминация и равновесието да бъде нарушено, с произтичащото от това претрансформиране на съюзните конфигурации и оспорване на нови средоточни зони на интереси и сблъсък.

Освен в Източна Азия, на най-големия континент се въздига още един политически мегагигант, разполагащ с по-средищно геостратегическо положение от Китай. Индия към момента не е застрашена от естествени (в близко съседство) противници, ако изключим пограничните й конфликти с индусите-мюсюлмани от Пакистан, и получи възможност да израстне като специфична и донякъде самозадоволяваща се цивилизация в южната част на континента. Дрязгите с Исламабад послужиха като оправдание Делхи да изработи своя ядрена оръжейна технология, след което западните й съседи сториха същото и районът получи частични гаранции срещу външно давление. Индийците навлязоха в космоса и модернизират обществото и индустрията си. Тяхно внушително преимущество (каквото притежава и Китай) е огромното население, което е източник на разширени възможности за собствено потребление, задоволявано предимно с вътрешно производство. Никаква свободна световна търговия не би могла да преодолее това може би решаващо предимство в бъдещата планетарна икономическа динамика. Изглежда глобализмът е насочен именно против този бързо нарастващ потенциал, който може да бъде овладян само чрез нов, императивно наложен ред на производство и потребление.

Не би било учудващо, ако американското настъпление в Азия стимулира руско-китайско-индийското сближаване (вече се постигна едно подобно споразумение в средноазиатския регион) с цел да се прегради възобновеното англосаксонско проникване и янките да бъдат изтласкани от сърцевината на континента. Не случайно обаче американците разгъват своята офанзива от запад през Балканите и Задкавказието, които са най-слабите звена в околовръст на Азия. Освен това близкото сътрудничество между Русия и Китай е твърде неестествено, доколкото те в дългосрочен план са конкурентни имперски масиви със срещуположни интереси в Далечния Изток и Централна Азия, а и двете държави са прекалено изостанали, което би ги принудило да търсят инвестиции и технологична помощ от Япония, Западна Европа, та дори от САЩ.

Глобализацията предизвиква ускореното консолидиране на културно-религиозни икономо-географски блокове (мегаобщности) като в перспектива най-вероятно ще се очертаят няколко основни геополитически масива:
 

1. Англосаксонски – САЩ вероятно ще приобщят Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори Великобритания в най-влиятелния и мощен конгломерат от близки по националност и език държави. Още по време на Втората световна война възниква идеята тези страни да се присъединят като щати на САЩ. Канада вече е въвлечена в интеграция с южния си съсед (НАФТА), а Австралия ще бъде привлечена към Северна Америка поради все по-засилващата се конкуренция в района на Пасифика. Великобритания ще продължи да се маргинализира в покрайнините на Европа, особено ако западната периферия на континента бъде смразена от възможното преустановяване на благотворното въздействие върху климата на Северноатлантическото течение (Гълфстрийм), и най-вероятно ще потърси опекунството на бившите си колониалисти.
2. Руски (евразийски) – ако Москва успее да удържи разпадането на федерацията и възвърне поне отчасти позициите си в Средна Азия, ще се запази като основната телурократична свръхсила.
3. Европейски – Европейският съюз се опитва да възстанови авторитета на европейските нации като предводители на глобалната тенденция за изграждане на общочовешка цивилизация, ала демографското свиване на европейците ще намали влиянието им над останалите народи.
4. Иберо-романски – Испания и Португалия имат резервен вариант, извън европейската си интеграция, като могат да се уповават на връзките си с Латинска Америка, чиято тежест в международния живот постепенно нараства.
5. Арабски (ислямски) – арабите отново са водачи на ислямския свят, който се простира в междинната зона на Средиземноморието, Средна и Южна Азия. Това благоприятно геостратегическо положение и демографското им нарастване ги превръщат в основен политически фактор в центъра на най-голямото сухоземно скупчване – Евразия и Африка.
6. Китайски – китайците ще доминират над Източна Азия и е въпрос на време да проникнат на север към рядкозаселените територии на Сибир. Ако успеят да се укрепят в хартланда, те ще бъдат новата континентална свръхсила.
7. Индуски – специфичната поликултурна ситуация в субконтинента още дълго ще изолира Делхи от останалия свят и ще възпира претенциите му за участие в световните дела. Самото разположение на Индустан обаче му отрежда такава роля.

Съществува ли напрежение между юдейската и християнската общност в САЩ? Глобалната надпревара за доминация след приключването на Студената война би могла да се съсредоточи сред висшите прослойки на световния хегемон и да засегне отношенията между еврейския и англосаксонския елит. В такъв случай двете страни ще потърсят съюзници извън собствената им империя. Играта ще започне отново.

Основните пунктове на сегашното планетарно еврейско влияние Ню-Йорк – Москва – Ерусалим показват възможната конфигурация на бъдещата коалиция за изпълнение на глобалисткия проект като средство за утвърждаване на еврейския управленски контрол над световните политически, икономически и социални процеси. Опозицията срещу него също би била най-ефикасна именно в тези държави. Вероятно такава реакция вече протича в Русия, а енигмата е дали тя има способи да повлияе чрез Израел на Вашингтон, за да обърне глобалистката тенденция в своя полза и разпадът на федерацията да бъде преустановен. Светът за пореден път се нуждае от уравновесяване и не ще е особено учудващо, ако то се породи от юдеоруското коалиране, чиято платформа да е забавяне темповете на глобализация. Така еврейския елит би получил контрол върху двете структуроопределящи направления на световния развой.

Американската планетарна доминация всъщност започна не през 1945 г., а по парадоксален начин беше установена още през 1929 г. Борсовата криза от есента на същата година, която, по мнението на мнозина, бе изкуствено предизвикана и даде предимство на финансовия сектор (инструмент за прокарване на еврейското влияние), докато производствените отрасли затънаха в дългосрочна рецесия, се отрази на икономическото състояние по целия свят и предопредели до голяма степен последвалия военнополитически катаклизъм, който окончателно затвърди американското превъзходство. Днес финансовото влияние на Уолстрийт е много по-всестранно и всеобхватно, а щатският долар е основната световна валута. Образно казано, САЩ държат в залог всички останали държави чрез контрола си върху главните финансови потоци и стопанския просперитет, зависещ от тях. Тоталното им валутно инфилтриране напоследък сякаш е обезпокоено от еврото, но всъщност по-голяма заплаха представлява загубата на доверието в долара като универсален еквивалент. С неговото компрометиране е възможно да настъпи залезът на американската империя

В началото на ХХІ век именно паричната система е едно от най-уязвимите места на съвременната цивилизация и не би било учудващо, ако от нейното рухване се зародят нови политически и стопански конфигурации за регионално сътрудничество, както и за обособяване с цел изолиране от разрушителния ефект на настъпващия хаос. Това е една твърде мрачна прогноза, ала светът става все по-нестабилен и в недалечно бъдеще е възможно да бъде подложен на катастрофални флуктуации и непредвидими преобразования.

Климатична, демографска, суровинна или финансова криза са способни да променят твърде изненадващо приоритетите на човешката дейност и дори да наложат преодоляването на противоречията между икономогеографските масиви и политическите им алианси. Следващият етап на геополитическата надпревара, стимулирала жестокото експлоатиране на естествената среда, може да бъде схватката с разбунената, необичано, внезапно и екстремно променяща се природа. Въпросът е, дали при едно такова бедствие развитите страни (без съмнение отговорни за ескалирането на изменчивостта на околната среда) няма да се оградят от безпомощния, деградиращ Трети свят, изоставяйки населението му на милостта на случая, което ще представлява най-антихуманния акт в историческите времена. Тогава основната ос на геополитическото противопоставяне ще се обърне с 90° и ще отрази напрежението от неравнопоставеността между Севера и Юга (умерените ширини срещу тропическите и екваториалните зони) и ще представлява най-всеобхватния и драматичен сблъсък, от който ще загубят и двете страни.

Най-вероятно е обаче средният пояс в Северното полукълбо (между 30° и 60° с. ш.) да остане още дълго магистралната полоса на световната история. Тук се намира по-голямата част от сушата, а климатът е по-разнообразен спрямо останалите ширини и е по-благоприятен в сравнение с аналогичния пояс в Южното полукълбо, доколкото през зимата слънцето е най-близо до земята, като й отдава допълнителна радиация, докато през лятото е най-отдалечено, така че температурните амплитуди между сезоните са по-малки. Именно тук са основните средища на съвременната цивилизация и сигурно задълго ще останат по тези най-благоприятни за преживяване места. Ние, българите, също населяваме този облагодетелстван от обстоятелствата район и трябва да се възползваме от неговите предимства и привилегии. Само че конкуренцията и претенциите към обетованите територии нарастват, а българската държава едва-едва съумява да защити националните интереси и да съхрани земята ни за българския народ.
 

9. Приглушеното българско участие в ожесточената игра

След откриването на морския път през Атлантика до Индия и достигането на Америка, състояли се паралелно с османското напредване към Средна Европа, България все повече попада в периферията на световния обмен на стоки и идеи на една могъща, ала ретроградна империя, превръщайки се в хинтерланд на нейното ядро и най-вече на достолепната й пренаселена столица. През столетията на османско владичество българите значително изостават от европейските народи в демографско, организационно и технологично отношение и са лишени от собствен елит, а също от високи и модерни нива на културност. Те започват да губят своята идентичност, ерозирана от господстващите народ и религия, както и от съседните им народи, запазили в по-голяма степен държавническата си традиция и достойнство, които са поддържани от съхранилите се елитарни прослойки, понасящи в най-голяма степен отговорността за оцеляване на общността.

Лишени от собствена значима политическа инициатива, българите са включени съвсем бегло и откъслечно в континенталния сблъсък в центъра на Европа (най-ярка проява от този период е Първото търновско въстание от 1598 г.) при усилията на турците да се утвърдят в тамошната протекторна зона, от която да регулират европейските противостояния и да възпират християнското възвръщане към Леванта. След покоряването на Унгария, турците се въззправят пред раздираната от религиозни противоречия Европа (разделена на католически, протестански и православен дял) като сплотен и мотивиран агресор, способен да използва местните разпри за уязвяване или неутрализиране на своите непосредствени противници. Така не след дълго се оформя османо-френското, а по-късно и османо-британското взаимодействие за поддържане на напрежението в централната част на континента и на статуквото в югоизточните му райони. Тези съюзни отношения костват на България около две столетия турско владичество в повече, след като към края на ХVІІ век централноевропейските сили благодарение на модернизацията си добиват достатъчно потенциал, за да осъществят отхвърлянето на турците към Мала Азия.

В края на ХVІІ век османците най-после са отблъснати към Балканите от широк европейски съюз и австрийците достигат до българските земи. Възбудени от тяхната агентура, българите се надигат с надеждата да отхвърлят чуждия им политически и религиозен гнет като се влеят в напредничавата за времето си империя на Хабсбургите. Оспорваното Второ търновско въстание (1686) и най-вече Чипровското (1688) и Карпошовото въстание (1689) бележат върха на бунтовното им възправяне срещу турската военна мощ, ала отново маневрите за поддържане на континенталното равновесие предотвратяват решителното изтикване и притискане на османците към Босфора. Все пак за няколко десетилетия северозападните български краищамежду долните течения на Морава и Тимок преминават под австрийско управление, но по това време се засилва тяхното обезбългаряване поради заселването на големи маси влашко население и гравитирането на местните първенци към един от центровете на сръбското национално движение - Белград. Именно в този период все повече се затвърждава практиката на зависимост на българската национална инициатива от външното давление както на континенталните сили, така и на околните еманципиращи се с по-бързи темпове балкански нации. Фаталистична геополитическа обреченост надвисва над най-големия балкански народ, комуто е съдено да бъде разделен.

През ХVІІІ век Австрия, отслабена от династическа криза, преустановява кръстоносния си поход към Егея, излазът на който я интересува повече, отколкото освобождаването на православните християни. Напорът на руското войнство към Черно море обаче е неудържим. А зад него лежи Цариград, както и Проливите, през които преминава морският път от Източна Европа към южните морета. Владеенето на този ключов район е възможен чрез подкрепа от местното население, а то се състои от православни християни и мюсюлмани. Неправилната преценка на руските стратези обаче е, че православните са предимно гърци, което отклонява вниманието от българите, забавяйки включването им в политическите проекти за уреждане на Източния въпрос. През следващото столетие тази погрешна преценка постепенно е преодоляна, но Османската империя вече се реформира след превратните времена на Наполеоновите войни, а относителният дял на мюсюлманското население по българските земи нараства поради оттеглянето му от Северното Причерноморие, Кавказ и други райони на Балканите, както и заради изселническите движения на християни към земите на север от р. Дунав. Българите все така остават неспособни на сериозна политическа инициатива и националното им движение изцяло е зависимо от външните фактори. Настоятелното настъпление на Русия на юг (въпреки някои неблагополучия) е единствения им шанс. След революционото движение от 1875-76 г., провокирано от руската (а вероятно и от турската) агентура, дори застъпващите се за запазване на статуквото британци и французи са принудени да допуснат възстановяването на българската държавност.

При обсъждането на българския въпрос през 1876-78 г. отново се проявява геополитическата обреченост, която преследва българската народност. Австро-Унгария желае да запази възможността за достъп до Солун, а от Лондон се стремят да не допуснат руските протежета - българите - до Егейско море. Така на Цариградската конференция секонструират две изкуствено съчленени български автономни образувания, разделени по меридиана и отдалечени от бреговете на Средиземно море. Но дори този проект е твърде опасен и неговото прилагане е осуетено. В резултат на последвалата руско-турска война и новото европейско договаряне възстановената българска държава не е допусната до долината на Вардар и е ограничена да остане на север от Родопите, а като буфер към тях е формирана автономната Източна Румелия, без да се изтъква нейния български характер. Сърбия и Румъния също подяждат българските земи. Мъчително и комплицирано от съсредоточаването на множество интереси е възраждането на българската държавност като през всичките тези столетия българите биват безпомощен и манипулиран от външни сили обект на международните комбинации.

Българската воля за национално освобождение и обединение намира своята възхитителна изява през следващите 40 години, но българите продължават да са обречени от геополитическата разстановка и в крайна сметка, въпреки някой частични успехи, не успяват да се измъкнат от нейния коловоз. Все пак именно това е периодът, когато те добиват самочувствие и започват да лавират между интересите на Великите сили, за да примирят техния антагонизъм при разполагането на сферите им на влияние, разсичащи полуострова. Съединението с Източна Румелия (1885), инициативата за дуалистично съчленяване към Османската империя (1887), митническият съюз със Сърбия (1906), политиката за национално консолидиране в Македония и Одринско (1879 – 1912) и добиването на независимост (1908) са показателни за нарастващата международна увереност и повратливост на княжеството, но те са и израз на неистовия стремеж да се излезе от тесните държавни рамки, доколкото загубата на имперската просторност твърде стагниращо ограничава българското стопанско развитие. Въпреки териториалната ограниченост, икономическият възход извежда България на челно място сред балканските държави, а средищното й местоположение предпоставя тя да се превърне в основната държавна формация на полуострова, заместваща западащата ислямска империя.

Балканският съюз е връх в дипломатическите усилия на София да излезе от провинциалната си роля на долнодунавски протекторат на Романовите и Хабсбургите, ала без съмнение е едно от най-калпавите дела на българската дипломация при балансирането между останалите балкански страни. Офанзивната съюзна договорна система обаче е показателна за регионалното въздигане на Царството като местен фактор с пряко въздействие върху световните дела. Независимо че алиансът е конструиран под руска протекция, българите излизат от сянката Петербург. Настъплението на българската войска през 1912 г. към Цариград и аспирациите на Фердинанд за излаз на Мраморна море пряко засягат запазения руски периметър в зоната на Проливите. Великите сили отрязват достъпа на българите към Мраморно море, а същевременно Русия е обезпокоена от евентуалното базиране на втора прогерманска сила на пътя й към Средиземно море и впоследствие отказва да спазва задълженията си по договора за взаимно обезпечаване по отношение на общите съседи (Румъния и Турция) на двете православни държави.

Същевременно от Виена и Рим настояват в западната част на полуострова да се формира албанска държава, което принуждава Сърбия да потърси излаз към Солун, укрепвайки взаимодействието си с Гърция и нарушавайки съюзническите задължения към България. В този момент Николай ІІ напълно изоставя другото царство, което необмислено се хвърля в нова военна авантюра и е смазано от балканските си съседи. Пет години по-късно обаче той ще заплати с живота на цялото му семейство за лекомисленото фаворизиране на Белград, а Бялата империя ще рухне, обхваната от гражданска война.

Сякаш има някаква странна съдбовна обвързаност между българската и руската държавност. През 970 г. киевският княз Светослав превзема Преслав, омаломощавайки дунавското ядро на Първото българско царство, но само година-две по-късно е убит от печенегите. Няколко десетилетия след гибелта на Самуиловата държава Киевска Рус ще се разпадне безвъзвратно. И ето още едно озадачаващо съвпадение. Пет години след като през 1986 г. Горбачов пренебрегва утвърдената практика на взаимоизгодно субсидиране на българското стопанство и България постепенно пропада във въртопа на губителна криза, той ще бъде политически дезавуиран и подвластната му федерация ще потъне в небитието, погълната от държавническата му несъстоятелност.

През 1915 г. българите държат съдбините на света в ръцете си – за пръв и за последен път. Изборът им да се включат в Европейската война на страната на Централните сили, за да постигнат своя национален идеал, удължава войната и довежда до Руската революция и американската намеса във войната - събития, които предопределят бъдещото издигане на двете свръхсили. Неслучайно България е наказана жестоко в Париж през 1919 г., а полагащото й се място на хегемон в европейския югоизток е заето от Югославия. Намесата в Голямата игра завършва катастрофално.

Борис ІІІ е по-предпазлив от баща си. През втората половина на 30-те години на миналия век, възползвайки се от ревизионистичната вълна, предвождана от Германия, той успява да извади страната от парализиращите ограничения на Ньойския договор и да разпусне хватката на Балканския пакт от 1934 г. Царят дори се явява като посредник между силите при договарянето на Мюнхенското споразумение от 1938 г. България отново печели авторитет и подкрепа, лавирайки между големите, и през 1940 г. получава признание за конструктивната, умерена позиция, възвръщайки си Южна Добруджа с одобрението дори на вече воюващите помежду си сили. Ала вторият европейски конфликт на ХХ век все повече се глобализира и малките държави биват засмуквани, независимо от желанието им, в състава на някой от формиралите се два военни блока. В стремеж да предпази страната и населението от кръвопролитията и разрушенията на войната Борис ІІІ отново избира губещата страна, но не успява да предотврати външните атаки и вътрешните сблъсъци. България е окупирана и губи своята самостоятелност за половин столетие, период окончателно затвърдил тенденцията на национален упадък.

През октомври 1944 г. Чърчил подхвърля на Сталин България, но запазва Гърция и, както по-късно става ясно, не допуска московския диктатор да се утвърди в Югославия с нейния излаз на Адриатика. България има по-голяма геополитическа стойност за СССР и съвсем естествено е предадена на конференцията в Ялта към източния просъветски блок. Налагането на комунистическата система в страната беше предрешена от Великите сили през 1945 г. и едва ли някой добросъвестно може да обвинява българите за примирението им спрямо геополитическите реалности. Техният горчив опит е, че не могат сами да се противопоставят на приливите и отливите на геополитическия танц между изтока и запада и трябва да се нагаждат към ритъма на таласо и телурократичния натиск и тласъци. Историята е такава.

След края на Втората световна война България попада за почти половин столетие в зоната на съветска хегемония. В българската история има още един такъв период (1242 - 1300), времето на монголската (татарската) хегемония, след чиито изпитания и омаломощаване Второто българското царство никога не възстановява своето величие и не успява повече да обедини българите на Балканите под своето върховенство, а едно столетие по-късно залязва окончателно. Настоящото състояние на Република България изглежда твърде сходно на положението от ХІV век.

Все пак през втората половина на 40-те години за българската икономика постепенно се отварят подстъпите към огромния съветски пазар. Подобно на втората половина на 30-те години, когато Германия я привързва с разширен взаимоизгоден обмен, възстановил стопанството на страната от кризата, така и десетина години по-късно чуждата доминация е съпроводена от убедителни стопански стимули, които импулсират деловата активност в ограниченото национално пространство. Неслучайно 1939 и 1989 г. се дават като примери за върхови в икономическото ни развитие през отминалия век. И при двата случая България е облагодетелствана поради възприемане на етатисткия модел в държавите-протектори. В съветската си разновидност той да голяма степен е лишен от ретулиращия контраподход на частното предприемачество и този краен, екстремен вариант е насаден насилствено и травмиращо сред българското общество, макар че то бързо и без особени сътресения възприема налагането на егалитаристката социална стратификация. Всестранното подтискане на свободната инициатива, съпровождащия го догматизъм и социален консерватизъм, ще се отрази разложително върху българския социум през следващите 40 години и в крайна сметка ще окаже пагубно въздействие върху националния живот и държавно-правния организъм, създавайки условия за деградиране и колапсиране на народността. А от това в бъдеще е възможно да произлезе геополитическо разместване на пластовете на Балканите, при което българите просто да бъдат елиминирани като политически фактор на полуострова.

Попадайки в Източния блок България губи в значителна степен своята посредническа роля, произлизаща от географското й местоположение между Изтока и Запада и произхождащия от него културен и политически хермафродитизъм. Докато се изгражда “Желязната завеса” и се уточняват сферите на влияние и буферните зони между тях при наместването на силите в новите им европейски зони на доминация, тя като фронтова държава все още е включвана в замислите и опитите за изтласкване на противостоящите доскорошни съюзници от едната или другата страна на разграничителната линия от Ялта и Потсдам. Под опеката на Москва България поставя на Парижката мирна конференция въпросът за възвръщане на Западна Тракия. Това е последно заиграване на Сталин при усилията да придобие излаз на Егея, след като Чърчил му отказва съветска военноморска база да се установи в района на Проливите или в близост до тях – при Дедеагач. Новата българска власт активно подкрепя левите въстанически формирования в Гърция по време на Гражданската война там (1946 - 1949). Може би целта е била, северната част на Гърция да бъде сепарирана, след което Егейска Македония да се присъедини към НР Македония и Югославия, а Западна Тракия най-после да отвори пътя на България и СССР към Източното Средиземноморие.

През 1947 г. Югославия и България сключват митнически съюз и почти достигат до съгласие за формиране на обща държава като спорен остава само въпросът за нейното конфитуриране – дали София да е равноправна на Белград или да се приравни с югославските федеративни републики. Хърватинът Йосип Броз Тито, който търси противовес на сръбския демографски и териториален превес в рамкитие на Югославия, се стреми да го уравновеси с вклюването във федерацията на България, Албания или дори Егейска Македония. На тази му политика до голяма степен се дължи предотвратяването на повторното сърбизиране на Вардарска Македония. Опърничавата му спрямо хегемонистките тежнения на Москва позиция го довежда до разрив с Коминформбюро, което предотвратява сливането на Югославия и България. Ако то се беше осъществило преди Сталин да се усети, България би влязла в междинната зона на необвързаните страни (какъвто вероятно е британският замисъл) и отново можеше да се възползва от посредническото си призвание. А със сигурност щеше да предотврати и македонизирането на българското население в скопската федеративна република, но неминуемо би загубила част от своя суверенитет, дори да се беше измъкнала от съветската хегемония.

След 1948 г. завесата пада и от запад, с което изолацията се засилва. В началото на 50-те години Турция, Гърция и Югославия възстановяват Балканския пакт, единственият общ съсед срещу когото той може да е насочен е България. Тя остава сама да стърчи на южния фланг на народнодемократичния лагер и само Албания е в по-незавидно положение от нея. Създаването на източния военен блок през 1955 г. окончателно определя рамките на разделението в Европа. Последвалата десталинизация предизвиква персонални промени във върховете на държавите от Варшавския договор, ала разстановката на разделението слабо се променя – на Стария континент единствено Албания се откъсва от съветския лагер посредством прокитайската си ориентация (имаща подръжници и у нас).

Изглежда Априлският пленум от 1956 г. позволява на власт в България да се издигнат личности, обвързани с тайните служби на царството, а покрай тази зависимост те се оказват привлечени към секретния сектор на Западния блок, при това не без компетентната осведеменост на определени кръгове от КГБ. Тези мои предположения, разбира се, са твърде хипотетични, но някои странни, нелогични изяви на българското ръководство ме навеждат на подобни мисли. Например, през 1963 г. Тодор Живков, който е първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател, предлага България да се присъедини към Съветския съюз, а само споделянето на такава идея от Москва би възбудило националистическите настроения в останалите й сателити и би я компрометирало. Пак той през 1968 г. поема отговорността да постави на дневен ред пред съюзническото съвещание въпроса за нахлуването на армиите на Варшавския договор в Чехословакия - акт, устройващ както Кремъл, така и Белия дом. България отново поема някаква посредническа функция, макар твърде необичайна и съвсем не достойна.

Сервилната политика на българското държавно и партийно ръководство осигурява на страната привилегировано положение сред страните от социалистическия лагер, които се стараят да подпомогнат изостаналия си съратник. България успешно се индустриализира, а жизненото й равнище се доближава до това на централноевропейските народни демокрации. Същевременно бързото урбанизиране и почти пълното подтискане на частната инициатива (нехарактерно за повечето от останалите сателити) нанася своите поражения върху социалната й стабилност. Настъпва депопулация, застаряване на населението, обезлюдяване и дебългаризиране на селските райони, корупционно разслоение. Постепенно се формира висша прослойка, която се стреми да излезе от контрола на законността, а това означава да се игнорира влиянието на Москва или да се използват нейните корупционни слабости. Възстановяването на националния суверенитет все повече се обвързва с процеса на криминализиране на българския елит.

Негативните тенденции в страна, която има стратегическо местоположение и се намира в благоприятен климатичен пояс, не остават незабелязани. През ХХ век развитието на българите като народностна и институционална общност е низходящо, въпреки многобройните опити за обрат, и деградирането на държавата им предизвиква интереса на геополитическите комбинатори. През 80-те години срещу България са проведени няколко ефективни деструктивни кампании. София е обвинена в заговор за убийство на папата, което я компрометира пред католическсия свят, така нареченият “възродителен процес” изолира страната от ислямските държави и най-вече от достъп до арабските пазари, а по време на “перестройката” СССР преустановява политиката на облагодетелстване на най-верния си сателит. Кризата е повсеместна – политическа, икономическа, социална. Постигнатото ограничено благоденствие се оказва ефимерно. България обръща поглед на запад, за да намери ресурси и политическа подкрепа за реконструкция.

В края на 1989 г. прозападните маневри на Живков са преустановени чрез тих преврат в БКП, подпомогнат от Москва, ала предизвиканото от “перестройката” разложение на Източния блок вече е неудържимо. Според някои сведения, в Малта Горбачов и Буш се договарят Румъния и България да останат в съветската сфера на влияние. В този смисъл, големите печеливши от политическата нескопосаност на Горбачов през следващите години са тези две православни държави, устремили се от ограниченията на съветския блок към благоденствието на Европейски съюз. Разпадането на социалистическия лагер, разпускането на СИВ и Варшавския договор обаче предизвикват сътресения в стопанството и сферата на сигурността на България, които се отразяват на цялостния обществен живот. Същевременно преминаването от тоталитарно-егалитаристкия етатизъм към либерализъм е съпроводено от изключителни деформации на нормалното функциониране на националните институции.

Извършваният преход към либерално общество доведе българския социум до катастрофален колапс. Липсата на държавническа култура и неспособността да се въвежда и отстоява законността предизвика деструктуриране на българската държава. Разрушаването на административно-правната структура и затлачването на механизмите за управление и контрол, осъществени при условията на престъпен заговор от групи измежду бившата партийна и стопанска номенклатура, представители на службите за сигурност в сговор или противоборство с елита на сенчестата икономика и на криминалитета, отвориха бездната на престъпната приватизация и дерегулация, които поставят под съмнение режима на собственост и са удобен повод за намеса във вътрешните работи на България. Осъщественият през 90-те години погром над мирния живот на българския народ представлява пореден за столетието геноцид срещу него, проведен този път от българи, незаслужаващи да бъдат назовавани като такива. Демографските последици от икономическия геноцид, чийто връх бе през 1997 г., когато бе разгромено бълтарското потребление, са ужасяващи. Според последните прогнози, за четвърт столетие (между 1989 и 2015 г.) населението на страната ще намалее с една четвърт – от почти 9 млн. до 6.8 млн. Към средата на века населението може да спадне под 5 млн. и около половината от него вероятно няма да е от български етнически произход.

Какви биха могли да бъдат геополитическите последици от демографския срив на българите? В условията на нарастващи диспропорции между еврохристиянския (северосредиземноморския) и арабоислямския (южносредиземноморския) масив вакуумът на изпразващото се от жители българско пространство би повлякъл реакцията на близки и по-далечни съседи. Възможните сценарии са няколко: 1. Ерозиране на унитарния (националния) характер на българската държава, създаване на инородни автономни анклави; 2. Заселване на обезлюдените райони с иностранно инородно население; 3. Дезинтегриране на България според географското й райониране на Мизия (Княжество България), Тракия (Източна Румелия) и Пиринска Македония и поставянето на тези области под външна зависимост; 4. Подялба на страната между останалите балкански държави; 5. Проникване на исляма към вътрешността на Европа през българска територия. Ако настъпи бърза и катастрофална промяна на климата или на световното икономическо състояние, преместванията на големи маси население носят риска въобще да изличат западащата ни народност.

Приемането на България в НАТО и Европейския съюз сигурно ще стабилизира временно разколебаната българска държавност. Целта на София през следващите години трябва да бъде възстановяване на посредническата й роля между Изтока и Запада като се предпазва от намеса в търканията и конфликтите между големите играчи. Географски тя се намира между четири големи държави и трябва до известна степен да се съобразява с тяхната естествена доминация над региона, към който тя принадлежи. От една страна през нейна територия минава оста Русия – Италия (САЩ), която е най-перспективна от гледна точка на бъдещ растеж на търговския обмен (олицетворявана днес от транспортен коридор № 8, удовлетворяващ и българския национален интерес за отваряне към Република Македония), докато по другия диагонал, свързващ Германия с Турция може би ще се установи новата геометрия на континенталната политическа стабилност и сигурност, след като югоизточната ни съседка бъде привлечена към Европейския съюз. България е пресечния пункт на тези два диагонала и трябва да се възползва от ключовото си положение, за да се възстанови и отново да се издигне в центъра на Балканите като уравновесена и отговорна държава, работеща за благополучието на световното семейство на народите.

*Публикувана със значителни редакторски съкращения и корекции в "Ние", бр. бр. 3 - 12/2003; 1 - 8/2004; Заключителната част е публикувана в "Геополитика & геостратегия", бр. 6/2005