7. Великото противостояние*

През 1945 г. настъпва нова епоха в глобалното геополитическо позициониране. Ядрото на световната военнополитическа доминация се разделя и се измества от Западна Европа на изток към по-затворените пространства на континента и на запад към умерените ширини на Северна Америка. Приключва началният етап в изграждането на общочовешка цивилизация, който е може би най-динамичния и превратен период в историческите времена.

В началото на 1945 г. тримата главнокомандващи на коалицията, противостояща на Оста, се събират в Крим, за да разпределят урожая от предстоящия боен триумф. Те повече от всякога изпитват уважение помежду си, но уталожването на идеологическата им нетърпимост не препятства надлъгването и пазаренето за заемане на преимуществени позиции в новия световен ред. Сред тази голяма тройка се оформят две оси, които са показателни за централната, първенстващата позиция, заета от САЩ в резултат на войната, изтощила несъразмерно останалите участници в конфликта. От една страна американците поддържат значително по-тесни съюзнически отношения с Обединеното кралство, които ще съставляват рамата на бъдещия антисъветски алианс. От друга страна обаче Щатите и СССР оформят негласна и на пръв поглед парадоксална антибританска коалиция, която ще бъде поддържана до разпадането на световната колониална система, каквато е и основната мотивационна подложка на този сговор.

Все пак най-висок прираст на международен авторитет, влияние и тежест в периода 1939 – 1945 г. има Съветския съюз. По време на срещата в Ялта Червената армия и войските на новите съветски сателити вече контролират голяма част от Балканите и Средна Европа. В края на 1940 г., когато Сталин се опитва да привлече България на своя страна, Молотов поставя пред Хитлер прекомерни искания за поетапно установяване на съветска зона на влияние в района на долното и средното поречие на Дунав, излаз на Адриатика през Югославия и участие в управлението на проливите към Балтийско и Черно море. Няма съмнение, че подобни аспирации са пряко предизвикателство към Третия райх, за да бъде въвлечен във война с комунистическата империя. Ала пет години по-късно Сталин действително получава повечето от териториите, за които арогантно е претендирал пред фюрера на Хилядолетния райх, като в допълнение се готви да окупира Полша, Чехия и Източна Германия с Берлин. Само протоците му се изплъзват. Неговите настоявания за база на п-ов Галиполи са отхвърлени от Чърчил, а споразумението им за подялба на Балканите от 1944 г. го лишава от достъп до Егейско море.

В Ялта съюзниците се споразумяват по основните направления за приключване на войната и следвоенното урегулиране. Постигнато е разбирателство за дълготрайно разделяне на Германия на съюзнически окупационни зони. Съгласувани са рамките на новата геополитическа разстановка в Европа, предвид промяната на силовите центрове, определящи сферите на политическа гравитация. Приема се проектът за създаване на нова международна организация, която да институционализира и поддържа конфигурацията на променения световен ред.

Британците, изглежда, не са били склонни да се придържат строго към договореностите за поделяне на Германия и се опитват да напреднат бързо през Холандия към Северна Германия и Берлин, за да овладеят геополитическата средина на Европа. Те обаче не получават съдействие в необходимата степен от американските войски, настъпващи на юг от тях, и закъсняват да се включат в битката за германската столица. Превземането на Берлин от Червената армия представлява безспорен политически и пропаганден триумф за Сталин.

След края на войната Западна Европа и дори Албиона попадат в пресата на двете свръхсили, което предизвиква неудържим разпад на световната политическа система, установена от колониалните държави от Стария континент. В този момент американците, а не след дълго и руснаците, получават още едно военностратегическо преимущество – ядреното оръжие. Разрушителността на бомбардировките в Хирошима и Нагасаки поразяват масовото съзнание и разчетите на позахабените елити, които осъзнават нарастващата зависимост от научнотехническия напредък. Но атомните заряди се оказват изключително високотехнологичен и ресурсоемък продукт, който дълго време остава недостъпен за останалите велики сили.

Възможността за изработването на високоенергийно оръжие е осъзната между двете световни войни. Дали именно перспективата за неговото разработване не довежда до втория глобален конфликт? Едва ли някога ще узнаем. Един от лидерите в тази област – Германия, обаче е уязвена още преди започването на атомната надпревара поради собствените й расистки предразсъдъци и отклонения. Голяма част от немските ядрени физици от еврейски произход забягват през 30-те години, прогонени от антисемитските преследвания. Някой от тях по-късно стават инициатори (включително Алберт Айнщайн) на ядрените проекти в САЩ и Обединеното кралство и активно се включват в работата по конструирането на първите атомни бомби. След изпитанията на новото оръжие в пустинята на Ню Мексико и бомбардировките в Япония американците се озовават в небивалата в миналото позиция на едноличен притежател на най-мощно въздействащото бойно средство, което променя правилата на геополитическата игра.

Докато в предходните исторически епохи военните вървят след търговците и се опитват да поставят под контрол районите с производствен потенциал и свързващите ги пътища, по които протича международния обмен, то от средата на ХХ век военното въздействие между свръхсилите се изразява предимно в заплаха с употреба на ядрено оръжие, пренасяно основно по въздушен път. Трасетата на противопоставяне и напрежение в геополитическата надпревара се преместват във въздушното пространство, което съществено променя нейния характер.

След ударите в Хирошима и Нагасаки обществената реакция е особено болезнена и осъдителна, което до голяма степен е провокирано от страните изостанали в ядрената област. Това до известна степен поставя под съмнение предимствата от притежание на свръхразрушителното оръжие. Същевременно левичарски и антиимпериалистически настроени групи в Америка са на мнение, че балансът в световното противостоене трябва да бъде възстановен като СССР бъде подпомогнат да изработи собствени атомни заряди. Но от подобно равновесие изглежда полза имат и управляващите среди, които с предизвикването на ядрена надпревара със Съветите си осигуряват надмощие над целия останал свят. Вероятно поради това от ядрената програма на САЩ има такава голяма утечка на информация, насочена към разузнавателните служби на Москва и научния екип на Игор Курчатов, позволила през 1949 г. да се изпробва първата комунистическа атомна бомба. Изкупителна жертва на прикриването на тази политика става семейство Розенберг, чиито действия на ентусиазирани дилетанти явно не са били санкционирани. През 1952 г. британците също се сдобиват с атомно оръжие, но те не притежават достатъчен ресурс, за да преследват паритет в тази област, а и са възпирани от американските си съюзници.

Двете свръхсили без забавяне и излишни колебания преустройват световния ред. През пролетта на 1945 г. конференция в Сан Франциско изработва устава на Организацията на обединените нации и през есента тя вече функционира. Съюзниците от антихитлеристката коалиция заемат привилегировано положение в ръководните й органи и трайно елиминират съперниците си от решаващ глас в международните отношения.

На конферецията в Потсдам през лятото на същата година СССР изисква големи репарационни обезщетения от победените страни от Оста, но получава удовлетворение предимно в собствената й окупационна зона в Германия и от германската собственост в Източна Европа, което все пак временно импулсира съветската икономика. Към руската федерация е присъединен района на Кьонигсберг в Източна Прусия, а стратегическият коридор към Баренцово море при Петсамо е отнет от Финландия. След разгрома на Япония руснаците си възвръщат Южен Сахалин, Курилските острови и Порт Артур, докато американците поемат опеката върху японските подмандатни архипелази в Тихия океан.

След края на войната Червената армия не бърза да напусне онези измежду окупираните страни, които Сталин смята да останат в неговата сфера на имперско интегриране. Недоверието му към заварените елити предизвиква превратни социални преобразования, прокарани посредством давлението на бързо нарастналите местни комунистически партии, и тези държави са въвлечени във въртопа на крайния догматичен етатизъм. За по-изостаналите измежду тях (България, Румъния и Албания) новият режим ще стимулира индустриализацията, ала средноевропейските страни са отклонени от естествения им път на развитие. Етатизмът, чието възприемане през 30-те години подпомага излизането от световната икономическа криза, вече е поизчерпал своите мобилизиращи възможности и повсеместното му прилагане постепенно води до деформиране на социалните механизми и на производствените и обменни процеси, а ограничаването на частната инициатива свива потреблението. Саботирането на преобразованията, осъществявано най-вече от ефективната британска агентура, допълнително разстройва реализирането на проекта за формиране на единно просъветско политическо и стопанско пространство, въпреки институционализирането през 1947 г. на социалистическата общност със създаването на Коминформбюро. Излизането на следващата година на Югославия от Източния блок е само най-видимата проява на неуспеха на Москва да привлече и доброзорно да интегрира източноевропейските народи. Йосип Броз Тито препречва проходът на Йосиф Сталин към Средиземноморието, лишавайки за пореден път Русия от излаз към южните морета. Само Албания остава като изолирано предмостие в този регион, но скоро и тя ще бъде проиграна.

Сталин се надява, след обединението и възстановяването на Германия тя да се обвърже в континентален съюз с Москва, повтаряйки опита от Рапало. Североатлантическите съюзници обаче не са склонни на такова решение и препятстват навлизането на съветското влияние в Западна Германия като отхвърлят предложенията за обединение на страната. Те държат зони в Западен Берлин, които източният диктатор през 1948 г. поставя под блокада, за да принуди населението им да потърси сближение с Източен Берлин. Неуспехът на това начинание се превръща в катастрофално пропагандно поражение за т. нар. народнодемократичен блок. На следващата година се формира Федерална република Германия, а западните съюзници се обединяват във военен блок – Североатлантическия пакт (НАТО). Студената война вече е в разгара си.

Разгромът на японската военна групировка в Манчжурия през август 1945 г. отваря широк коридор за проникването на съветското влияние в Източна Азия. Военните сили на Китайската комунистическа партия получават въоръжение и експертна помощ от Москва и през следващите години изтласкват армията на корумпирания Гоминдан все по на юг, докато през 1949 г. генералисимус Чан Кай Ши е принуден да напусне окончателно континентален Китай и се укрепва с американска подкрепа на току що възвърнатия остров Тайван. В Северен Виетнам също се налага прокомунистически режим. Комунистическите сили доминират и в Северна Корея, откъдето в средата на 1950 г. се опитват с бърза офанзива да овладеят южната част на полуострова. Те обаче срещат решителното противодействие на американците, които се ползват с политическата и дори военна солидарност на мнозинството членки на ООН. Сформира се многонационален корпус в подкрепа на Юга и конфликтът се интернационализира, особено след като на страната на Севера от Китай е изпратена огромна доброволческа армия. В крайна сметка разделението на Корейския полуостров се запазва, а западните сили все още преграждат стратегическия достъп от Източна Азия към вътрешността на Пасифика. Същевременно нараства значимостта на Китай, който присъединява Тибет, получава пълен суверенитет върху ж.п. линията през Манчжурия, а през 1955 г. си възвръща Порт Артур. В Тихоокеанския регион на на мястото на Япония се въздига нова велика сила.

За разлика от СССР в Щатите след войната (както през 20-те години) настъпва значително стопанско оживление, което ще продължи три десетилетия и ще превърне страната в потребителски рай. Възприетият при Рузвелт кейнсиански смесен икономически модел дава обилни плодове. Но същевременно американските политици вече са се устремили към планетарна хегемония и изолационизмът от 20-те години им е неприсъщ. С прокламирането на курс към защита на “свободния свят” те отговарят на предизвикателствата на генералисимуса от Грузия и въвличат своите съюзници и сателити в Студената война, чрез която двете свръхсили ще си поделят света. СССР ще остане изолиран в северната и централната част на Евразия, а САЩ ще доминира над обграждащите хартланда сухоземни кордони и над океаните. Каква показна геополитическа ситуация, сякаш по учебник!

Възползвайки се от икономическото си надмощие, САЩ налагат нов финансов и търговски ред, основаващ се на стопанския либерализъм. Икономическата мощ на Америка успешно е трансформирана в политическо влияние. В изпълнение на доктрината “Труман” за сдържане на комунистическото настъпление, прокламирана през 1947 г., на Гърция (където се води гражданска война) и Турция са предоставени, съответно, 300 и 100 милиона долара. Веднага след това е лансиран планът “Маршал” за стимулиране възстановяването на стопанската инициатива в европейските страни, пострадали от войната, чрез дългосрочни заеми и други инструменти на стойност 20 милиарда долара. СССР обаче се опасява от попадане под американска икономическа зависимост и отказва да приеме прилагането на този проект в Източна Европа. За да удържат Полша и Чехословакия, склонни да се възползват от американската предложение, от Москва предлагат плана “Молотов” за възстановяване на държавите от Коминформбюро. Стопанското противопоставяне на свръхсилите разделя Европа и нанася съществен ущърб на разрушената й икономика, препятствайки регенерирането на икономическото взаимодействие между индустриализираните и аграрните региони.

По време на войната загиват между 5 и 6 милиона души с еврейски произход, множеството от които са изтребени в изпълнение на нацисткия план за решаване на “еврейския въпрос”, а други умират от глад и мизерия в гетата или при бойните действия. Ужасени от геноцида и сегрегационното отношение към тях, повечето от оцелелите евреи от Централна Европа са решени да се преселят в Палестина, където да се уповават на националното си единение и на възвърната им след две хилядолетия държавност, без да отчитат, че тя в голяма степен влиза в колизия с интересите на местното арабско население. Получавайки подкрепа от Вашингтон и Москва, ционистите преодоляват британската съпротива и се възползват от възможностите за политическо въздействие, които предоставя новата световна организация. През 1947 г. ООН приема Палестина (вкл. Ерусалим) да бъде разделена между еврейско и арабско държавно формирование и на следващата година е създадена Държавата Израел, която бързо се превръща в основен геополитически фактор в този междуконтинентален възел.

Не след дълго Сталин съжалява, че е допуснал безусловното еманципиране на еврейската нация. Управляващият елит в Израел се ориентира към взаимодействие със сънародниците си от Америка, а евреите в Съветския съюз стават проводник на ционистко влияние. При една от поредните му репресивни кампании, предизвикани от параноичните умопомрачения за заговор, този път между медиците – евреи, Сталин получава инсулт и умира. Малко преди това той е започнал реформа в комунистическата партия (прекръстена на КПСС), за която едва ли някога ще може да се прозре в каква насока е била отправена. Дали генералисимусът не е замислял да се превърне в едноличен и пожизнен тиранин в авторитарна либерализираща се Русия, която да прорасте от ствола на прекомерно бюрократизиралата се и склерозирала тоталитарна болшевишка конструкция. Разбирал ли е най-преуспелият диктатор на ХХ век безизходицата, в която е въвлякъл евразийската империя, налагайки й дългосрочно и безалтернативно крайния етатистки модел, който ограничава нейното геостратегическо проникване извън застоялата консервативна атмосфера, просмукваща се от вътрешноконтиненталните недра на най-големия сухоземен къс от света? Дали и той не става жертва на географска обремененост, която вещае и налага политическа обреченост?

Смъртта на кремълския диктатор оставя континенталния имперски блок в неведение по какъв път трябва да се продължи развитието на новата мегаформация. Сталин е единствения практикуващ политик, който успява да вкара марксизмът в рамките на работеща, действена идеология, обслужваща държавното строителство, въпреки че Маркс е предричал отмирането на държавата. През 1953 г. обаче по-значим е въпросът, кой ще поеме властта, отколкото недоумението, как ще се живее без напътствията на култовия вожд. В крайна сметка изпосталялата от системните чистки партийна върхушка с решителната помощ на част от генералитета успява да се разправи с другия основен претендент за властта – службите за сигурност, ръководени от Лаврентий Берия. Последният е осъден за опит за преврат (обвинен е също във възможни връзки с британските тайни служби) и е екзекутиран. Ако има някаква доза истина в разкритието за агентурната принадлежност на Берия, то секретните служби на Албиона може би претърпяват поредното си крушение в опита да възпрат настъплението на свръхсилите.

Независимо от противопоставянето в Студената война, САЩ и СССР продължават взаимодействието си и дори чрез нагнетяване на напрежението укрепват своя глобален политически монопол, ерозирайки колониалния масив, простиращ се върху Африка и Южна Азия, и проникват в нововъзникналите и неукрепнали държави. Особено агресивни са червените, които следват мисията на революцията като застъпници на националноосвободителните движение, въпреки липсата на оформени нации в много от страните от Юга. Една от най-внушителните акции на съветско-американското сътрудничество е проведена през 1956 г., когато обединени англо-френски сили окупират национализирания от Гамал Абдел Насър Суецки канал, а израелската армия навлиза в Синай. Чрез ООН световните повелители налагат оттеглянето на агресорите и недвусмислено показват кой има решаващия глас в световните дела.

Британската империя, която прекомерно натежава още след Първата световна война (когато дезинтеграционните процеси неминуемо стават неудържими), намира частичен изход за запазване на влиянието си и налагане на културно-политически си модел чрез Общността на нациите – хлабава форма на интеграция с бившите колонии и доминиони. През 1945 г. е приет планът “Смътс”, според който големите британски доминиони трябва да формират около себе си регионални имперски организации, за да запазят влиянието на Лондон в съответните райони. Независимо от лоялността към Британската корона обаче, по-големите нововъзникнали държави поемат по свой самостоятелен път на развитие и много от тях се ориентират към по-тясно сътрудничество със САЩ, особено във воената област. Французите също се стремят да удържат в своята сфера на привличане контролираните от тях в миналото зони, ала това не винаги им се отдава.

Все пак най-драматична и вълнуваща в тази епоха си остава надпреварата между двата колоса в световната геополитическа разстановка, които биват и идеологически антагонисти. Те водят непрестанна борба за привличане на подръжници на основата на принципите, на които са изградени двете световни системи – либерализма и егалитаризма. Ала много държави предпочитат да не попадат в зоната на влияние и противопоставяне между свръхсилите. Бавно и колебливо се формира разнороден сбор от страни и движения, противопоставящи се на двуполюсния хегемонистичен модел.

След смъртта на Сталин в Източния блок постепенно се отваря разлом, който ще разцепи евразийския континентален монолит и съществено ще намали възможностите на Москва да интервенира към Третия свят. Повод за кризата става т. нар. развенчаване на култа към личността на грузинеца, но всъщност раздялата е неизбежна, поради нарастващата тежест в международния политически живот на възродената китайска империя.

На 25 февруари 1956 г., последния ден от ХХ конгрес на КПСС, първият секретар Никита Хрушчов прочита доклад за пораженията от култа към личността на бившия генерален секретар на болшевишката партия. Около обяд, когато привършва четенето на доклада, достолепието на най-просторната сухоземна империя, пресъздадена от един от най-издигналите се авантюристи (самият той недоучил семинарист, конспиратор и вероятно агент-провокатор на Охранката), се въргаля в прахта на конгресната зала, авторитетът на автократа е принизен от наследника му, случайния епигон – шлосер от Донбас, проникнал и задържал се в обкръжението на сатрапа поради угодничеството си и умението да танцува гопак в подходящия момент. През този потресъл участниците в конгреса ден се случва най-внезапния, изненадващ и алогичен политически срив в историята на Голямата игра, с който няма да могат да се сравняват по значимостта си дори събитията, протекли 33 години по-късно.

Китайските делегати на конгреса не прикриват своето неодобрение към неочаквания поврат. В Пекин ръководството на ККП също посреща с изумление осъществения завой. Не след дълго целият свят научава за скандалния доклад, което предизвиква масов отлив от комунистическото движение, както поради разочарование от опортюнизма на новото ръководство на КПСС, така и от потрес от масовите жертвоприношения по времето на Диктатора, предизвикани от продължителния граждански сблъсък, отразяващ всъщност социалния конфликт пред необходимостта от догонващ темп на развитие на най-изостаналата и архаична страна измежду Великите сили. Влиянието на московските партократи над световното революционно движение (сред което националното начало доминира над социалното) съществено се свива.

След ХХ конгрес на КПСС Коминформбюро е разпуснато, но междувременно през предходната година във Варшава е създаден просъветски военен съюз, включващ източноевропейските сателити на Кремъл. Интеграцията в стопанско отношение още от 1949 г. се провежда чрез Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Опитите да се запази идейното и политическото единство на комунистическия блок и да се удържи върховенството на Москва минават през две международни съвещания на комунистическите партии, проведени през 1957 и 1960 г. На тях, парадоксално на пръв поглед, китайските представители предлагат КПСС да бъде призната за ръководна партия сред останалите. На второто съвещание обаче е издигнато искането ККП да е втора по значимост и да отговаря за работата с левите партии на страните от Третия свят. С това фактически е открито съперничеството за доминация над бившия колониален свят, който по това време прави усилия да се разграничи от формациите на свръхсилите, обединявайки се в Движение на необвързаните държави. Паралелно начеват атаки срещу курса на десталинизация и на концепцията за мирно съвместно съществуване на двете социални системи. По-младата и агресивна комунистическа партия на Китай, възползвайки се от разпускането в Москва, измъква чрез революционна фразеология отломки от колапсиралото съветско пропагандно влияние.

През 60-те години китайците се сдобиват със собствено ядрено оръжие, така дълго отказвано им от бившия съюзник от север. С игнорирането на автономията на Тибет страната е териториално консолидирана и само колониите по крайбрежието и остров Тайван остават извън строгия контрол на Пекин. По време на “културната революция” вождът на ККП Мао Цзе Дун получава световно признание сред крайнолевите сили и авторитетът му в Третия свят нараства. От друга страна, военните интервенции срещу индийска и съветска територия са показателни за нарастващото военнополитическо самочувствие на “работническо-селското” правителство. Китай вече е подготвен за скок и само вътрешните смутове може да го отклонят от увереното му излизане на световната сцена в ролята на балансъор между Москва и Вашингтон.

Колебливото размразяване в социалистическия лагер не е последвано от либерализиране на стопанските отношения. Хрушчов, а и други комунистически ръководители, се увличат по изпълнението на мегаломански икономически проекти със съмнителна ефективност. Екстензивния подход обаче продължава да осигурява високи темпове на развитие. Ако той навременно бъде последван от допускане на частна инициатива и стимулиране на потреблението, би се осигурило възходящото икономическо развитие. Именно това разбират американците и изглежда се опитват да го предотвратят. За тях догматизмът на противниковия елит е най-добрия съюзник.

Само три месеца след смъртта на Сталин в Източен Берлин избухва работнически антисъветски метеж. Той сякаш е предупреждение да не се разпуска режима. Въпреки непредвидимостта на последиците от десталинизацията, съветското ръководство се наема да извърши децентрализация в Източния блок и сред световното комунистическо движение, но веднага е сполетяно от криза в Полша, чиито връх са работническите бунтове в Познан. Едва полските събития отминават след компромисни кадрови решения и се начеват антикомунистически вълнения в Будапеща, които прерастват в антисъветска революция. Суецката криза предоставя възможност Червената армия безпрепятствено да се разправи с разбунтувалите се унгарци. Реформаторските напъни на Хрушчов обаче са компрометирани, а и той впоследствие не се оказва способен да извърши грамотни и правилно ориентирани промени. Така се стига до издигането на Берлинската стена през август 1961 г., станала символ на неспособността на затворения вътрешноконтинентален масив да възпре отлива на душите и умовете на гражданите си към отворения свят. Запазването на единен център на комунистическото движение в Москва осуетява възникването на нормални междудържавни отношения сред страните от СИВ и препятства постепенното еволюиране към доброзорна общност от интегрирани според естествения икономически интерес (воден от географската им близост) нации, което довежда до силни центробежни стремления в социалистическия лагер.

По това време сред западните интелектуалци се заражда идеята за конвергенция (сближаване до сходство) между двете социални системи. Но, ако в капиталистическия свят наистина се извършват множество социални подобрения, то на изток теориите за конвергенция са заклеймени, а ограничаването на частната инициатива и на плурализма на светогледите става все по-стриктно. Заражда се общество на застоя, което сякаш се стреми да отрече необходимостта от изменчивост и пренебрегва диалектиката на развитието. Марксисти!!!

Революционните движения в колониите и в зависимите от Запада държави създават илюзията, че социализмът като социална система все още има перспектива именно в догматичния си вариант. Троцкистката теза за перманентната революция намира подръжници в Третия свят, възбуждайки социалното напрежение, и в някои страни до власт се добират диктаторски или демократични режими с лява окраска. Особено интригуващ от геополитическа гледна точка е случаят с Куба, която се намира на подстъпите към югоизточните слабини на САЩ. Възползвайки се от заиграването на правителството на Фидел Кастро с Москва, съветските военни инсталират на острова стратегически ядрени ракети, които бързо и безпрепятствено могат да достигнат цели, разположени във вътрешността на американския континент. Когато ракетите са разкрити при американски разузнавателни полети, президентът Джон Кенеди отправя ултиматум за изтеглянето им. Забавената и неясна реакция на Кремъл изправя двете свръхсили пред последната межда преди ядрената катастрофа. Още повече, че през 50-те години е разработено термоядрено оръжие, което е много по-мощно от обикновените атомни бомби. Карибската криза докарва геополитическото противопоставяне до абсурда на надвисналото антропогеографско заличаване. В крайна сметка американската дипломация се съгласява да оттегли своите ядрени оръжия от Източна Турция, които твърде много дразнят съветския генералитет, и Хрушчов нарежда “Островът на свободата” да се опразни от страховитите бойни средства. Компромисът от 1962 г. е преломния момент в стратегическото съветско огъване, след който руската глобалистична експанзивна тенденция до голяма степен е пречупена.

Въпреки желанието на новия управляващ екип в Кремъл да се наложи политиката на международно разведряване, чрез което Източния блок да поеме глътка въздух сред ожесточеното противопоставяне, във Вашингтон вече са усетили първоначалните признаци на изтощение и предстоящата криза на комунистическия колос и предпочитат да въвлекат СССР в нова надпревара във въоръженията. Разузнавателните полети на голяма височина над съветска територия опровергават твърденията на съветското ръководство за наличие на равностоен потенциал от стратегически оръжия и американците успешно шантажират Хрушчов с изоставането на съветските въоръжени сили. Той си поставя за цел да постигне паритет в тази област, но това се оказва пагубно за реформаторските му начинания, които страдат от липса на средства. Друг въпрос е защо руснаците са се хванали на тази уловка, след като наличните ядрени заряди са били достатъчни да се унищожи цивилизацията на планетата.

Безспорните успехи на СССР в овладяването на близкия Космос, които предизвикват изключителен отзвук, също поглъщат огромни инвестиции, ала възвращаемостта от тях при липсата на свободно пазарно стопанство е съмнителна и успехите не са усвоени в необходимата степен. Волунтаризмът на неграмотното управление пропилява авансът от постиженията на съветските учени и конструктори. Не след дълго американците ще намерят способи да използват космичните проучвания за военни цели и ще притиснат континенталния блок дори от безвъздушното пространство. Геополитическата надпревара се пренася в Космоса.

След войната западноевропейските държави от материка бързо осъзнават своето стратегическо изоставане и се опитват да наваксат чрез обединяване на усилията и потенциала си. Някой от тях сключват митнически съюзи, а през 1950 г. французина Роберт Шуман предлага да се създаде общ европейски пазар за въглища и стомана, за да се преодолее следвоенни антагонизъм между Франция и ФР Германия. На следващата година общият пазар става факт. като към него се включват още страните от Бенелюкс и Италия. Германо-френското сближаване се оказва първата и най-важна крачка към създаването на Европейските съединени щати. През следващите години шестте държави се опитват да създадат политическа и военна общност, но Северноатлантическия пакт твърде потискащо доминира в тези сфери. Все пак на 25 март 1957 г. в Рим се подписва договор за създаване на Европейска икономическа общност и на Европейска общност по атомната енергия. Великобритания, която отказва да се включи в общността на шестте, обединява около себе си други шест държави, формирали през 1960 г. Европейска асоциация за свободна търговия, но тя не постига голям напредък в интеграцията. Тогава Великобритания се преориентира към членство в ЕИО, ала френския президент Шарл дьо Гол заявява френското вето за британското встъпване в Общността, поради прекалената проатлантическа ориентация на Лонодон. Противопоставяйки се на НАТО, той дори извежда Франция от военната структура на Алианса. Европейското еманципиране спрямо американското попечителство набира скорост. Обединена Европа ще възвърне до голяма степен политическия си авторитет и икономическа мощ, но продължава да изостава от свръхсилите във военно отношение, въпреки че и французите се сдобиват с ядрено оръжие. Политическата депресия от 40-те години трудно може да бъде наваксана.

През втората половина на 60-те години Америка постепенно затъва в непопулярен и изтощителен военен конфликт в джунглата на Виетнам. Провалът на Вашингтон при тази авантюра, чиито действителни намерения все пак са стимулиране на икономиката чрез тягата на военно-промишления комплекс, предоставя шанс на силите от Западна Европа и Източна Азия да излязат от сянката на съветско-американското противопоставяне, но също дава отсрочка на съветския режим да пристъпи към неизбежния завой към либерализация. Този път жертвата е “пражката пролет” от 68-а, превърнала се в символ на желанието на европейските народи за промяна на следвоенното статукво на политическо и идеологическо разделение на континента. 1968-а година, запомнена с масовите младежки и студентски вълнения, възродява европейския дух от Ренесанса и от Пролетта на народите през 1848-49 г. и налага програма за обединение на континента от Северно до Черно море на принципите на равнопоставената солидарност.

Междувременно СССР продължава да разширява и укрепва своите конвенционални въоръжени сили. Попълнените с модернизирана бойна техника военноморски и военновъздушни съединения могат да притеснят противниковата страна в повечето от ключовите райони на планетата, а бронетанковите и сухопътните войски осигуряват смразяващо въздействие в околовръст на огромната страна. Съветският генералитет се опитва да предложи стратегия, отговаряща до голяма степен симетрично на хегемонията на глобалната американска отбранителна система, обхващаща преобладаващата част от световните пространства и плътно обграждаща социалистическия лагер. Безумното прахосничество за поддържане на военното равновесие обаче изтощава континенталния колос, който не успява да контролира ефикасно мрежата от сателити и зависими държави заради липсата на стопанска перспектива. Вътрешната стабилност на многонационалната федерация също е нарушена поради нарастване влиянието на местните елити и на сивата икономика. Диспропопорциите в темповете на растеж на населението между северните и южните (ислямските) републики вещае бъдеща дезинтеграция. Кризата е неизбежна и в края на 70-те години страната на най-развития социализъм изпада в срамен и удивляващ продоволствен недоимък. В противовес на застойните явления нараства социалното и междуетническото напрежение.

В края на 1979 г. кремълските стратези за сетен път хвърлят руската армия в скок на юг, с надеждата да установят зависим режим в Афганистан и да се доближат до Индийския океан. Последна преграда остава Южен Белуджистан. В началото на годината обаче властта в Иран е поета от ислямистите на аятолах Хомейни, които прокламират отхвърлянето на влиянието на свръхсилите върху мохамеданския свят. Вследствие на ислямистката пропаганда множество фанатизирани мюсюлмани, подпомогнати от някои консервативни арабски режими, се стичат към Афганистан, за да се противопоставят на неверниците. Надушвайки приклещването на съветската армия в афганистанските клисури, американците се включват в логистиката на антируската военна кампания, за да се реваншират за поражението във Виетнам. Същевременно в Полша назрява криза на социалистическата държавно-правна парадигма, която не слиед дълго ще ерозира конструкцията на Източния блок Изглежда в този момент вашингтонската администрация решава да приключи с двустранното заиграване и да притисне своя партньор в следвоенното поделяне на планетата като сведе зоната на неговото влияние до естествените му етнополитически граници.

Повечето от военните кампании за сломяването на Русия през втората половина на отминалото хилядолетие се провалят около Москва. Полските шляхтичи, Наполеон и Хитлер атакуват през центъра на Русия като затъват в нарастващия съпротивителен отпор колкото повече проникват сред ядрото на руската народност. Напротив, англичаните и французите при Крим и японците в Манчжурия успяват да се наложат над руската армия когато тя се намира в периферията на империята и е твърде отдалечена от резервите на своя национален масив. Уязвимите точки и зони на Царството са опорните пунктове до откритите морета и регионите с преобладаващо подчинено инородно население.

Блицкригът от 1941 г. е насочен към Москва, но дори и да беше превзета съветската столица, фронтът едва ли би се разпаднал. Хитлер изглежда се усеща за безперспективността на това направление и в средата на лятото прехвърля мощни бронетанкови съединения на юг. Вермахтът бързо достига почти до устието на Дон, ала вместо да продължи настъплението към Волга и Кавказ, фюрерът решава да довърши офанзивата към Москва където германците са отблъснати и започва прелом във войната. Проникването на моторизираните немски колони през степите и настъплението на север по Волга би ги извело до Казан. Там, по Средна Волга, се прекъсва връзката на руското ядро с Урал, Сибир и Средна Азия. Транспортът по Дунава, през Черно и Азовско море и по големите реки в Южна Русия би позволило да не се разтегнат прекалено германските сухопътни снабдителни линии. Ако се бе изпълнил този сценарий разпадането на болшевишката империя вероятно е щяло да стане неминуемо. На следващата година настъплението продължава именно по южното направление, ала вече е твърде късно.

Поучавайки се от неуспехите на инвазиите във вътрешността на Русия и от временния ефект на пораженията й в покрайнините и извън пределите на империята, американците изглежда избират трети подход за нейното сломяване. Санитарният кордон от 20-те години след четвърт век е заменен с Желязна завеса, която задълго изолира Източния блок от световните стопански и културни процеси и той съществено изостава в сферата на технологиите и по отношение на културното многообразие и съвременна актуалност. Социалистическият лагер постепенно се превръща в затънтена провинция.

Разбира се, за изоставането има и вътрешни основания от светогледно естество. Докато на запад елитът до голяма степен споделя картезианския манифест “съмнявам се, следователно съществувам”, на изток все още се водят от теологическата максима “вярвам, защото е абсурдно”. Абсурдът на комунистическата идеология се състои в провъзгласяването на една единствена истина. За съблюдаването на единствената истина са изградени мощен идеологически и пропаганден апарат и политическа полиция, която да предотвратява отклоняването от догматичните рамки. Срещу тази система “Свободният свят” противопоставя светогледния (конфесионален) плурализъм, изразил своята продуктивност във възникналата попкултура. Нейното магично привличане и въздействие ще съкруши аргументите на схоластичния егалитаризъм и неговата “народна култура”.

В Москва осъзнават, че губят надпреварата за световно стопанско, културно и идеологическо влияние и се опитват да компенсират изоставането и да излязат от изолацията чрез възприемането на модела на “мирното съвместно съществуване”. Техните антагонисти обаче използват дори разведряването като инструмент за уязвяване на вкостенилата се и непохватно тромава комунистическа държавно-политическа система. Условието за открехването на Желязната завеса е признаване на реалностите и границите в Европа (напр. разделението на Германия), с което се преустановява следвоенната намеса на Кремъл във вътрешните дела на някои държави от бившия хитлеристки блок. Друго важно условие е спазването на човешките права. От тяхното съблюдаване би следвало допускане на опозиционни възгледи и групировки сред тоталитарните общества. Това би било убийствено за тях, особено ако се забавят с реформирането си.

Подписването на Хелзинкския документ през 1975 г., който утвърждава статуквото и примирието в Стария континент, се оказва прелюдия към оттеглянето на евразийската свръхдържава от заеманата зона на влияние оттатък западните й граници, позволило европейското обединение три десетилетия по-късно. Утвърждаването на границите обаче ще се отрази и върху вътрешното единство на съветската федерация, в която местните както казионни, така и неформални елити предпочитат да се освободят от опеката на Москва. Подхранвани от тях се възбуждат национализма и сепаратизма сред народностите на СССР, където явно е невъзможно да се формира мултиетническо общество, по подобие на американското, поради силните национални ядра, отдалечени от центъра. Икономическото и социално изоставане предизвиква дезинтеграционни процеси, които ще предефинират концепцията за национално съхранение и световна доминация на водещата република в съюза – Руската федерация.

През 70-те години Китай и САЩ започват сближаване и китайците от материка най-после заемат подобаващото им се място в ООН, включително като постоянен член на Съвета за сигурност. Разигравайки китайската карта, във Вашингтон се надяват да притеснят Съветския съюз в тила му и са готови дори да се споразумеят с Пекин за възвръщане на Тайван, ала в последния момент се разколебават и с право. След смъртта на Мао и отстраняването на зловредното влияние на съпругата му и нейната клика, реформаторът Дън Сяопин провежда модернизация в стопанската и военната сфера, която за две десетилетия ще въздигне Китай в ранга на третата световна свръхсила. Монополът на антагонистите от биполярния модел започва да се пропуква именно през 80-те години. Разпадането на СССР и последвалото го западане на Русия отразява не само незавидното вътрешно състояние, но и пропадането на тази мегадържава сред новите центрове на стопанска и политическа мощ в сформиращата се многополюсна геополитическа конфигурация.

Междувременно ЕИО продължава да се разширява като към общността се включва и третата велика сила в Западна Европа – Великобритания. В Лондон осъзнават, че естествената географска принадлежност на най-толемия европейски остров към континиента е императивен довод за интегриране с довчерашните противници и настоящи съперници. Това е необходимо, за да се преодолее британското западане в постколониалната епоха, но същевременно Обединеното кралство се превръща в “троянския кон”, допуснат в европейската крепост като единствен представител на глобалната англосаксонска общност. Британците продължават да укрепват своя военнополитически съюз със САЩ, използвайки американската хегемония, за да запазят поне отчасти влиянието си в световните дела. Като допълнителен лъч в тази ос е привързан и Израел, който е противосъветски настроен поради оказваната от Кремъл подкрепа на палестинското движение и на левичарските арабски режими.

През 80-те години Роналд Рейгън и Маргарет Тачър форсират антисъветската кампания в противовес на разведряването от предходното десетилетие. Рейгън прави пропагандното откритие, че има “империя на злото”. Започва подготовка за разполагане в Западна Европа на ракети със среден обсег, които увеличават риска от взаимно унищожаване на европейците, без те непременно да са ангажирани в изборът на гибелния за тях изход. В този критичен за Стария континент момент американският президент обявява за разработването на изключително скъпата прорама за “звездни войни”, която ще направи територията на САЩ по-неуязвима за съветските носители на ядрени заряди. Америка би се превърнала в “Обетована земя” сред пустошта на останалия, застрашен от заличаване свят. (Уви, учените вече са разработили модела на “ядрената зима”, който вещае общопланетарен катаклизъм при евентуална ядрена война.) Паралелно с пропагандния и военния натиск, ЦРУ убеждава арабските консервативни режими да поддържат чрез ОПЕК ниски цени на нефта на световния пазар, което разорява съветската хазна, разчитаща на приходи преди всичко от износ на природни суровини. Изглежда в Москва най-после започват да разбират, че не могат сами да устоят на юдеоанглосаксонската преса и замислят оттеглянето си от ролята на световен хегемон. Русия отчайващо се нуждае от примирие и нови съюзници след десетилетното пренебрежение по отношение на идеологическите аргументи, определящи политическата ориентация на по-незначителните участници в световната геополитическа надпревара. Комунизмът започва да си отива.

Симпатичната и неблагодарна роля на гробокопач на комунизма е определена за страдащия от логорея повърхностен политик Михаил Горбачов. След като разцентрира съветската система с нападки към нейното минало и посредством неизвършване на елементарни стопански реформи, неговият екип пристъпва към предаване на позициите на Русия в пояса от сателити и зависими членове на съветската федерация околовръст на метрополията. Вероятно стратезите от КПСС и КГБ (дали от там?) са предпочели да запазят за себе си възпиращия респект на стратегическите оръжия и огромната територия на Руската федерация с нейните богатства за два пъти по малобройно население. Горбачов се опитва да разбалансира и Китай, но хилядолетната цивилизация отказва да се увлече в нови революционни начинания. Затова пък социалистическият лагер е разбит за по-малко от година, за да се стигне до един от най-вълнуващите моменти в историята на ХХ век – разрушаването на Берлинската стена.

Ликуващите германци, щурмуващи разделящите ги телени мрежи и бетонен зид, едва ли са подозирали, че участват в последното действие на една петвековна игра за надмощие и контрол върху световните съдбини. Последно действие засега, разбира се. Силовите центрове на планетата се претрансформират и едва ли може да се предвиди бъдещата конфигурация на политическата доминация върху заложените от природата географски конструкции.