Властите в Обединеното кралство, което през първата половина на века страда от надиганията на масовото чартистко движение на наемните работници, приемат на своя територия Карл Маркс и допускат да създаде Интернационала, чието седалище е в Лондон. Британските държавници явно имат намерение да контролират и използват новото социално движение за дестабилизиране на континенталните съперници, подобно надруги конспиративни организации, получили подкрепа от острова, като например “Млада Италия” на Мацини, чиято революционна дейност е насочена срещу Хабсбургите, и бунтовните поляци в Русия. Секретните служби и техните провокативни методи навлизат все по-активно и пространно в полето на глобалното политическо съревнование. Точно по това време в геополитическата ситуация на Стария континент настъпва застрашителен за англосаксонската доминация прелом.
През втората половина на ХІХ век равновесието на европейските сили е рязко разбалансирано след трите победоносни войни на Прусия при обединението на Германия. Сломявайки последователно Дания (1864), Австрия (1866) и Франция (1870-71), прусаците почти изпълват хилядолетните въжделения за единна, централизирана и ефективно функционираща държавна формация на германския народ. Самата Хабсбургска империя, която след поражението допуска унгарците да възстановят своята държавност в рамките на дуалистична монархия, се примирява с хегемонията на Берлин в централноевропейската протекторна зона и възобновява натиска си на юг към Западните Балкани. Към техния все по-укрепващ съюз през 1882 г. се присъединява Италия, която в предишните десетилетия хитровато се възползва от противоречията между континенталните сили и също осъществява своя обединителен проект. Тези три страни, освен от географската и историческата си общност, са сближени и поради изолираността им от световната колониална кампания. Населявани от способни и възприемчиви народи, те бързо откликват на повиците на индустриалния прогрес и с разрастването на собствената им промишлена база, започват да усещат все по-голям недостиг от суровини и пазари, от свободни простори за развитие.
През този период измежду тях само Германия притежава достатъчно ресурси и мощ, за да навлезе в океаните, и тя успява да се включи в колониалното усвояване на Африка и Тихоокеанския регион. Ала това само възбужда нейните аспирации. Младата германска империя започва изграждането на могъщ, модерен флот, чиято цел явно е не да сплашва туземците по островите в южните морета, а да доминира над британския и руския флот, а при нужда да осигури нахлуването в Англия и дори на територията на САЩ, които управляващите в Берлин далновидно са включили в списъка на основните противници за световна хегемония.
След 1830 г. Франция започва да възстановява колониалната си империя. Французите проникват в Африка от няколко посоки, закрепват се в Индокитай и навлизат в Южен Китай и из тихоокеанските острови. Все пак френските придобивки са твърде незначителни в сравнение с непрестанно раздуващата се Британска империя, която вече е принудена да даде самоуправление на няколко доминиона, населени с достатъчно много нейни граждани, за да се опасяват в метрополията от рецидив на североамериканския синдром.
По същото време на японските острови, наподобяващи по своето стратегическо разположение на британските, само че от източната страна на Евразия, започва поврат към модернизация, известен като Реставрацията Мейдзи. Епохата Мейдзи начева с отстраняването на шогуната от управлението на страната, което е предадено на императора Муцухито и неговото правителство. Япония се превръща в конституционна монархия, премахнала съсловните привилегии и осъществяваща множество буржоазни преобразувания. За да се отклони натискът на опозиционното военно съсловие (самураите) правителството изпраща през 1874 г. експедиция, която окупира остров Тайван, но японците са принудени да го опразнят след реакция на Великите сили. Затова пък при войната с Китай от 1894-95 г. те окончателно заемат Тайвани се настаняват в Корея. Успешният японски експанзионизъм и бърза еманципация издигат страната като регионален фактор и я нареждат сред световните сили.
В края на ХІХ век в Китай се сблъскват интересите на всички Велики сили. Дори Русия и Великобритания са пред подялба на зони на влияние на по-голямата част от страната, но руското благоразумие надделява. Бялата империя е проникнала дълбоко в Средна Азия и на подстъпите към Северна Индия среща болезнената британска реакция, затова едва ли би искала да получи нова бразда на напрежение в обширната зона от Афганистан до Вътрешна Монголия. САЩ, отърсвайки се от своята безинициативност при овладяването на подстъпи към вътрешността на разпарцелената Поднебесна империя, прокарват доктрината за “отворените врати” на главния секретар Джон Милтън Хей, според която Китай се отваря за чуждата търговия дори в утвърдените зони на влияние на колониалните държави. Тази инициатива само временно намалява напрежението, а прекомерното отваряне на страната вещае скорошна революция. Доктрината обаче се превръща в модел за отношението на американците към изостаналите райони на планетата, все по-задръствани от европейската колониална натрапливост.
В същото време руснаците вече са неудържими и след като са подсигурили позициите си в Приамурието и Усурийския край, се устремяват напряко през Манчжурия и прокарват железопътни линии, които свързват току що завършената транссибирска железница с Владивосток и с пристанището Далний в получения под аренда южен край на полуостров Ляодун, където е построена военноморската крепост Порт Артур. Русия става втората велика държава след САЩ, притежаваща свободен транспортен излаз от собствена територия към Атлантика и Пасифика. Тези две страни получават безспорно геостратегическо предимство в глобален план, което изглежда ще се окаже решаващо в следващия етап на световното съперничество. Преди това обаче руснаците ще понесат смайващ удар, който ще ги постави пред решителен избор.
В началото на 1904 г. японците атакуват Порт Артур без обявяване на война. С превъзхождащи сили те разбиват царските военоморски и сухопътни войски, блокират крепостта и навлизат дълбоко в Манчжурия. В началото на следващата година Порт Артур е предаден, при Мукден руската армия отново е разгромена, а през май прехвърлената от Балтийско море ескадра е почти тотално потопена във водите на пролива Цушима. С посредничеството на САЩ е договорен мир, при който Япония получава Южен Сахалин, Порт Артур и налага влиянието си в Южна Манчжурия. Излазът на Русия към Тихоокеанския регион е отчасти заграден. Империалистически настроената руска общественост трудно понася срама от неуспехите на руското оръжие и щетите от геополитическото отстъпление. След преодоляването на революционните брожения от 1905-6 г. настъпва период на буржоазни реформи, ограничаващи самодържавието, които за по-малко от десетилетие ще динамизират империята и тя ще се сблъска с противоречията на собствения си растеж.
Паралелно с руското настъпление към Пасифика, САЩ - другата голяма държава с дълбок континентален тил и широк излаз към световния океан, затвърждава своите позиции на източния и западния си фланг. Провокирайки война с немощната Испания (1898), американците се настаняват в Куба, Порто Рико, Филипините. Преди това са се установили в Хаваите, а в началото на ХХ век подбуждат откъсването на Панама от Колумбия и започват там да изграждат канал между двата велики океана. Западното полукълбо попада под техен надзор.
В края на ХІХ и началото на ХХ век икономическите кризи и затрудненията от тях в европейските държави прогонват множество емигранти към “страната на неограничените възможности”, която използва този съществен демографски потенциал за допълнителен тласък на икономиката, чиито високи темпове на растеж скоро превръщат Щатите в най-големия световен производител. Магнетичното привличане на трудови и интелектуални ресурси подсказва идеята за нов подход при установяване на планетарна хегемония посредством превъзходството на по-високия жизнен стандарт и търпимост към културното многообразие.
След убийството на руския цар Александър ІІ (1881), в заговора срещу когото е участвала и една еврейка, из западните губернии на империята възмущението и объркването от този акт избива в антисемитски погроми. Всъщност изстъпленията, спорадично възобновяващи се три десетилетия, са реакция на бързото и успешно еманципиране на иноверците. Това принуждава милиони евреи да се изселят на Запад. Тяхната миграция от този период, станала известна като Великия изход, е насочена предимно към Новия свят. Разрастването на колониите им в САЩ задълбочава взаимопроникването на интереси и позиции между местните антлосаксонски и еврейски елит. Ню Йорк се превръща в център на еврейската диаспора (през 1917 г. евреите там наброяват 1.5 милиона души) и на световната политика.
Към края на ХІХ век изчерпването на подходящи за колониализиране земи възбужда аспирации за преразпределяне на наличните и предизвиква множество сблъсъци в зоните на застъпване на интереси и влияние. Заформят се временни съюзи, чрез които умножилите се велики държави отчаяно се опитват да поддържат баланс на противостоянията. Франция е успяла да обвърже Русия във военен съюз срещу Германия и на тази основа се формира втория военен блок в Европа, след като Великобритания влиза в съюзни отношения с тези две държави през 1904 и 1907 г. В другия блок – Тройния съюз от 1882 г. – се появява съществена пукнатина поради засичането на италианските и австроунгарските претенции към Западните Балкани. Ала третият член на този пакт – Германия, израства във военно отношение с изключително бързи темпове. Това кара държавниците в Лондон да замислят атака срещу германския боен флот, дислоциран в пристанищата на Северно море. Сега обаче става явна стратегическата грешка, допусната при размяната на остров Хелголанд, който контролира северозападното германско крайбрежие, за остров Занзибар (1890). По това време германците завършват строежа на Килския канал (1895), което ги подпомага да маневрират между Балтийско и Северно море.
Германските военни осъзнават, че им предстои война на два фронта. Техният отговор е изготвяне на т. нар. план “Шлифен”, предвиждащ мълниеносна атака към Париж през Белгия. Отстраняването на Франция би позволило постигане на надмощие и на изток. Поради недостигът на ресурси за продължителни бойни действия и задушаващото враждебнообкръжение, светкавичната война (блицкригът) се оказва една от малкото възможности за постигане на надмощие на континента и излизане към свободните морета.
Другото направление, през което може да се ръзкъса противниковия обръч, е в югоизточна посока, където чрез проникване през Османската империя към Черно и Червено море, Източното Средиземноморие и Персийския залив, германците биха застрашили руските слабини в южната периферия на империята, както и британските комуникации и владения в Индийския океан. Поставянето под контрола на Берлин на западноазиатската протекторна зона опасно би вклинило тевтонското острие в един от най-средищните региони на планетата. В изпълнението на тази задача се осъществява сближение с Турция, която разрешава германците да започнат изграждането на железопътна линия, свързваща Босфора с Персийския залив (Багдатската железница). Германо-турският съюз е присъда за най-старата и разкапана европейска империя. Англия престава да поддържа нейното статукво и заедно с Русия изисква прилагане на вменените й отпреди реформи и автономия за Македония. Опитът на младотурците да предотвратят териториалното дезинтегриране е катастрофален. Османската империя е атакувана от Австро-Унгария, Италия и балканските държави. В резултат тя губи почти изцяло европейските и африканските си владения.
При разпределянето на територията на Македония между балканските съюзници Русия подкрепя сръбските претенции, доколкото няма доверие на българския цар Фардинанд. Съвсем скоро сърбите ще се отблагодарят на своята покровителка като я въвлекат в най-кръвопролитната и разрушителна касапница, която Руската империя, благодарение и на българското противодействие срещу несправедливостта, няма да надживее. Историята се надсмива над силните, щом не им достига съобразителност.